ДС, Светият Синод и кръвта на мъчениците

Автор: Атанас Ваташки

“И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

През 2012 г. Комисията по досиетата обяви, че 11 от общо 15 митрополити от Светия Синод, са сътрудничели на Държавна сигурност. Не смятам за нужно да обяснявам защо това е нещо лошо. Да служиш на символа на комунистическата атеистична власт – извършителят на репресии срещу собствения ти народ и собствената ти Църква, говори сам по себе си. Това означава да служиш на двама господари или другояче казано, да имаш друг господ освен Господ Иисус Христос (срв. Лука 16:13). Разбира се, не можем да съдим никого (нещо, което в случая не правим), което не означава, че не трябва да се интересуваме как стоят нещата в собствената ни Църква[1]. Последното би могло да се нарече едно духовно безхаберие, една липса на милеене за Църквата. По проблемните въпроси не трябва да се мълчи, защото тогава от православни се превръщаме именно в празнославни.

Сама по себе си връзката с ДС е проблем, но на нея не трябва да се гледа едностранно. Ценността на дадено добро дело или на тежестта на дадено прегрешение, се определя от мотивите, самото дело и резултата. По-важното от това, че просто имаш досие, е по какъв точно начин си сътрудничил, дали си работел по вътрешно-идеологическа линия или по външно-разузнавателна, дали си предавал съдържанието на свои разговори с други лица и каква вреда е последвала за тях от това, дали наистина си работел против Църквата и в интерес на властите, или просто си срещал с офицерите, давайки им умишлено несъществена информация, дали си сътрудничил по вътрешна убеденост или с вътрешна съпротива и/или от страх за себе си и близките си. Последното не може да служи за оправдание, защото само онзи, който устои до край на съблазните на света, ще бъде спасен (срв. Мат. 24:13), но трябва да се отчете, с цел да си създадем обективна картина. Трябва да се опитваме и да се поставим в обувките на другия, мислейки по въпроса дали пък ние щяхме да устоим на държавно-политическия натиск? В този размисъл ме въвежда св. ап. Павел, който казва: „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12).

Същевременно, връзката между ДС и Светия Синод, става повод за подмятания по негов адрес, че е червен синод, синод на ченгета, офицери. Тази връзка всява смут в душите на мнозина верни, а и се използва като аргумент за странене от православните храмове. От това страда цялата православна среда в България. Разбира се, че Църквата не е само Светият Синод. Църквата са всички верни, събрани в Бога. Но Светият Синод е управата на Църквата в България и нейното лице. Синодът е онзи, който решава възловите въпроси по управлението на Църквата.

Връзката между Синода и службите създава и един каноничен проблем: може ли да бъде считан за каноничен епископ онзи, който е посочен от службите (и съответно от партията, която на практика олицетворява властта)? Доколко неговата работа е била да изпълнява поръките на властта и не са ли влизали тези поръки в разрез със същността и мисията на Църквата като богочовешки организъм? Даването на отговор, че такава политическа обвързаност е несъвместима с Църквата, в контекста на легитимността на покойния патриарх Максим, води през 90-те до създаването на т. нар. „Алтернативен синод“. Парадоксалното е, че в последния (който е наречен и „син“ синод) сътрудниците на ДС процентно са повече от тези в Светия Синод (4 от 6 в Алтернативния, срещу 4 от 7 в Светия Синод)[2]. Разбира се, този сектантски подход с основание е отречен, включително и на междуправославен събор през 90-те години в България. В Църквата ние се спасяваме, а не я спасяваме, като я напуснем или основем някаква паралелна структура. Проблемът трябва да се реши от вътре, а не от вън. За съжаление онези, от които това най-вече зависи, не правят почти нищо по въпроса.

Хората казват, че времето лекува. И в случая това е така. То лекува раните в Българската Православна Църква, с които никой друг не е готов да се заеме. Ако през 2012 г. в Светия Синод имаше 11 митрополита (от 15), свързани с репресивния апарат, то сега, през 2017 г., едва няколко години по-късно, те са вече 6. Това е така, не защото от 2012 г. досега митрополитите сътрудници на ДС масово заклеймиха своето минало в репресивния апарат и решиха да се откажат от ръководните си позиции на административно ниво в митрополиите, а защото на повечето настъпи естественият край на земния им път, а някои се и отказаха поради здравословни причини. Да, времето лекува. Това показва и следната кратка справка:

В началото на 2013 г.  за патриарх на България бе избран Русенският митрополит Неофит (сътрудник на Шесто, но вж. по-долу) и освободи митрополитското място в Русенска епархия, където през 2014 е избран за митрополит Наум. През юни 2013 г. Светият Синод приема оставката на митрополит Симеон Западно и Средноевропейски (щатен служител на ДС) по здравословни причини , където през октомври същата година е избран за митрополит Антоний. През лятото на  2013 г. почина митрополит Кирил Варненски и Великопреславски (сътрудник към Шесто управление), който е заменен от митрополит Йоан през декември 2013 г, а в края на същата година почина и митрополит Натанаил Неврокопски (сътрудник на Първо управление на ДС), който беше заменен от митрополит Серафим през януари 2014 г. Поради здравословни причини, през септември 2016 г. Светият Синод освободи митр. Галактион Старозагорски (Шесто управление), където в края на 2016 г. бе избран за митрополит Киприян. Съвсем наскоро, в края на декември, 2016 г., почина митрополит Калиник ( Шесто управление) и все още не му е избран заместник. От друга страна, новите митрополити, заели позициите на предишните са доста млади, за да е било възможно да са били сътрудници (към 10 ноември 1989 г. митрополит Антоний е бил на 11 г., митрополит Киприян на 13, Серафим е бил на 15, Йоан на 20, а Наум – 21 години ) или са започнали църковна „кариера“ след промените (Наум, Йоан). Така, последните петима, заедно с митрополитите Гавриил, Амвросий и Николай, образуват мнозинство от 8 митрополити, които не са били сътрудници, срещу 6-тима, които са били  (митрополиите са 15, но една е все още свободна).

Същевременно от шестимата сътрудници има поне двама, които са по-специален случай. Митрополит Йосиф Американски, Канадски и Австралийски (Първо и Шесто управление) през 2008 г. публично се покайва за връзките си с ДС[3]. Другият случай е патриарх Неофит. В досието му е описано, че родителите му са  били безпартийни и силно религиозни, а той самият е описан като притежаващ силна „привързаност към църквата и дълбока религиозност“. Инициативата пък за прекъсването на връзките с ДС е негова: „След 10 ноември 1989 г. и легализиране на опозиционните сили в НРБ в агент „Симеонов” настъпи колебание за необходимостта от продължаване на контактите с органите на ДС. Въпреки положените усилия за укрепването му като агент през март 1990 г. той категорично отказа да се среща и поддържа връзки с представители на тези органи. Своето нежелание мотивира, че с настъпилите изменения в политическата обстановка в страната необходимостта от подобни конспиративни взаимоотношения напълно отпада”[4]. Самият патриарх Неофит заявява, че е чист пред съвестта си и свързва агентурата си с необходимостта да пътува в чужбина. Тоест, патриархът не е бил в никакъв случай отдаден на ДС.

Казаното досега беше, за да покаже, че нещата не са толкова черни, колкото реториката на някои лица ги изкарват. Но не са и „бели“. Светият Синод на Българската Църква определено има проблеми с комунистическото си минало и надеждата е в младите и необременените от комунистическата власт митрополити, които се надявам да имат силата да превъзмогнат грешките на миналото и да поведат БПЦ по нов път.

Може би тук е уместно да спомена, че вече над 25 години стои въпросът за канонизацията на десетките църковни служители, избити от престъпната атеистична власт след 9 септември 1944 г. Тяхната памет е жива, но признанието за християнския свършек на живота им все още не е дадено на официално ниво. В това отношение Руската Православна Църква, която е Църква на мъчениците, където свещениците и монасите след 1917 г. са избивани поголовно, с десетки хиляди, е доста по-напред от нас. Още през 1992 г. (тоест една година след разпадането на СССР!) са канонизирани трима новомъченици, към които на Всеруски събор през 2000 г., са прибавени имената на още ок. 1000[5]. С времето към тях са добавяни още и към 2011 г. руските новомъченици са вече 1774. Тоест на Руската Църква й е трябвало 1 година, за да започне процеса на канонизация или 9, за да достигне до някакво сериозно развитие по темата, а на българската и 27 години са й недостатъчни!

Наистина, в края на март 2016 г. Светият Синод започна процедура за канонизация на убития през 1948 г. митрополит Борис Неврокопски, но това е твърдо недостатъчно, а и процесът още не е завършил и не се знае кога ще завърши. Едно бъдещо признание на българските новомъченици от страна на Светия Синод ще има значение не само от гледна точка на официалната църковна почит, която ще им се отдаде, не само като укрепване на развитието на Църквата (по думите на Тертулиан, че „кръвта на мъчениците е семе за разпространение на християнството“), но и ще представлява един силен знак на това, че БПЦ се е отърсила или поне прави опити да се отърси от някогашните си връзки с ДС. Едно такова признание на българските мъченици ще отслаби съблазънта, която Светият Синод създава с бездействието си, ще върне част от загубеното доверие към Църквата и ще й помогне, отърсвайки я от миналото й, да се съсредоточи върху актуалните проблеми и въпроси на съвременното общество.

---

[1] Наблюдава се една доста непочтена тенденция в това отношение, която по думите на нашия съ-администратор Ренета Трифонова, се изразява в това: „Първо се бориш срещу Църквата или я предаваш, а после казваш – моля, не ме съдете, защото Христос казва да не съдите никого. Ние не съдим, само припомняме правилата на Църквата и условията да бъдеш в Нея“.
[2] Срв. Момчил Методиев. Държавна сигурност в Св. Синод: статистика, тенденции, изненади: https://dveri.bg/w8ryu . В статията има интересни данни за връзките между Светия Синод и ДС преди промените, които показват, че агентите стават мнозинство в Синода едва през средата на 80-те години.
[3] По думите му: „Аз искам да страдам тук на земята, да изкупя греха си още тук пред българския народ. Затова правя тази репетиция на признание, покаяние и изповед на прегрешенията си, преди да съм се явил пред Всеправедния съдия.
Съд народен – съд Божий! Ако не бяха досиетата, за да разкрият всичките тия гнусотии, допълнения, изменения, поощрения и какви ли не още щения, щях да остана горделив и груб към себе си. Сега навеждам глава, мой български народе, смирявам се прилежно, викам към Господа да ме чуе и моля събратята, сестрите, чедата си, приятелите си и народа Божи, да ми дадете прошка“.
[4] Досието на Русенския митрополит Неофит: desebg.com
[5] Вж. NEWS ABOUT RELIGION IN RUSSIA: www2.stetson.edu