В литургийната молитва живеем и предвкусваме Царството Божие

Автор: Димитър Златев

Към първа част

Част втора

Молитвата на Литургията има педагогическа цел, тъй като в нея Сам Христос, чрез словата и възгласите на епископа или свещеника,  учи човека молитвено да обгръща целия свят. Молитвата е за болните, за бедстващите, за тези в тъмница, за църковния клир и народа, за страдащите, т.е. за целия свят, който по силата и благодатта на Бога да стане Църква. Същевременно с това обаче, молитвата се сблъсква с парадоксалното евангелско слово, че „цял свят лежи в злото” (1 Йоан 5:19) и това провокира в човека страдание и още по-усърдна молитва. Христос в Гетсиманската градина, малко преди Своята кръстна смърт и Възкресение, се е молил за целия свят и в същото време, отправяйки молитвата към Отца Си е казал: „обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39). Затова и човекът, в литургийната молитва, се обръща към Бога със словата „Отче наш”, като проси да бъде Неговата воля. Просейки изпълнение на Божията воля молитвата се превръща не просто в човешки, а в Богочовешки акт. Така в Литургията Самият Бог действа, а предстоятеля (свещеника) и народа отправят своите просби, своите благодарности, своите славословия към Него. Това превръща литургийната молитва в едно своеобразно обръщане към вечността, при което понятията и думите губят своя човешки и логичен характер и се превръщат в богочовешки понятия, понятия от друг порядък и от друго време – на сега, винаги и во веки веков. И това следва от факта, че в литургийната молитва не се набляга психологически  на припомняне на събитията, случили се по времето на историческото присъствие на Христос, а се живее и се предвкусва Царството Божие. Пример за такъв опит се наблюдава в свещеническата молитва на анамнезата, където се споменават като случили се вече не само кръстът, гробът, тридневното Възкресение и Възнесение, но дори и славното Второ Христово Пришествие.

В настоящия живот няма толкова ярък пример за силата и благодатта при обръщането на човека към Бога, както в Литургията. В нея човек се учи да освободи себе си от самия себе си, от собствения си егоизъм и затвореност, от недопускането на ближния в живота си. Това се случва, чрез постоянното призоваване на Бога, чрез молитвата, в която се проси, в която се благодари и моли за милост. Много характерен за процеса на обръщане на човека към Бога е отговорът „Господи помилуй”, който църковния народ дава на свещеническите ектении. В „Господи помилуй” се наблюдава, като на кино лента целия живот, дори и нещата, които още не са се случили, но за които човек се надява и които проси всекидневно от Бога. В думите „Господи помилуй” присъства всяка нужда, всяка болка, но същевременно и всяка радост, цялата човешка благодарност. Тези думи могат да бъдат разбрани по много и разнообразни начини, но когато бъдат пречупени през призмата на духовния живот те придобиват своя истински смисъл и вечно измерение. В Преданието на Църквата, в учението на светите отци, духовния живот се разглежда най-често на три етапа. Независимо, че отците често използват различни понятия, те по-скоро се допълват, а не си противоречат, тъй като всеки изразява своя личен духовен опит. По този начин и в такава перспектива могат да бъдат разгледани и думите „Господи помилуй”. На първо място тези думи са вик за помощ, вик за милост на грешния човек към Бога. Всеки, осъзнавайки своите грехове, всеки, който е застанал на пътя Христов, виждайки тъмата в душата си, заедно с митаря от притчата с плач вика към Бога: „Господи помилуй”. На този етап тези думи изразяват по-скоро молба за милост, както прегрешилия престъпник проси от господаря си милост, за да получи амнистия. Амнистия, която не заслужава, но въпреки това, поради човеколюбието Божие, получава.

Но „Господи помилуй” може да означава и друго. Тези слова са повик, желание за милувка, за прегръдка, за близост, за любов. Макар осъзнавайки своята преходност и недостойнство човек проси от Бога милувка. Тук „помилуй” означава желание за родителска грижа и близост. Както майката гали своето дете, независимо от това какво е направило и милувката й минава нежно по формите на лицето на детето, но без натиск, без болка, а с невероятна лекота и нежност, така и в литургийната молитва човек проси такава грижа от Господа. Както родителят знае винаги кое е най-добро за неговото чедо, така и грешникът проси от Този, Който знае винаги кое е най-добро за него, да го дарува със Своята благодат. По този начин разбиран църковния възглас „Господи помилуй” може да покаже, че отношенията с Бога не са отношения просто на господар и роб, а са отношения на родител и неговата рожба.

В Църквата и в извършването на литургийната молитва може да се види, че отношенията, които се налагат между Бога и човека, като отношения на Родител и дете, не винаги са лесно постижими. Те изискват подвиг от човека, изискват неговото желание и усилие за борба със собствените страсти, със собствените грехове и зависимости, за да може да освободи себе си от ненужното и да предостави място на Бога, Който да действа в него. Този бавен, сложен, труден и дори болезнен процес обаче, както се вижда от житията на светиите е постижим и в тяхно лице е разкрито, изпълнено в пълнота, третото разбиране на възгласа „Господи помилуй”. От гръцки език този възглас означава буквално Господи, помажи ме с елей, т.е. направи ме Свой помазаник (Κύριε ἐλέησον). В древност са се помазвали с благоуханни масла царете, свещениците и пророците. Самият Иисус е Христос, т.е. Помазаник (Месия). Той като Божи Син е Божи Помазаник в пълнота и дарува на човешкото естество Божествено и благодатно помазание. Чрез Него и в Него е залогът за това, че помазанието може да бъде придадено на всеки човек, което се вижда при светиите. Затова в молитвата на Църквата „Господи помилуй” е молба и вик на човека, обърнал се към Бога, за пълно осиновление, за пълно просветление и обожение. Така молитвата, чрез обръщането към Бога, преобразява човека, на човек се придава Божествения начин на съществуване или по друг начин казано – човек става богоподобен, живее своето богоподобие, дарувано му от Бога, чрез благодатното помазание.

Човек трябва да е наясно, че помилването от Бога не е възможно, ако той, в своето молитвено обръщане към Него, не е в състояние да отдаде целия себе си, без остатък, в Божиите ръце. Но може да се даде или по-скоро да се отдаде нещо на някого само ако човек е обърнат лице в лице към другия. Ако по определен повод човек подарява подарък на свой близък или приятел и в същото време не го гледа в очите или още по-лошо, обърнат е с гръб към него. Какво би си помислил другия? А ако самият той е обърнат с гръб към подаряващия? Такъв тип отношения е неприемлив за човешката близост и любов. Той предполага само лицемерие или просто суетно (по задължение) правене на подарък заради самия подарък, без да се мисли за другия, за неговите нужди, желания, възможности. По подобен начин стоят нещата и в отношенията с Бога. В литургийната молитва от човека се изисква откритост пред Лицето на Твореца. В тази откритост той прави усилие да отдаде себе си на Бога, защото е осъзнал, че не е господар на собственото си битие, а всичко, което има е Божие дело. Това особено се подчертава в отговора „Амин”, т.е. „така да бъде”, който църковния народ дава на свещеническия възглас: „нека сами себе си, един другиму и целия наш живот на Христа Бога да отдадем”. Ето тук става ясно потвърденото желание и дръзновение на човека в молитвата на Литургията да отдаде себе си, както на другия, ближния, така и на Бога. И това предложение продължава, чрез вечния диалог на приемане и отдаване на дара на Отца и Сина и Светия Дух. Затова Църквата възглася, чрез словата на свещенослужителя – „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”. Пренасянето на тварните и преходни дарове – хляба и виното, и признаването, че те всъщност са Божии е свързано с очакването и молитвената просба Бог да ги претвори от тварни в нетварни, от неблагодатни в благодатни, от хляб и вино в Тяло и Кръв Христови. И това претворяване се случва, по силата на благодатта на Светия Дух. То се случва и във всеки човек, който се преобразява, но само в степента, в която е готов да отдаде себе си на Бога или по друг начин казано, в степента, в която се е обърнал към Бога, в степента, в която молитвено е застанал открито пред Него, т.е. лице в Лице.

Ако човек внимателно участва, а не просто слуша или наблюдава, в литургийната молитва, ще усети постоянно движение надолу и нагоре. От една страна, воден от Самия Христос, той се понизява, стига до най-бедните и немощните, тъй като Господ е дошъл не за праведници, а за да спаси грешниците (вж. Лук. 5:32). В това понизяване или кеносис в лицето на най-бедния човекът вижда себе си, в лицето на най-немощния отново вижда себе си, той е и онзи в тъмницата, и гладния и жадния. Но Бог в Своята милост не го оставя на дъното, не го оставя в ада на собствената му греховност. Той намира човека дори там и го вика. И ако човек направи усилие да отговори на този повик, да се обърне към Господа, Той го хваща за ръка и го повежда нанякъде. Къде е това нанякъде? Не е в човешка власт да се знае. Но тук се изисква доверие или дори  предоверяване на Христос. Както малкото дете, което не знае къде отива, но хваща своята майка за ръка и тръгва, защото единственото, което знае е, че тя никога няма да му стори зло. Така и човек в молитвата, особено на Литургията, в онази нейна част, която се нарича евхаристиен канон, сляпо се хваща за ръката на Христос и от дъното на своята нищета тръгва нагоре. Заедно с апостолите Петър, Йоан и Яков човек в недоумение върви към върха на Тавор, за да види Преображението Господне. И когато съзре светлината на Преображението в претворените хляб и вино, които реално са Тяло и Кръв Христови, той плахо повтаря апостол Петър като казва: „Господи, добре е да бъдем тука” (Мат. 17:4). И което не е успял да постигне, а неминуемо това е така, Христос допълва или по-скоро изпълва със Себе Си в причастяването с Неговите Тяло и Кръв. Така евхаристията, след подвига на изкачване на планината Тавор, се явява сядане на трапезата, сядане и реално присъствие на Тайната Вечеря, на която Христос опрощава грехове и дарува живот вечен. Но човек трябва да е с пълното съзнание, че големият дар предполага и голямо усилие. В този смисъл причастяването с даровете Христови същевременно е и съ-разпъване с Христос на Кръста, слизане в ада с Него, за да блесне след това светлината на Възкресението. В евхаристията човек става съ-телесник и съ-кръвник на Бога, става едно с Него, но същевременно става и съ-телесник и съ-кръвник с всеки друг член на Църквата, който се причастява с всечестните и животворящи Тайни. Поради това молитвената обърнатост в Литургията предполага две посоки –  към Бога и към ближния. Така човек се учи да благодари за даровете, така се учи да оценява даровете. Пред Лицето на Бога и пред лицето на ближния човек осъзнава нищожността и немощта на собственото си битие. В това осъзнаване благодарността, т.е. евхаристията се явява сила в немощта (срв. 2 Кор. 12:9). Тази сила изпълва немощния човек по особен начин, както сълзите умиляват и смекчават вкамененото сърце. А молитвената обърнатост към Бога в този момент неизбежно провокира към славословия, благодарност и радост.

Тези аспекти на молитвата, които показват необходимостта от обръщане към Бога могат много ясно да се наблюдават в богослужението на Църквата, в Литургията, както и във всички форми на църковното изкуство. Това, че в молитвата човек не е сам, че тя не е самостоятелен и самодостатъчен акт се изразява в православното разбиране за светците. В своята молитва човек често проси от светците, като Божии угодници, да бъдат негови ходатаи пред лицето на Господа. Моли ангелските чинове, които са на богослужението, да вдигнат и „занесат” молението до Бога. Дори, на Литургия, народа прави усилие, просейки благодат от Господа, да изобрази тайнствено серафимите и херувимите, за да пее трисветата песен и да възхвалява Троицата. Ето тук става ясно, че нещо толкова просто и елементарно на пръв поглед, като хвалебствието, благодарението и славословието, не е напълно в човешка власт. Защото човек може да признае, че Иисус е Христос само в Светия Дух (вж. 1 Кор. 12:3). Това признание не е по неговите сили и възможности, ако няма подкрепата на Бога, ако няма силата, дадена му чрез застъпничеството на светиите, ако няма радостта, от това, че стои пред Бога, по подобие на ангелските чинове. Затова Църквата, в своето Предание изписва Божиите угодници на икони. Затова тези икони са в храма, те са с народа Божий на молитва, на Литургия.

Ако човек внимателно се вгледа в образите на светиите ще забележи нещо, което е много характерно за молитвата. Те всички са обърнати с лице към него, те го поглеждат от иконата. В тях няма нищо скрито, нищо тъмно. Заставайки лице в лице с иконата човек придобива опит за молитва лице в Лице с Бога. Но как? Ако се обърне внимание на православната иконография ще се забележи, че дявола винаги се изобразява като тъмна сянка, отдалечена от човека, сянка, която стои с гръб, сянка, която не гледа човека в лицето, не го гледа в очите. По този начин много ясно се вижда, че дявола винаги мисли злото на човека, той го лъже, той клеветничи, той не е открит пред него, не го поглежда в очите, лукав е. Точно в обратната перспектива се изобразяват светците. Всеки светец е обърнат с лицето си, той казва истината, той стои до човека на молитва, той е изпълнен с честност и искреност. Така заставайки пред иконата със същата нагласа на честност и искреност, на откритост всеки човек има възможност да води диалог със светците, да общува с тях, да проси тяхната закрила. Тук въпросът трябва да се постави в две посоки: първо, доколко човек има нагласа за откритост и искреност, доколко застава пред иконата, опитвайки се душевно да се обърне към светеца и към Бога?; второ, дали не застава с лицето си само привидно, като същевременно душевното му разположение е обърнато на всички други страни?

Трябва да се подчертае, че заставайки пред иконата човек не застава пред парче дърво, метал или какъвто и да било друг материал, той не застава пред красивите цветове, а застава пред жива личност, пред личността, която го гледа, която го слуша, която му помага. Образът на иконата представя конкретна личност, която в своя земен живот е успяла да въплъти в себе си Христовия живот и точно поради това човек се обръща към нея за помощ, за благодарност, за ходатайство пред Бога. Тази личност е обърната с лицето си, защото е въплътила в живота си Божието човеколюбие. Почитта към светците не е поради това, че те са някакъв вид свръх хора, че сами по себе си са постигнали нещо невероятно, нещо, което е извън човешките възможности. Не! Почитта към светците  е продиктувана от това, че те, в своята немощ, са имали дръзновението да молят Бога, да се обръщат лице в Лице към Него, да се уповават на Него и така са получили благодат, получили са богоподобен начин на съществуване, даруван им е Божествения живот. Човек не ги почита, защото са прекрасни мъже или жени, защото изглеждат добре, защото са млади или стари, а защото в Името Господне са жертвали себе си, търпели са мъки и болки, но са продължавали своя подвиг, своето обръщане към Бога, своята молитва и покаяние. По този начин заедно със св. апостол Павел всеки светец може да заяви: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Точно поради това, че им е бил даруван Христовия живот, че са се освободили от своя егоизъм, страстност и греховност, че са допуснали Христос да живее и действа в тях, църковният народ отправя молитви и застава лице в лице с тях. Ето така обръщането към иконата всъщност учи на обръщане към Бога. Не защото е прекрасна творба на художественото изкуство, не защото е изработена със скъпи материали, а защото в иконата, доколкото позволяват възможностите на зографа и доколкото Бог му дава сила и благодат за това, е изобразен новия начин на съществуване в Христос. Онзи начин, който е обещан на човека още преди създание мира (вж. Мат. 25:34) и който в последните дни се изпълни от Въплътилия се Син Божий. Погледната през тази перспектива иконата изобразява Христовата Личност и начина на Христовото съществуване, даруван на всеки Божий угодник. Така молитвеното обръщане към иконата, към светеца на иконата, е молитвено обръщане към онзи, на когото е даруван Божествен живот. Затова молитвата пред иконата учи човека как да се обръща към Бога. Наблюдавайки образите на светците, молейки се, пред него се разкрива истината за тези Божии хора. В техните образи се вижда реализиран в пълнота дарът от молитвените просби на псалмопевеца: ”Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене … (защото) Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50:12;19).

От всичко посочено до тук, с пълното съзнание, че темата за молитвата е неизчерпаем и неприсъхващ извор, може да се разбере ясно, че обръщането на човека към Бога не е въпрос просто на молитвен диалог, подобен на всеки друг светски диалог. Общуването в литургийната молитва със светците, с ангелските чинове, с ближните в храма, а дори и извън него, обхващането, чрез молитвата на целия свят и поставянето на този свят на Божия олтар, показва едно не просто ди-алогично, а три-алогично отношение. Може със сигурност да се каже, че в молитвата човек се учи да изпълнява Христовите заповеди за любов. Любовта към Бога и любовта към ближния (вж. Марк 12:30-31) поставят човека на кръста, който обръща човека към Бога и молитвено го поставя чист и открит пред Лицето Му. И този три-алог може ясно да се разбере в перспективата на иконата, която е обърната и в центъра не е човекът, който застава пред нея. Не той води този три-алог, не той е негов инициатор, а Сам Бог, Който търси човека. А човекът, усвоил в живота си Божието битие, става ходатай пред Бога за цялото човечество, което усилено продължава да търси Твореца, да търси Неговата милост и благодат, да търси своето спасение и преображение от Него. Така любовта към Бога и към ближния предполага молитвено три-алогично обръщане на човека, който усилено търси своя смисъл и предвечно предназначение, обещано му в сътворението от нищо, по образ и подобие на Отец, Син и Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна. Троица, Която Църквата изповядва като Творец на всичко видимо и невидимо. А самата Църква е съборна, защото в молитвеното си обръщане към Бога, всеки неин член се стреми към изцеленост, към цялостност, към събраност, т.е. съборност, която вече е осъществена от Господ Иисус Христос. Осъществяването на този стремеж, обаче винаги е дар Божий, винаги е милост и благодат Божия от любов към човека, а на човек се полага възможността свободно да избере дали да участва или не в това молитвено обръщане, в този стремеж до достигане на пълното си богоуподобяване.

Така молитвата като лично обръщане към Бога може да започне с най-простите, но винаги искрени слова: Научи Господи, мене грешния и дай ми сили със страх Божий, вяра и любов да стоя пред Лицето Ти. Амин!

За автора: Димитър Златев е доктор по Богословие, член на Църковното настоятелство на храм „Св. цар Борис-Михаил Покръстител“в Сливен. Беседата е подготвена за дискусиите и е част от организираната от настоятелството изложба „Иконографията в светлината на Възкресението“, Сливен, Пасха Господня 2014 г. (м. Април 2014).