Ролята на ума в духовния живот на човека

Автор: свещеник Владимир Соколов

Към първа част

Мнозина светци, без да са притежавали големи разсъдъчни способности, са имали удивително развито нравствено чувство, което им помага да различават и най-тънките нюанси на греха, за които никога дори не сме се замисляли – това е особен дар Божи. У грешния човек нравственото чувство е в значителна степен атрофирано, без разум той трудно ще се оправи: например такова качество на ума като неговата безпристрастност го прави незаменим при нравствен избор. Той проверява всички движения на сърцето, всички негови пориви – и там, където тези пориви преминат в страст, разумът изобличава тази страст в лъжа, която той открива чрез противоречията на мисълта.

Пропитото от лъжа сърце не може да да де истински мир. Но разумът чрез логиката и правдата го възстановява и може да умиротвори развълнуваното от лъжата сърце; той формира и чувството. Св. Филарет (Дроздов) показва как действа умът спрямо сърцето. „Убеждението на ума на проповедника – пише той, само по себе си се преражда в самия него в живо сърдечно чувство”. Подчертава се, че емоционалната реакция на някакво събитие или дума може да бъде направо противоположна, ако човекът е обмислил ставащото и е направил правилните изводи. „Неправилното използване на чувствата идва от ума” – казва преп. Йоан Лествичник. А преп. Максим Изповедник свързва произлизането на злото с неправилното отношение към ума: „Някои казват, че злото би отсъствало по същество, ако не бяха някои сили, които ни теглят към него. Но тази сила не е нищо друго, освен пренебрегването на естествените енергии на ума”.

„Причината за страстите е чувството” – открива ни тайната на произхода на стастите преп. Йоан Лествичник. Страстта започва с емоционална привързаност, с приятно чувство. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано (Бит. 3:6) – се казва Библията за това, което предхожда грехопадението. Човекът не е хармонично същество (както твърдят древногръцките философи), а йерархично. В тази йерархия емоционалната сфера заема подчинено положение – по-ниско, отколкото духовната и умствената сфера. Затова в грехопадението емоционалната сфера е била повредена повече от ума. И защото емоционалната сфера е по-слабото звено в йерархичното устройство на човека, в аскетиката съществува принципът на потискане на душевните вълнения и борба със страстите чрез помощта на ума (умната практика), защото „неправилната употреба на чувствата” (страстта) произлиза от ума. Но подвижниците наричат сърцето „вместилище на помислите”, защото помислите (т.е. страстните емоционални привързаности) влизат чрез сърцето. Трезвостта е борбата на ума за чистота на сърцето, защото заслепеното сърце на падналия човек не различава тези привързаности. Да се дава воля на сърцето – означава да се даде безконтролна власт на страстите. А умът има способността за самоконтрол, самоограничение, и опирайки се на своя разум и логика, човек може да различава и контролира чувствата си.

Самият аскетически подвиг на спасението започва с придобиване на разсъдливост, без която, по мнението на отците, не може да се пристъпи към никакво дело. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си (Рим. 14:5) – наставлява апостолът. В грехопадението на първия човек, макар сърцето му да е било поразено повече, отколкото ума, поначало все пак пострадва умът. „Умът у Адам не само отпада, но и пръв бива поразен – казва св. Григорий Богослов, – и онова което е престъпило, то най-много има нужда от спасение”. Но това означава, че на първо място умът трябва пръв да бъде очистен и възстановен. „В каквато степен човек е очистил своя ум, в такава мяра той ще види славата на Бога” – казва преп. Ефрем Сирин. „Защото както светлината на очите, съединяваща се със слънчевите лъчи, става съвършена светлина и по такъв начин очите започват да виждат реалните предмети, така и умът, ставайки единен с Господа, благодарение на това вижда ясно духовните предмети” – като че ли това продължава неговата мисъл св. Григорий Палама.

В аскетиката очистването на ума се представя като борба с дявола. Преп. Силуан Атонски казва за това: „Умът с ум се бори – нашият ум с ума на врага”. Ако човек не ползва собствения си ум, казва сатрецът Паисий Атонски, от него ще се ползва дяволът.

Затова аскетите винаги обръщат особено внимание на ума. В аскетиката даже съществува такава дисциплина – „аскеза на ума”: това е интензивно четене и размисъл, които способстват за очистването на ума. Такава практика ни най-малко не противоречи на опита на молитвения подвиг, а обратно, прави и самата молитва по-действена. Молитвеният подвиг на исихастите изисква напрежение на всички сили, вътрешна съсредоточеност, а умът в тази работа изпълнява ролята на някакъв ръководител или координиращ център. Благодарение на умствените усилия може да се съсредоточат силите и енергиите, а може и, обратно, да се разсредоточат, да се отклони част от силите за някое необходимо дело, без да се изостави най-главното – молитвеният подвиг. Св. Григорий Палама в своите „Триади” описва този координационен принцип на работата на ума, наричайки го „ум-епископ”.

Покаянието е, което приближава към Бога. Светите отци наричат покаянието второ кръщение, въсзъединяващо Бога. За да се покаем, трябва да видим греха си; по мнението на отците, умът вижда греха. „Началото на просветлението на душата е признакът за нейното здраве – казва преп. Петър Дамаскин – който се изразява в това умът да започне да вижда своите прегрешения, подобни по своята многобройност на морския пясък”. Без покаяние, без осъзнаване на греха си спасението не е възможно. Но самото осъзнаване на греха, неговото опознаване също не е възможно, без да го наречем, да го именуваме, а това е невъзможно без разсъждение. „Разсъждението у новоначалните е истинското познаване на своето душевно устройство – поучава преп. Йоан Лествичник; – при средните разсъждението е вече умно чувство, което безпогрешно различава истинското добро от природното и от противното на доброто; при усъвършенстваните вече разсъждението е намиращият се вътре в тях душевен разум, даруват от божественото просвещение, който чрез своята светлина може да просветли и тъмното в душите на другите”.

В практиката на Църквата тайнството причащение с Тялото и Кръвта Христови предполага покаяние. Но този най-важен след кръщението духовен акт в Писанието е наречен с гръцката дума metanoia, което най-точно се превежда със словосъчетанието „изменение на ума”. Преобразявайте се чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия (Рим. 12:2) – наставлява апостолът. Оказва се, че познаването на волята Божия е съзнателен, умствен акт. Затова и самият християнски път към Бога е път на формиране (израстване) на правилно, вярно съзнание.

Внимавай на себе си и на учението; постоянствувай в тия неща, защото, като постъпваш тъй, и себе си ще спасиш, и ония, които те слушат (1 Тим. 4:16) – наставлява ни апостол Павел. Но без размишление никакво изменение на ума не може да се постигне. Св. Игнатий Брянчанинов, като обобщава опита на древните отци-подвижници, пише за ролята на размишлението в аскетиката: „Обикновено хората считат мисленето за нещо маловажно, защото не са особено придирчиви във възприемането на мисли. Но нали от възприемането на правилни мисли се ражда всичко добро, а от приемането на лъжливи мисли се ражда всичко зло. Мисълта е подобна на корабно кормило: от малкото кормило, от тази нищожна дъска, зависи направляването и в голяма степен съдбата на цялата огромна машина”.

Светителят продължава: „На лъжливите мисли винаги съприсъства и съдейства тъмният и лукав дух на прелъстяването. Бащата на лъжата е дяволът, казва Евангелието; лъжата е дяволско свойство. Придобилият в себе си лъжливи мисли е усвоил в себе си и дявола, встъпил е в сродство с падналите ангели, съединил се е с Бог неродствен, неестествен. Чуждият на Бога е чужд на спасението и на духовния живот.

Трябва да се пазим от лъжливите мисли и от произлизащите от тях сърдечни усещания. От такива лъжливи мисли и усещания се създава така наречената „прелест” или самоизмама, която има безброй разнообразни видове по степен, по род на възприетите от човека лъжливи мисли и усещания за истински”.

Източник: Свещеник Владимир Соколов „Младостарчеството и православната традиция“, С., изд. „Омофор“, 2006 г.

В статията са използвани икони на проф. Георги Кордис