Един 16-годишен младеж за реалността, красотата и смисъла

art-1301872_960_720

„Мислителят“ на Огюст Роден

Автор: Ангел Димитров

„Нека започна с уточнението, че в случая ще говоря като философ, а не като католик.”

Така започва Габриел Марсел полемиката си със Сартр заради изказването му, или по-точно присъдата му, че Бог е мъртъв. Така и аз започвам своята полемика със съвременните „сартъровци”, днешните нихилисти. Сиреч хората, които са предполагаемите убийци на най-светлите ми чувства, най-искрените ми копнежи.  Убийците на Бога.

Оказва се, че ще споря със съвременната епоха. Ще споря с постулата за съмнението като начин на живот, с постулата за простотата на реалността и редица други постулати на една суха, лишена от жизненост митология. И ако бих дал глас на някой мой опонент, убеден съм, първите му слова биха били „кой си ти, бе, кой си, че да критикуваш?” И аз сдържано, по философски, ще му отговоря „а ти кой си, си ли изобщо?” Декарт, именно като баща на този „реализъм”, се аргументира дали е с мисловния си процес.

Cogito, ergo sum, казва той.  Но редно е да питам кой е тоя, който мисли? Как ще знам, че съм, ако не знам кой съм, който съм? Ако най-истинското ми, най-същинското ми битие е мисленето, то мога ли да осмисля себе си, да се асимилирам, мога ли да рефлектирам върху себе си, който мисля? Опитах- определено не! Аз не се познавам, аз не знам природата си, аз не се зная, о, ужас- та аз нямам-име-за-себе-си! Аз съм нищото, хладно и бездънно. А мисля ли изобщо, тоя процес мислене ли е, кой му даде това име- субектът Декарт, комуто според личната му, точно тази философия, не мога да вярвам? Ами ако всичко това (всичко съществуващо) е илюзия, аз какво ще мисля, ами ако даже това мислене не е моето, а аз само озвучавам някакво ехо? Тия размисли (ако изобщо мислех) бяха прекъснати от майка ми, която ме извика. Даде ми име. „Ангел”- та това бях аз! Така се казвам! Тя ме изрече, аз екзистирах през нея! Неин бях, това ме правеше съществуващ. Но гласът на абсолютния, довършилия до край Декартовите разсъждения скептик съдра с ледените си метални нокти розовата ми проекция– аз съм субект, майка ми също, е, тя не е ли един шизофреничен за мене обект, а сама по себе си може би друг (т.е. абсолютно далечен и непознаваем за мене) субект? Ако всичко това е мираж, бледо съновидение (както твърди Декарт), реалност има ли? Непознаваема- казва той. Пък и рационално никой нищо не може да ми до-каже. Та това е лудост!

Не казвам, че Декарт е луд. Само си го мисля. Или поне си мисля, че неговата философия би довела да депресивна лудост. Но вижте Декартовия солипсизъм (т.е. идеята, че аз съм просто аз, а реалността не съществува обективно сама по себе си и е проекция на аз-а). Та това означава, че аз съм бог, демиург! Но аз съм един твърде ограничен бог, чийто ангели са не по-големи от пеперуди, бог, който, както казах, не познава себе си, не знае съдбата си. Това е ад, ужас, да съм сам с нищото си. В такова самовъзприятие аз губя екзистенциалната си енергия, нямам движение. По някакъв начин съм замръзнал в собствената ми автономна несамодостатъчност и плоскост. Обърнал съм лик навътре, залостил съм се в себе си и оттам се измъчвам в несигурност за обективността на битието. Изживявам-само-себе-си-и-нищо-извън. Единственият из-ход от това патологично състояние е настървен, отчаян скок. Да изпитам глад за не-самост, бесовски устрем към другост. Да докажа реалното си съществуване чрез другите. Аз копнея за име. Това е решението. Тук няма логически аргументи, има нужда. Това е отношението на прежаднял човек, изпитващ задавяща сухота в устата и гърлото си, почти умрял от дехидратация, гърчещ се от нужда за вода, бленуващ я, представящ си я. Някой му подава чаша с вода. И той какво прави? Не пие със равномерни глътки, той има желание да погълне водата, да я приеме в пълнота, просто да я има, а даже и по някакъв начин водата да отима него. И макар да се опитвам да предам по възможно най-картинен начин това чувство, не, това преживяване, то пак не е достатъчно ясно. Може да го разбере само човек, който наистина е осъзнал колко е жаден, и колко прекрасна е водата.  До тук добре! Приел съм, че всичко и всички съществуват. Появява се друг проблем- те са съществували преди мене, ще продължат да съществуват и след мене, те съществуват без мене. Някога всичко ще изчезне в нищото, от което се е появило, и над което се крепи. Всичко ще изтече в nihil-а.

„Всяко съществуване възниква без причина, запазва се от безволие и замира по случайност…съществуването е пълнота, от която човек не може да избяга… Знаех, че това е Светът, оголеният Свят, който ненадейно се разкриваше, и се задъхвах от ярост към огромното, нелепо битие. ” (Жан-Пол Сартр, Погнусата, 169/70 стр.) Битието е не-красиво, задушаваща маса, кула, издигнала ме в себе си на високо, но затворила ме в помещение без прозорци, четири глухи и безгласни стени. Смисълът на живота ми е да удрям главата си в тия тъпи стени. Ала аз никога няма да пробия стените, нито трябва да ударя главата си достатъчно силно, за да се убия. Струва ли си? Очевидно- не. Между външния, строго обективния свят, и моя субект има бездна. Обективният свят-извън-мене е абсурден, защото е просто светът, съставност – устойчива съставност на елементарни частици. Стивън Крейн пише следното:

space-stars-planet-earth-other„Един човек казал на вселената:

– Госпожо, аз съществувам!

– Може – казала Вселената – но този факт не поражда у мене чувство за дълг.“

Това е захвърлеността на човека тук, в едно празно, безсмислено битие, „отговарящо” чрез нямането на отговор, или по-точно с отговора на непукизма, убийственото „не-пукане” на черното, чуждо ми чудовище „вселена”, а аз съм обречен на непосилни опити да го обладая, с чието просто-съществуване аз съм принуден да живея, което съм задължен да изпитам и преживея. Безсъзнателна мрачна маса, в която аз, съзнателният, търся ориентир. Тревите са просто сляпо съществуващи като листата на дървесата, клоните са мрачно превити сякаш под невидим натиск, тежък и труден, пчелата просто без спир лети и тя не знае къде и защо. Тия неща нямат в себе си истина, те са просто-такива. Даже повече, те не са истина, такава търся, но я няма. Ами светлината? Тя сякаш добавя допълнителна тежест в тая мрачна картина. Отвлича те,  унася те, но в мъчителна тишина ти казва „мене ме няма, аз нямам истина, аз не съм истината , нищо от това я няма и не е. Ти не можеш да се радваш на безсмислена купчина просто-неща, те не са истината.”

Да се обори нихилизма логически е невъзможно. Нихилизмът е екзистенция поради самата екзистенция, екзистенциална сгъстеност, задушеност. Точно това го прави логически неопровержим- той е вяра, вяра, че нещата-са-просто-такива, вяра, че няма смисъл. Решението е каквото беше и при Декартовата позиция- крясък за смисъл. Но ще каже някой, че битието е глухо, че моят крясък за смисъл ще се разсее като ехо. Сартр правилно казва, че битието-вън е обективно, а човекът е субект и те са несводими в-едно ако се вземат сами-по-себе-си. Но не знам защо Сартр да е прав, че начинът за о-смис(ъ)л-янето на субекта е като рита и крещи срещу глухия обект. Знам, че обещах да говоря като философ, а не като убеден християнин, но се налага да наруша обещанието си. Вижте, ако неразумното и заради това обективно битие е несводимо към природата на субективния разумен човек, защото човекът не може да го обладае сам, защото не е абсолютен,не може да го подреди, то това е, не защото те не са съ-(з)-дадени едно-за-друг и един-за-друго, а защото нямат общо пространство, няма как субектът в себе си и просто-обектът да се об-един-ят. Отново сме на крачка от опасния подлудяващ солипсизъм. Единственият начин за обединение и осмисленост на човека и битието-вън, е ако те са (както отбелязах) съ-(з)-дадени от Някого, общ Демиург, създал всичко за Себе си. И именно в тоя Някой, в тоя Абсолют-отвъд човекът като субект и вселената като обект намират своето място, намират истинския топос на съ-битието си. Тук тежкият диалог между човека и вселената позиционирани един срещу друго ще е ненужен. Те са органика , събитийстващи. Чувството за дълг е Божие, не на вселената. И то е отправено както за човека, така и за нея. Ще приведа един цитат от „Братя Карамазови“ на Ф. Достоевски: old-man-403630_960_720„Нощта светла, тиха, топла, юлска, реката широка… излеко пляска рибка, птичките замлъкнали… всичко тиховсичко се моли Богу. Ние разговаряхме за хубостта на Божия свят и за великата негова тайна. Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички… знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я вършат сами…  Всичко е хубаво и великолепно, защото всичко е истинаХристос е бил с тях още преди да е с нас… за всички е Словото; всяко създание и всяка твар, всяко листенце се устремява към Словото, пее възхвала, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие го прави.“

Но тук човекът има и свое, единствено положение. Тъй като природата е неразумна, това я прави безличностна. Бог е Личност (даже, за да съм точен- Той е три Личности). Съвършеното единение винаги е личностно. Човекът персонализира в себе си тварта, обладава я и я поднася през себе си като личност на Бога. „Градината е сътворена за човека в Христа.” Но геният Достоевски казва, че природата сама също има Христос. И е напълно прав. Чувам от натуралисти (а все пак нихилизмът израства на основата на атеистичния натуразлизъм).

„-Погледни снежинките! Те са красиви, но знаем как се получават, Бог не сътворява всяка една поотделно. Това е един случаен процес!”

Мили натуралисти и нихилисти, така утвърждавате, че във вселената има обективна красота и симетрия – нали снежинките са красиви и симетрични сами по себе си, а човекът им се радва и възхищава. Така подкрепяте моята теза, че вселената е създадена за, даже със човека, защото тя е красива за някого, но все тая. Дали снежинките са случайни? Не, естествено. Бог не е създал тварта извън Себе си, а тя съществува само чрез и посредством Самия Него, във Самата Му същност (без да се смесва с нея, разбира се). Тварта, ако щете, е като струна в Бога и тя свири при трептенето на волята Му. Божествената същност пронизва цялото творение, тя удържа творението цялостно и в битие. Същността Му е във всеки бозон, във всеки фотон, във всяка частица, във всяка енергия.

Но Божествената същност е персонална. Когато казвам, че същността Му е във всичко, аз нямам предвид че всичкото е като орган или неосъзната от Бога вещ. Бог е напълно трансцендентен по отношение на битието, но като Личност, то Той всецяло при-със-тва с Името Си през тази Своя всеобемаща същност. Даже по-точно е да се каже, че където е Той с Името Си, там е и същността Му. И ако Бог е абсолютната хармония и красота (затова и човекът като съобразен Нему също вижда красотата), то където е Той, там има и красота. Ако Той е във всяка частица и молекула, Той ги удържа посредством Себе Си и ги прави да са, ясно е, че всичко конструирайки се през Него ще е красиво. Ако по думите на Ф. Достоевски всичко има Словото, то можем да кажем, че всичко е като изговореност, но Бог е съвършен, всичко изговорено от Него е такова.  И като из-вечен, то Той прави всяка молекула истина, из-вечна. Нищо не е случайно. Всичко е по волята Божия. Но за да достигне до пълния си онтос, безличното творение трябва да се оличности в Бога чрез човека (както беше казано). Аз не съм чужденец в този свят, този свят не е погнуса, стига да дешифрираш чрез красотата му, че е принадлежащ на Един Отвъден Абсолют, чиято същност е красота. Сартр не е прав.

Бог е жив, дами и господа, и ние в Него.

Ангел Димитров е на 16 години и е ученик в Националната гимназия за древни езици и култури  „Константин-Кирил Философ“.

Advertisements

1 Comment on Един 16-годишен младеж за реалността, красотата и смисъла

  1. Изглежда, че красотата е единствената възможна „аргументация“ в търсенето на смисъл. И децата и поетите са добре запознати с това. Красотата на снежинката, разбира се, е недостатъчна, доколкото е недостатъчна и прекрасната математика и всяка прекрасна структура. Винаги ще я има сянката на двусмислеността в този тип красота на Снежната кралица, особено след като не са ни неизвестни човешките демони или демонични прояви. Само една и единствена красота би била достатъчна, за да победи този ад – и това е Христос-Бог на кръста ( бих сложила и образа Христос Жениха на Църквата – най-юродивия и любовен образ на „оглупелия“ от любов и поруган Създател, Цар и Любим). Иконата я имаме вече – не просто благия Бог, а Разпнатия от нашите ръце Бог. Добрата вест е и най-голямото Чудо е, че човешката история разполага вече, – най-после, след векове и векове на едно и също мъчително и адско безсмислие, – с Въплътената Красота, Която – да – има име – и това е факт. И след като е факт, отпада нуждата от истеричната Сартърова или Прометеева хиперактивност на внезапно осиротелия откъм Бог човек, от граденето на съблазняващи прелестни конструкции и конструкции, идеологии и идеологии, от фанатичната деловитост, съвсем логична, когато мястото на Бога е празно. За мен и зилотизмът (християнският и мюсюлманският) като явление има в корените си някакво такова модерно преживяване на опустяване от Бога и героично-прометеевското Му отвоюване и налагане…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: