Нужен ли е разум в делото на спасението?

Автор: свещеник Владимир Соколов

За разума в светоотеческото богословие и аскетическата традиция

Оставете неразумието и ще живеете; ходете по пътя на разума. (Притч. 9:16)

Днес у нас се появи някакво странно отношение към ума. Често от амвона или в беседите може да се чуе: „Дяволът действа чрез ума, затова да не се доверяваме на ума – той може да оправдае всяка лъжа. Трябва да се доверяваме само на сърдечното чувство и в никой случай на ума. Въобще в Църквата трябва да оставим ума настрана – той само ни пречи да се молим и да се спасяваме”. Прието е да се смята, че така са учили светите отци. Но дали това е вярно?

Ако се обърнем непосредствено към текстовете на светите отци, ще видим, че никъде в съчиненията им няма да срещнем възражения против ума. Напротив, на ума се отрежда много важна роля в подвижничеството. Св. Григорий Палама пише: „Единствено мислещата и разумна природа на душата е създадена от Бога в голяма степен по Божи образ … „Образът” се намира не в тялото, а в ума, в най-висшата част на човешкото естество. Ако човек би имал нещо още по-възвишено, тогава „образът” щеше да се намира там”. Подобна мисъл поддържа св. Григорий Богослов, като счита, че „душата е някаква божествена струя, която ни се дава свише или цялата, или неният ръководител – умът”. Преп. Макарий Велики нарича ума „кормчия на сърцето”, а преп. Антоний Велики го възвеличава като „орган на духовното зрение”.

„Божествеността е ум и слово … – казва св. Григорий Нисийски. – Виждаш в самия себе си и словото, и разума, подражание на истинния ум и слово”. Умът, по мнението на отците, „до известна степен е родствен на Бога, той служи като Негов умствен образ и именно затова можем да знаем нещичко за природата на Божеството” (Ориген).

Затова отците съветват умът „да се упражнява, за да бъде светъл и чист и да може добре да различава какво е потребно за нас, за да очистим душата си от страсти и да я украсим с добродетели”. Умът е нужен, за да очистваме душата от страсти. „Страстта е неразумна любов, пояснява преп. Максим Изповедни, – както е сляпа ненавистта”. Следователно, възможно е да се избавим от страстта по пътя на разума – по пътя на превръщането на неразумната любов в разумна, или чрез придобиване на зрение в душата, което прекратява нейната слепота. Но „умът в душата”, казва преп. Йоан Дамаскин, е същото, „каквото са очите в тялото” – той е „дух”, който съзерцава какво става в душата. Именно затова той избавя душата от слепота, лекува я от страсти. Очистването от страстите е най-важната задача в делото на спасението, затова умът има и сотириологично значение. С помощта на ума става и обожаването на човека. Отначало, казва св. Григорий Палама, умът се приобщава към божественото сияние, а чрез него и тялото става светоподобно.

По важност, която се определя от духовната практика, умствените занимания стоят на второ място след молитвата. „Цялото си свободно време извън молитвата – поучава Никодим Светогорец – употребявай за четене и размисъл”.

Светите отци са почерпили това отношение към разума от Свещеното Писание. Начало на мъдростта е страхът Господен, и познаването Светаго е разум (Притч. 9:10) – поучава Соломон. Ако с помощта на разума може да се познава Святото, то неговото значение в духовния живот е неоценимо. Затова в Свещеното Писание придобиването на разум се разбира като благословено дело, привеждащо човека към блаженство (Притч. 13:3). Апостол Павел се обръща към ефесяни, като ги умолява : да не постъпвате вече, както постъпват и останалите езичници по суетата на ума си, бидейки помрачени в разума (Eф. 4:17-18). Той ги призовава: да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с духа на своя ум и да се облечете в новия човек (Еф. 4:22-24). Нека отбележим, че обличането, превръщането на нов човек апостолът свързва с обновлението на ума. Въобще новият човек трябва да влезе в умствено пълнолетие. Не бивайте деца по ум, поучава апостолът коринтяни, – бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни (1 Кор. 14:20).

По мнението на апостола, умът трябва да участва в молитвата. Ще се моля с дух, – казва той – ще се моля и с ум (1 Кор. 14:15). Няма как да съвместим този откъс с твърдението на някои свещеници, че по време на молитва умът трябвало да бъде изключен. Именно с това бил добър славянският език, по тяхно мнение, защото текстът бил непонятен – умът не взема участие в молитвата. Ако следваме тази логика, то още по-добре ще е да се молим на латински или на езика на което и да е африканско племе – тук вече нищо няма да бъде разбираемо и умът няма как да се включи в молитвата, даже и при силно желание.

Но без ум не е възможен духовен живот, защото животът на духа в човека е свързан посредством словото с ума. „В човека има ум, слово и дух – казва преп. Григорий Синаит, – и нито умът може без словото, нито словото бед духа, и винаги смисълът е на едното в другото, и сами по себе си. Умът говори чрез словото, словото се проявява посредством духа”.  Ако на практика, премахнем ума от молитвата, такава молитва не може да бъде духовна.

Молитвите, съставени от светите подвижници, разбира се, отразяват техния молитвен опит и имат вероучителен смисъл. Ако молитвата е непонятна за молещия се, не може да се говори за усвояване на съдържанието й. В такъв случай молитвата се превръща в някаква магическа мантра, която действа просто по силата на нейното произнасяне (ех opera operato). Но благодатната молитва, според отците, винаги е свързана с ума. “Благодатта – казва Диодох Фотикийски – се крие в дълбочината на ума, в умното чувство”. Преп. Евагрий Понтийски нарича молитвата беседа на ума с Бога. Затова езикът на молитвата трябва да се изучава (молитвата да бъде понятна), защото на този език ние разговаряме с Бога.

В аскетическата традиция самият молитвен подвиг, в резултат на който подвижникът се приближава към Бога, се нарича умна практика, не сърдечна, а именно умна. Молитвеният подвиг е свързан с произнасянето на думите и осъзнаването на заключените в тези думи смисли, т.е. с духовен размисъл. Да се размишлява без ума е невъзможно. За да не се загубва нишката на разума в молитвата, подвижниците препоръчват при появата на първите признаци на автоматизъм да се забави произнасянето на молитвата и даже да се спре.

Псалтирът, по който са се молили подвижниците-аскети във всички времена, съдържа и такива псалми, които имат характерно указание: „в разум” . Размишлението е важно дело в аскетиката. Умението да се съпоставя смисълът на думите и да се правят верни изводи от това позволява да се открива лъжата и учи човека да я избягва. Такова умение се нарича логика. Но ако отхвърлим ума, ние отхвърляме и  логиката – по този начин се лишаваме от главното оръжие в борбата с лъжата. Не бива да забравяме, че в Писанието дяволът е наречен „баща на лъжата” (Иоан 8:44), а едно от имената на Бога е Логос. Защото Господ дава правда и съд на всички обидени (Пс.102:6) и Той обича правда и съд (Пс. 32:5). (…)

Логиката е неотменно свойство на разума; без логика не съществува и самият разум. Нарушението на логиката – това е разрушаване на разума; без разум човек става беззащитен спрямо лъжата, а лъжата го привежда към нравствено падение. Затова и Писанието ни призовава: пази здравомислие и разсъдливост ( Притч. 3:21).

(следва продължение)

Източник: Свещеник Владимир Соколов „Младостарчеството и православната традиция“, С., изд. „Омофор“, 2006 г.