Молитвата – обръщане към Бога

Автор: Димитър Златев

Първа част

Когато се пристъпва към темата за молитвата е необходимо винаги човек да бъде с ясното съзнание, че тази реалност е неизчерпаема, неизразима в пълнота и най-вече неподлежаща на логическо осмисляне и систематизиране. Като главна предпоставка в разбирането за християнската молитва обаче, трябва винаги да се изхожда от факта, че тя е усилие на всеки човек за беседване, за диалог, за разговор с Бога и в този смисъл предполага обръщане и то лично обръщане към Личния Бог. В личния молитвен разговор с Бога остава неизчерпаема цялата свръх-действителност на Неговото Битие и в този смисъл молитвата е среща с неизбежно вечното, с безкрайното и неопределимото съществуване на Отец, Син и Свети Дух. Среща, в която Несътвореният и Вечен Бог открива Себе Си пред сътворения, временен и преходен човек, като изпълва с благодат ограничения му живот.

Ако се направи опит, до колкото е по силите на човека, да се размишлява и говори за молитвата и то като обръщане към Бога, трябва първоначално да се подчертае, че светоотеческото Предание на Църквата, както и Свещеното Писание учат, че Бог е Личност, Която в старозаветно време се открива пред Моисей на планината Синай с Името: „Аз съм вечно Съществуващият” (Изх. 3:14). Щом Бог е Личност, Той в Своето Откровение лично застава пред човека, Лице в лице, като разкрива Себе Си и дарува познание за Себе Си. Ако бъдат припомнени някои от случаите, в които Бог се открива пред човека, ще се забележи една закономерност, която може да е полезна при осмислянето на темата за молитвата. Видно е, че още след грехопадението на Адам, Бог го търси в Едемската градина, т.е. първата инициатива за среща между Бога и човека е на Самия Бог. Той пръв проявява желание за разговор с Адам, макар да знае вече за постъпката му. Същевременно се вижда, че Бог не накърнява свободата на сгрешилия човек. Той го пита: „къде си?” (вж. Бит. 3:9), не защото не знае, а защото желае свободното и любящо отношение на Адам да не бъде накърнено, да не загуби сътворения по Негов образ човек (вж. Бит. 1:26) именно онова, което му дава възможност да живее по подобие на Бога. Всеки знае как продължава библейското повествование, но акцентът на който трябва да се обърне внимание е този, че въпреки грехопадението Бог пръв проявява инициативност за среща с човека.

Това желание на Бога, да намери падналия човек, проличава и в историята на Авраам, когато при него идват трима мъже (срв. Бит. 18:1-3). Светите отци тълкуват това посещение като предобраз на Света Троица, познанието за Която все още не е дадено на човечеството. Тук отново може да се види, че не Авраам търси Бога, а Бог снизхожда до човека, търси го, вика го, желае среща с него, проявява милостта си към него, обича го и чака смирено и кротко човек да прояви своята свободна воля за диалог, за беседа, т.е. за обръщане към Бога и търсене на прошка за греха. Тази инициативност на Бога се наблюдава и при Откровението на Синай и при много други старозаветни пророци. В най-голяма степен обаче, любящото отношение на Бога към човека се проявява в самото идване на Божия Син, на Словото Божие, при синовете човешки, чрез Въплъщението от Духа Светаго и Дева Мария. Желанието на Бога да търси човека, да прояви любовта си към него, се открива в целия Стар Завет, но в пълнота това желание се разкрива при встъпването на Сина Божий в битието на синовете човешки. Бог стана човек, казват светите отци, но това не е крайната цел на Божието домостроителство на Въплъщението. Бог стана човек, за да може човекът да стане бог по благодат и да сподели живота на своя Творец, да сподели Неговата милост, любов, свобода, мъдрост, т.е. целия Му начин на съществуване.

Много често в съвременния свят човек поставя живота си в перспективата на собствената си активност, на собственото си желание за постигане на нещо: реализиране в кариера, наука или в каквато и да е друга сфера на социалното и семейно битие. това показва желанието за контрол над всичко, за владение на всичко, за зависимост на света от самия човек. Такова мислене на съвременния секуларен свят променя светоусещането и размива ясните граници на живота, прави човека самовлюбено същество, което полага безмерни усилия да подчини всичко на собствената си воля, ум, разум, чувствителност. За съжаление, така се възпитават децата, без усет за това, че се превръщат в неконтролируеми и нечувствителни към проблемите на заобикалящата ги действителност. Та нали в ръцете на човек са решенията на всички въпроси, на всички проблеми, защо да мисли за това около себе си? Защо да обръща внимание на проблем, който така или иначе ще реши? Защо да разчита на друг, когато си е самодостатъчен? Такова осмисляне на живота в съвременността обаче, е противоположно на това, което е представено в библейските текстове и в светоотеческото църковно Предание. Вижда се, че според Православната Църква инициативата за среща между Бога и човека не е на самия човек. Човек не е в състояние да застави или да насили Бог, да накърни Неговата свобода, като постави задължителност на срещата между тях, чрез своята молитва. Не! Инициативата за среща, а от тук и за молитва, е на Самия Бог. Първо Бог търси човека, кани го, призовава го, като не накърнява свободата му и чак тогава, ако човек желае се отзовава на тази среща, прави усилие да присъства на тази среща, т.е. дава своя отговор на Божия призив. Точно този човешки отговор на Божията покана се нарича от християнството – молитва. Затова молитвата е диалог, беседа, среща с Бога, която предполага човешкото усилие, но не самостоятелно да търси Бога, някой незнаен и неизвестен бог, а усилие при отзоваването на поканата на Конкретния, Личен и Вечен Бог, открил Се, чрез Въплъщението, като Троица на единосъщни Ипостаси, открил Се като Отец, Син и Свети Дух.

Ако човек е с ясното съзнание, че молитвата първоначално не изхожда от самия него, а е инициатива на Бога, Който, в своята любов към творението, се открива пред човека и го приканва към среща, към общение, по-лесно би разбрал смисъла на молитвата. Тя не е хаотична активност на човека, който в своята нихилистична безкритичност формира разбиране за Бога, според собствените си критерии и разбирания, а винаги е осъзнато и целенасочено усилие (аскеза) за среща с Личния Бог, Който му се открива. Не е възможно човек да търси Бога, ако Бог предварително не го потърси, ако предварително не прояви Своята милост и благост към човека. Точно в този смисъл молитвата е среща, диалогична среща с Бога, която предполага усилие, активност в обръщането, т.е. в отговора на поканата за тази среща. Всеки знае, че ако някой спомене името му, на улицата, на работното място или където и да било другаде, той чисто психологически реагира, дори неволно, като се обръща, за да разбере кой и какво иска да му каже. Разбира се, не всеки пример в пълнота може да изрази реалността на молитвата, за която става въпрос тук, но все пак е ясно, че всеки повик, отправен към човека, предизвиква реакция у него. Тази реакция може да бъде най-различна, от пълна отдаденост и отвореност към другия, към този който го вика, до крайно нежелание за обръщане или за разговор с него. Точно тук свободата на човека, неговото желание за среща, за диалог и общение, е важна и никой и нищо не може да я накърни. Поради това и Бог призовава човека, но не го насилва за отговор, а търпеливо и смирено, с цялата кротост и любов насочена към Своето творение, изчаква отговора, който по някога може да се забави дълго, а дори и много често никога да не дойде. Но Бог чака и продължава да призовава всеки човек и ако човек прояви желание за среща с Бога, за общение и диалог с Бога, той прави усилие за реализиране на тази среща. Ето в този опит, в това усилие за общение, може да се говори за молитвен подвиг или за молитвата като обръщане към Бога.

Разбирането на молитвата като обръщане към Бога, като среща с Него, макар да изглежда твърде просто и лесно, всъщност се характеризира с безкрайно напрежение, с жертвеност, с усилие. За човека в света, в който живее, често е доста трудно да общува с определени хора. Той ограничава своите контакти до малък кръг роднини, познати и приятели, а за другите нехае или поне няма желание за близък досег с тях. Колко ли по-трудно е усилието за среща и разкриване пред Бога? Пред другия човек, който може да се види всеки ден, който изглежда като него и който най-вероятно има същите тревоги, болки, както и радости, е трудно да се открие. Точно поради това откриването пред Бога, встъпването в диалог с Него предизвиква множество конфликти, изисква множество жертви и безкрайно усилие. Същевременно обаче, това усилие или този аскетичен опит за среща с Поканилия го, е невъзможен без Негова помощ, тъй като е допускане или навлизане на човека в Самия Божествен начин на съществуване. В този смисъл молитвеното обръщане към Бога се явява и познание на Бога, познание, което не е свързано с възможността за правене на логически умозаключения, което не е свързано с ерудицията на човека, а познание, което е навлизане, като благодатен дар, в Божествения живот. Затова и в евангелието по Йоан четем: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йоан 17:3). Тук се вижда, че познанието, в християнски смисъл на думата, представлява споделяне на общ живот между познавания и този, който познава. В този смисъл молитвеното обръщане към Бога представлява усилие, от страна на човека, да усвои даруваното му в призива за среща познание на Божието Битие. Познание, което не се изразява, чрез логическите категории „субект” и „обект”, а чрез любящите категории на „благодатно даруване” и „благодатно приемане” на нетварния Божествен живот. Затова молитвата не е еднократен и самостоен акт само на човека или само на Бога. Тя зависи както от Даруващия, така и от приемащия.

Много често в наши дни християните се лутат между две крайности. От една страна стои предположението, че духовния живот, включително и молитвеното общение с Бога, зависи само от Него, като по този начин човек накърнява собствената си свобода и неволно, без да се замисли, отрича себе си, отрича вярата си в това, че е сътворен по Божий образ и подобие (вж. Бит. 1:27). Християнството проповядва, че Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие, а това предполага, че Той е сътворил човека и със свободна воля, т.е. че човек има отговорността наистина да живее и да се труди, да полага усилия, за да покаже в собственото си съществуване истината на тази вяра. Ако Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие, то той е длъжен да положи усилия, за да възприеме и усвои този дар. От историята на Църквата се знае, че такъв начин на мислене води до ереста на монофизитите, която е осъдена от светите отци на ІV Вселенски събор. За съжаление под различни форми тази ерес все още съществува в църковното съзнание. От друга страна, самовлюбено и самонадеяно се мисли, че молитвата е само човешко дело, че никой не може да я отнеме от човека и ако той се моли усърдно и постоянно всичко ще му се придаде. Тази крайност в мисленето не допуска участието на Бога в молитвеното общение, както и в цялостния духовен живот. Той предполага единствено човешката инициативност, като заставя и задължава Бога да отдаде Вечния Си живот поради човешките заслуги, поради това, че човек се е потрудил, или по друг начин казано – да му заплати с благодатта Си усилието на молитвата. Разбира се това е невъзможно. Щом се изповядва, че Бог е Личност, че Той сътворява човека, спасява го, чрез своята любов и милост, в никакъв случай не може да се разсъждава, че отношенията с Него са на принципа на някакви икономически или правни закономерности като: „търсене – предлагане”, или пък „престъпление – наказание”. Характерно е, че тази крайност също е позната на Църквата, чрез ереста на Несторий, която също е осъдена от светите отци.

Осмислянето на тези две крайности, особено когато се говори за молитвата, показва, че Православната Църква има едно разбиране на обърната перспектива. Логическите несъответствия на молитвата са парадокс за грехопадналия човешки разсъдък, но в същото време точно те ясно показват, че молитвата е явление от друг порядък, че тя е жива среща с Бога и е възможна само след обръщане на човека към Бога, след усилието да застане пред Него лице в Лице и да разкрие себе си в пълнота, без остатък, пред Лика Божий, пред Неговата милост и любов.

Обръщането на човека се налага, не защото Бог не знае какъв е човека, не защото се нуждае от това, човек да му се разкрие или защото иска да научи нещо, което човек крие, тъй като не е възможно нещо да се скрие от Бога, а защото в Своите прояви на любов Бог оставя човека свободно да се отзове на Неговия призив. Той не го насилва, не го обвинява, а чака човек сам да пожелае да разкрие своето сърце пред Него. Очаква свободното човешко желание за близост с Бога, за обич, както Бог обикна света и „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3:16). Така човешкото усилие за обръщане към Бога, за встъпване в молитвено общение и среща с Него най-добре се осмисля, чрез покаянието. В Своето Въплъщение и в началото на Своя проповеднически път Самият Иисус Христос приканва към покаяние – „покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 4:17); вж. също Марк 1:14-15). Още св. Йоан Предтеча е призовавал народа към покаяние (вж. Мат. 3:2). Но какво означава понятието покаяние и защо то е толкова важно за осмислянето на темата за молитвата?

Терминът „покаяние” от гръцки език означава буквално обръщане или промяна на ума (μετάνοια). Тук под ум не се разбира просто способността на човека да разсъждава или да прави причинно-следствени връзки. Думата „нус” – ум в светоотеческото богословие се използва за изразяване на цялостното светоусещане на човека, за неговата нагласа спрямо Бога, заобикалящата го действителност и самия него. В този смисъл покаянието, или обръщането на ума, предполага усилие за цялостна промяна в нагласата, с която човек отнася себе си към реалността. От библейското повествование става ясно, че грехопадението на Адам се състои най-вече в това, че той се поддава на изкушението на змията, която му обещава да бъде бог, но без Бога. Точно в този момент прародителите променят своята нагласа към света, т.е. своя нус-ум, като поставят себе си в центъра на битието, а не Бога, в Когото е тяхното битие. Св. Максим Изповедник казва, че всичко което притежава човек, дори самия живот е назаем даден от Бога, но в акта на грехопадението Адам и Ева се опитват да си присвоят нещо, което обратно трябва да върнат на Твореца, нещо което им е дадено в заем. В опита за такова присвояване се извършва погрешно обръщане на ума им, а именно към самите тях. От тук добродетелта на любовта (към Бога) се превръща в порока на самолюбието. Точно поради това възможността за покаяние е велик дар за човека. Чрез усвояването на този дар човек има възможност отново в правилна посока да насочи своя живот, да обърне ума си към Бога, като Го постави в центъра на своето битие и по такъв начин да осмисли самото си съществуване. Покаянието, като изразяващо истинския смисъл на молитвата, винаги е обръщане към някого (конкретно към Бога), затова една личност никога не е достатъчна. В покайната молитва човек се обръща към Бога, така Го поставя в центъра на своето съществуване и осмисля самозатвореното си и закостеняло битие.

Тук е мястото да се спомене, че покаянието, като обръщане към Бога, като аскетичен опит за откритост пред Бога, също не може да се осмисля като само човешки акт. То е предизвикано първоначално от Бога, в самия призив за молитвено общение и среща. Същевременно, желанието на човек да постави себе си пред Лицето Божие, да се обърне честно, искрено и смирено към Него, да се моли в Негово Име, също не може да се мисли като индивидуално действие. Молитвата не е егоистичен акт на самовлюбения индивидуалист, който търси спасение само за себе си. Тя винаги предполага ближния и дори може да се каже, че ближният е критерий за молитвената обърнатост към Бога, защото „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Трябва да се подчертае, че тук не става въпрос за някаква невъзможност човек да се моли и сам „в скришната си стая” (вж. Мат. 6:6), а за това, че молитвата винаги трябва да е в перспективата на другите (ближните). По този начин ясно се вижда, че обръщането в молитва към Бога е жертва, по примера на Самия Христос, за ближния, за другия човек, за немощния, за гладния, жадния и босия, за всеки, който се нуждае. И тази нужда не е просто от хляб, вода, облекло и т.н., защото „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4), т.е. преди всичко е „глад” за Бога, нужда от Бога, от Неговата благодат, от Неговата любов и милост, от Неговата помощ. Затова покаянието и молитвата не са и не могат да бъдат индивидуалистични и егоистични действия, а са винаги общностни, винаги съборни, винаги в Църквата. Така Църквата, като общност на християните в Светия Дух и като имаща за глава и крайъгълен камък Самия Иисус Христос, е крайният критерий за покайно молитвено обръщане към Бога. С други думи, без Църквата, без църковен и духовен живот, не може да се говори в пълнота и в истински смисъл на думите, нито за покаяние, нито за молитва като обръщане към Бога.

По този начин темата за молитвата винаги трябва да се разглежда в перспективата на Църквата, в перспективата на църковната молитва, която най-добре е изразена в Литургията. Това дело – Литургията, като основно дело на Църквата, завещано от Самия Христос на Тайната вечеря, показва истинския смисъл на молитвата като обръщане към Бога и като разговор, диалог с Него. Ако човек се заслуша в словата на литургийната молитва много ясно ще забележи нейния парадоксален характер. От една страна тя се извършва тук и сега, представя се в историята, разгръща се във времето, но от друга, разкрива вечността, преобразява света и акцентира върху своя временно-вечен и вечно-временен характер. За това тайнство ясно говори възгласът на свещеника в началото на Литургията – „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”, като сякаш по невидим и свръхестествен начин въвежда народа в Царството на Света Троица, а историческият човек още тук и сега има възможност за предвкусване, за жив опит от това Царство.

(следва продължение)

Димитър Златев е доктор по Богословие, член на Църковното настоятелство на храм „Св. цар Борис-Михаил Покръстител“в Сливен. Беседата е подготвена за дискусиите и е част от организираната от настоятелството изложба „Иконографията в светлината на Възкресението“, Сливен, Пасха Господня 2014 г. (м. Април 2014).