Човек гледа лицето, а Господ гледа сърцето
„Бог не гледа така, както гледа човек, защото човек гледа лицето, а Господ гледа сърцето“ (1 Цар. 16:7)
Това, което човек знае, представлява нищожно малка част от това, което е. Хората виждаме онова, което е на повърхността, видимото за сетивата, но не можем да проникнем в дълбините на душата на другия, не можем да разберем неговите падания и ставания, провали и успехи, съмнения, страдания и усилия да превъзмогне себе си, които той преживява и чувства. Бог обаче знае онова, което ние не знаем, Той успява във всичко онова, в което ние се проваляме и тайните на сърцето ни – светли или тъмни, са Му известни. В едни Господ вижда фалшивия образ на праведност, който са си създали и в който вероятно са повярвали, а в други вижда доброто, което всички останали отказват да видят.
Неслучайно немалко от тези, които се събират около Иисус Христос, са именно хора, които обществото в някаква степен е маргинализирало – хора с нисък социален статус, жени, грешници, страдащи от душевни и телесни заболявания. Онези, за които другите са си изградили нереален, пък бил той и много „обоснован“ образ. В тях Христос вижда нуждата им, но и духовния им потенциал. Такъв е случаят с бъдещия апостол Матей. Преди да стане апостол, той е бирник (или митар), тоест практикува професията на данъчен служител. Бирниците тогава, са известни със своите злоупотреби над населението, а и са разглеждани като символ на потисническата римска власт. Поради тези причини и са ненавиждани от населението. Няма причини да се смята, че отношението към Матей е било по-различно. И докато сънародниците му виждат в него един предател, някой, на когото, меко казано, не може да се вярва, в него Господ вижда своя бъдещ апостол, който ще се заеме със задачата да разпространява благовестието.
В своето евангелие Матей отбелязва, че Иисус минава покрай него и му казва: „Последвай Ме!“, което той и прави. След това в къщата на бъдещия евангелист Иисус сяда на трапеза, заедно с учениците Си, а към тях се присъединяват митари и грешници – може да се предположи, колеги на Матей. Иисус вероятно иска да им говори за Божието царство и как да влязат в него. Фарисеите обаче, които виждат това, са скандализирани. За тях е грешно праведникът да общува с неправедните. На отправения от тяхна страна укор към Иисус защо постъпва така, Той отговоря, че здравите нямат нужда от лекар, а болните (срв. Мат. 9:12) – тоест изцелен може да бъде само този, който осъзнае, че е болен (грешен), че има нужда от помощ, че има нужда от Лекар. Онези обаче, които са самодоволни от собствената си праведност, не могат да бъдат изцелени от болестите си, защото още не осъзнават необходимостта от провеждане на лечение. Явно митарите и грешниците се възприемат като болни и затова търсят Иисус. Но фарисеите не могат да видят това или по-точно не искат. Те в себе си виждат не злото, а доброто, не недостатъците, а положителните си качества. Мнозина от тях се съсредоточават върху външната, ритуалната част на нещата, смятат, че човек е направен за съботата, а не съботата за човека, те комара прецеждат, а камилата поглъщат, дават десятък от кимион и копър, а са изоставили правосъдието, милостта и вярата. Или в крайна сметка те са онези, които забравят, че не външното, а онова, което изхожда от дълбините на човешката личност, осквернява човека (срв. Мат. 15:10-20, 23:23-26, Марк 2:27). Христос обаче е Този, пред Когото маските падат, пред Когото не можем да скрием истинската си същност. Затова и Той, заради лицемерната им праведност, ги оприличава на варосани гробници (срв. Мат. 23:27-28).
Както сред юдеите тогава, така и в наши дни има хора, заменили християнството с някаква идеология, които се гнусят да общуват с „грешници“ (каквито са всички, и те самите), за които обрядът е по-важен от съдържанието му, които се възприемат като праведни и чисти, но нямат любов, за които православието е етническо или религиозно наследство, което трябва да се пази, но не и да се живее, които са „православни“, но не и християни. Когато и ние, хората от XXI в., се държим по този начин, се оприличаваме на фарисеите от времето на Иисус, за които Той говори и чието поведение неведнъж порицава.
В друг случай Иисус посещава дома на някакъв фарисей. Една жена, която е блудница*, разбира, че Иисус е там, отива при Него и започва да плаче, мажейки краката Му с миро. В резултат на това фарисеят изразява съмнение (в мислите си), че Иисус е пророк, защото, според него, ако Иисус наистина е такъв, щеше да знае, че жената е грешница и следователно не би я оставил в близост до Себе Си. Иисус обаче знае неговите мисли и му казва, че действията на жената са израз на покаянието и любовта ѝ, заради което Той ѝ прощава греховете: „прощават ѝ се многото грехове, защото много обикна, а на когото малко се прощава, той малко обича“ (Лук. 7:47). Фарисеят вижда греха, а Иисус вижда любовта ѝ към Него, и делата ѝ като израз на тази любов.
Когато Иисус е разпънат на кръста, от двете Му страни са разпънати още двама разбойници. Кръстната смърт в Римската империя е наказание, което е считано за особено позорно, и е прилагано обикновено срещу извършители на тежки престъпления. Докато единият от разпънатите се подиграва на Иисус, другият му отговаря, че те получават справедлива за делата си присъда, а Иисус е невинен. Същият разбойник, след това, очевидно вече признал вината си – и в себе си, и пред другите, и осъзнал, че страда справедливо заради нея, моли Иисус да си спомни за него, когато отиде в Божието царство. А Иисус му казва: „ днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43). Господ се съсредоточава върху преобразената му същност, върху сърцето му, и вижда там неговото покаяние.
Господ не гледа на човека по начина, по който гледаме ние, и в резултат на това вижда в него неподозирани от нас неща. Господ иска не да унизи човека, а да го въздигне, не да му отмъсти заради греховете му, а да го излекува. Неговата крайна цел за нас е спасението ни и вечната ни радост в Бога. Затова и става Човек, живее, страда на кръста и възкръсва. Към всички нас е отправен Неговият призив: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29).
Автор: Атанас Ваташки
Литература:
1. Лимасолски митрополит Атанасий. Изкуството да живееш с Бога. София, 2015.
2. Архим. Варнава Янку. Болестта на фарисейството: https://www.pravoslavie.bg
3. Ренета Трифонова. Православие без Христос: https://zadrugata.com/
* Жена, която има сексуални взаимоотношения, без да се е омъжила.
Задругата 
Вашият коментар