За причащението

Автор: митрополит Иларион (Алфеев)

Беседата е част от сборника „Вы – свет мира“. Сборникът съдържа цикъл от беседи, произнесени от Негово Високопреосвещенство Волколамския митрополит Иларион (Алфеев) в московския храм „Св. Великомъченица Екатерина“, по време на Великия пост, в периода между 1998 – 2000 г. По това време игумен тогава Иларион е предстоятел на храма и изпълнява там пастирското си служение. Понастоящем Волколамският митрополит Иларион е ръководител на отдела за външноцърковни връзки на Московска патриаршия и един от водещите богослови в Руската православна църква и в Църквата въобще.

Тайнството Причащение съществува в Църквата от този момент на Тайната Вечеря, когато Господ Иисус Христос преломил хляба и като раздал на Своите ученици, казал: „това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен“ (Лук. 22:19). След това Той взел в ръце чаша с вино, подал им я и казал: „тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива“ (Лук. 22:20). След кръстната смърт на Учителя Неговите ученици започнали да се събират за Евхаристия за преломяване на хляба и приемане на вино за възпоменание за страданията, смъртта и възкресението на Спасителя Господ. Евхаристията станала тази основа, на която се изграждала християнската Църква. Та нали в първите десетилетия след смъртта и възкресението на Христос Църквата нямала нищо, освен споменът за Него: още нямало Евангелия, нямало създадено догматическо и нравствено учение. Това, което съединявало участниците, което и всъщност ги правело Църква, било съвместния живот в Христа, помненето на Спасителя, които намирали своя най-голям израз в Евхаристията, когато те се причастявали с Тялото и Кръвта Христови във вид на хляб и вино за възпоменание на Неговата смърт и възкресение. По-късно се появили Евангелията и посланията на светите апостоли, т.е. Свещеното Писание на Новия Завет. Още по-късно започнали да се формулират християнските догмати, появила се стройната система на християнското богословие – всичко това, без което Църквата не може да съществува. Но първоначалния и основен формообразуващ елемент на Църквата била именно Евхаристията.

Във времената на съветския атеизъм от Църквата бяха отнети практически всички права. Беше забранено проповядването, свещениците не можеха свободно да говорят за Христос, беше забранено религиозното образование на децата и участието на деца в богослужения, практически не се издаваше християнска литература и Библията беше недостъпна за повечето хора. И въпреки всичко това Христовата Църква продължи да съществува и беше съхранена преди всичко от Евхаристията, понеже това тайнство се извършваше постоянно. Когато бе невъзможно да се извърши явно, го извършваха тайно. Соловецките затворници, епископи и свещеници, извършвали Литургия през нощта, лежейки на наровете и за св. престол им служели гърдите на един от епископите. И всеки път, когато и да се е извършвала Евхаристията и в каквито и условия да е била извършена, това е тази същата Евхаристия, тази същата Тайна Вечеря, която извършил Спасителя, заобиколен от Своите ученици.

Важно е да се помни, че Литургията, която извършваме днес, това не е просто спомен, повторение на събитията от миналото, а пряко продължение на Тайната Вечеря. Свещеникът или епископът – предстоятел на евхаристийното богослужение – произнася тези същите думи, които Христос произнесъл на Тайната Вечеря: „Приимите, ядите, сие есть Тело Мое, еже за вы ломимое… Пийте от нея вси, сия есть Кровь Моя Новаго Завета, яже за вы и за многия изливаемая…” (Мат. 26:26 – 26:28). Свещеникът действа не със своята сила, а със силата Божия, той заема мястото на Самия Христос, единствения истински Извършител на Литургията. В този момент свещеникът е само оръдие в Божиите ръце. Ако в други ситуации свещенослужителят може да привнесе в своето служение нещо лично, като например пастирско обръщение, поучения, беседа с хората и т.н., то в момента на извършване на Литургията той изпълнява само една функция – явява, представлява Христа, и Христос действа чрез него.

Затова в Православната Църква съществува традиционно, установено от векове почтително, уважително отношение към свещения сан. Не към свещеника като човек, който носи този сан, но именно към свещения сан, чрез който Христос непосредствено общува с хората. И така, когато свещеникът произнася думите на Христос на Тайната Вечеря, ние трябва да разбираме, че чрез него говори Самия Христос. Целувайки ръката на свещеника, ние всъщност целуваме ръката на Христа, защото в този момент свещеника ни явява присъствието Христово. И цялата Евхаристия, цялата Божествена Литургия от началото до края се явява откровение на Божието присъствие, което никога не е прекъсвало.

В една от сирийските Църкви – т.н. Асирийска Църква на Изтока – съществува обичай, който в тази Църква се счита за тайнство. Когато се приготвя тестото за евхаристийния хляб, в него се добавя частичка от хляба от предидущата Евхаристия. Този обичай е свързан с преданието на Асирийската Църква, съгласно което свети апостол Йоан Богослов, за разлика от останалите апостоли получил на Тайната Вечеря от Христос две частици от Тялото Христово. С едната той се причастил, а другата запазил за извършване на Евхаристия. Това предание изразява идеята за приемственост на Евхаристията. Смисълът му е в това, че евхаристийния хляб, с който се причастяваме днес, това е този същия хляб, който е бил осветен от Самия Христос. По този начин съвременната Литургия не е просто повторение на това, което някога е извършил Христос. Тайната Вечеря се извършва отново всеки път, когато се извършва Литургия.

Но какво става с нас, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни? Извършва се, разбира се, някакво онтологично изменение на цялото наше човешко естество и това изменение е дълбоко вкоренено в самата тайна на Боговъплащението. Та нали християнството не е просто религия, водещата хората към Бог. Това е още и пътя, по който Сам Бог е дошъл за среща с човека – това е пътят на Божественото откровение. И независимо от това колко високо ние ще се изкачим по „лествицата“, водеща към Бог, доколко ние ще преуспеем в добродетелите, но най-съществената част от нашето спасение е вече извършена от Самия Бог. Бог станал човек, станал такъв, какъвто сме ние, станал един от нас, за да изживее нашия човешки живот с неговите радости и скърби, придобивки и загуби, победи и поражения. И тази тайна на Боговъплащението, която превишава човешкото разбиране, която не може да бъде рационално обяснена или осъзната ни се разкрива чрез Евхаристията.

Причастявайки се ние приемаме в себе си Тялото и Кръвта на Бога, станал Човек. С други думи, извършва се нашето същностно, онтологично съединяване с Божеството. Ние не просто общуваме с Бог, но Бог се вселява вътре в нашето естество, при което това вселяване на Бога в нас се извършва не по някакъв символичен или духовен способ, но абсолютно реално – Тялото Христово става наше тяло и Кръвта Христова започва да тече в нашите вени. Това е, което нито една друга религия не може да даде на човека. Именно в това се състои и уникалността на християнството, че Христос става за човека не само учител, не само нравствен идеал, Той става за него храна и човекът вкусва Бога, съединява се с Него духовно и телесно.

Как трябва да се готвим да приемем в себе си Христа? Как трябва да живеем, за да сме достойни за Причастието с Тялото и Кръвта Христови? Преди всичко трябва да кажем: няма човек, който да е достоен за Светите Христови Тайни. Няма човек, който би могъл чрез своите качества, чрез своя начин на живот да съответства на това, което приемаме в Причастието, тази святост и божественост, които пронизват хляба и виното на Евхаристията. „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да Ти служи, Царю на славата“ – така се казва в една от молитвите, с които свещеникът се моли в Литургията на св. Василий Велики и Литургията на св. Йоан Златоуст. Затова ние трябва да съзнаваме, че ние сме съзнателно недостойни и никога няма да бъдем достойни за Причастието. Ние не трябва да мислим, че ще станем достойни, ако се причастяваме рядко, или че ще станем достойни ако по някакъв начин се подготвяме за Причастяването. Ние винаги ще си останем недостойни и нашето човешко естество на духовно, душевно и телесно ниво винаги ще бъде неадекватно по отношение на тайнството Причастяване. И въпреки това ние трябва да пристъпваме към Причастието и, съзнавайки своето недостойнство,  вътрешно да се готвим за приемането на Христос.

Когато стоим пред Светата Чаша, всеки от нас изповядва пред Бог, че е първи от грешниците – “от нихже первый есмь аз”1. И това не е църковна риторика, това е чувство, което трябва да възниква у нас всеки път, когато пристъпваме към приемане на Светите Тайни. Всъщност, това чувство не може да бъде създадено изкуствено – не е възможно да заставим себе си да мислим, че сме най-лоши от всички останали хора, не може да предизвикаме в себе си чувство на презрение към самия себе си. И не това изисква от нас Църквата. Пристъпвайки към Светата Чаша, ние не трябва да сравняваме себе си с останалите хора, а да поставим самия себе си пред истината Божия и любовта Божия. Ако ние бъдем обхванати от благоговейно чувство на Божието присъствие и предстояние пред Божието лице, тогава всеки от нас наистина ще почувства себе си първи от грешниците.

И така, всеки път когато се готвим за Евхаристия, ние трябва да започнем вътрешния път към Причастяването с осъзнаване на своята греховност, своето, както се казва недостойнство, и своето безсилие да променим в себе си нещо радикално. Това – първо.

Вторият момент, свързан с подготовката за Причастяването – това е осъзнаването, че трябва да се готвим за Причастието със целия свой живот и през целия си живот. Много от нас мислят, че подготовката за Причастяването се заключава просто в това, да съблюдаваме за няколко дни поста, да прочетем някакви молитви, да не ядем и пием от сутринта. Да, това трябва да направим, но това са просто спомагателни средства. Подготовката за Причастяването се заключава в това, да живеем по християнски. Ако се причащаваме, но в нас нищо не става и ние оставаме такива, каквито сме били и по-рано, ако се причащаваме, но реални промени в живота ни няма, то Причастието си остава за нас недостигнато. Никой от нас не може да бъде достоен за Светото Причастие, но Причастието може да се превърне за всеки един от нас път към духовно обновление и преображение на целия ни живот. От друга страна, Причастието може да бъде прието за „съд и осъждане“. Затова и ние се молим пред Светата Чаша: „Причащението с Твоите свети тайни, Господи, да не ми бъде за съд и осъждане …”.

На Велики Четвъртък, когато в Църквата се извършва ежегодното възпоменание на Тайната Вечеря, ние слушаме за човека, който се причастил недостойно. Това е Иуда, който заедно с останалите ученици присъства на Тайната Вечеря. Той бил свидетел на живота на Христос, слушател на Неговите проповеди, свидетел на извършените от Него чудеса. Още повече, той проповядвал Христос, заедно с останалите апостоли, които преживе Христос изпратил на проповед. И въпреки всичко това той се причастил „за съд и осъждане“. И това станало, защото той приел хляба от ръцете на Господ в състояние на раздвоеност, когато освен Бог за него се появила и друга ценност – парите – която той в края на краищата и предпочел пред Божествената Истина, тази същата Истина с която той се срещнал в лицето на Иисус Христос.

Към Причастието трябва да пристъпваме без всякаква раздвоеност, всецяло придавайки се в ръцете на Господ. Всеки от нас, пристъпвайки към Светата Чаша трябва да каже: „Да, Господи, аз съм наистина първи сред грешниците. Аз съм недостоен и никога няма да бъда достоен за Причащаване, но аз жадувам да приема в себе си Твоите Тяло и Кръв, защото искам да променя своя живот. И макар че може би до сега не съм сполучил и може би няма да сполуча и в бъдеще, аз бих искал да положа начало“. Всяко Причащаване трябва да бъде за нас ако не и начало на нов живот, то поне опит да започнем нов живот. Причащавайки се със Светите Христови Тайни, ние трябва да молим Бог радикално да промени нашия живот, Божието присъствие трябва да освещава нашия живот от началото до края му.

При ръкополагането в свещен сан свещеникът получава от епископа частица от Тялото Христово с думите: „Приими Залог сей и сохрани его цел и невредим, о немже истязан будеши на Страшнем суде Христовом“. Тялото Христово му се дава като залог, че той ще работи над себе си и ще се стреми Христос, с който е съединен духовно и телесно, да живее в него и да действа чрез него, той да бъде орган, чрез който действа Бог. И ние, приемайки в Причастието Тялото и Кръвта Христова, ще бъдем „изпитвани“ на Страшния съд, където ще се окажем заедно с хора от други религии и невярващи. И именно ние, християните, тези които са приемали Светите Христови Тайни, ще бъдем питани – какъв беше плодът на това Причастяване, какво то внесе в нашия живот и как го измени. Това, разбира се, е голяма отговорност и пристъпвайки към Светите Христови Тайни ние трябва да чувстваме тази отговорност.

Още един важен момент. След като се причастим със Светите Христови Тайни ние трябва веднага да започнем подготовката за следващото Причастяване. Приемайки Христовите Тайни ние носим у себе си Христа. Ние ставаме подобни на човек, който носи чаша, пълна до краен предел с вино и вода: ако той е невнимателен, може да разплиска част от течността, а ако се спъне и падне, то ще загуби всичко, което е било в чашата. Причестявайки се с Христовите Тайни, ние трябва да съзнаваме Какво и Кого носим в себе си. И от момента на Причастяването без пауза, без прекъсване трябва да започне нашата подготовка за следващото Причастяване. И не трябва да мислим, че ако се причастим днес, то за следващата Евхаристия можем да се подготвим за ден или за три дни, а в останалото време да живеем така, като че Христос не присъства в нас. Ние никога не трябва да забравяме за Христос, с Който сме се съединили духовно и телесно.

Дните преди Причастяването – това, разбира се е времето, когато се изисква особена съсредоточеност, особено въздържание. Но съществуват различни правила относно поста преди Причастяване. Някой свещенослужители изискват преди всяко Причастяване хората да постят три дни, а други смятат, че е достатъчно да се пости един ден; трети благославят да се причастяват в неделя тези, които са постили в срядата и петъкът. Отсъствието на единомислие по този въпрос показва, че правилата за пост преди Причастяването са с доста късен произход. И тези правила са се появили тогава, когато хората са започнали да се причастяват рядко.

Да си припомним как се е извършвала Евхаристията през апостолските времена. От посланията на св. апостол Павел знаем, че Евхаристията е била завършек на трапезата. Тази трапеза продължавала през цялата нощ и на утрото завършвала с преломяване на хляба за възпоменание на Спасителя. Естествено, никакъв евхаристиен пост по това време не е съществувал. Евхаристията израствала от съвместното вкусване на храната и била завършек на тази агапа – трапеза на любовта, която продължавала през цялата нощ. При това от внимателния прочит на апостол Павел разбираме, че тази трапеза никак не е била със символичен характер и никак не е била постна. В едно от посланията си апостол Павел казва, че на тази трапеза не трябва да се опиваме (1 Кор. 11:21).

Но евхаристийната трапеза не е била просто вкусване на храна и пиене на вино, тя била и развлечение. Тази трапеза се извършвала в невидимото присъствие на Христос, Който казва „нима могат сватбарите да постят, когато е с тях младоженецът?“ (Мк. 2:19). Евхаристията – това е момента, когато Младоженецът е със „сватбарите“, когато Христос Сам присъства –  чрез предстоятеля, извършващ Евхаристията – на Тайната Вечеря. Всичко започвало с вкусването на храната, но постепенно се издигало на по-високо ниво – от земната храна се преминавало към небесната. Не случайно вкусването на храната било съпровождано от четене на Светото Писание, молитви и псалми. След това, когато всъщност трапезата приключвала, този който я възглавявал – апостол, епископ или презвитер – произнасял благодарствена молитва.

Това благодарение и днес е централен момент на Литургията – това, което днес наричаме „евхаристиен канон“. Между впрочем, самата гръцка дума „евхаристия“ означава „благодарение“. Това било благодарение не само за приключилата трапеза, но благодарение за целия живот на човечеството, за цялото битие на света. Ако днес се вслушате в молитвите на Евхаристията, в евхаристийния канон, особено в литургията на светителя Василий Велики, ще видите че в тези молитви пред нас преминава цялата световна история. Ние благодарим на Бог за това, че Той е създал този свят и човека, за това, че Той е дал живот на всеки от нас, за това, че заради всеки от нас той е станал човек, пострадал и умрял на кръста.  Ние благодарим за това, че той слязъл в ада, за да бъде и там проповядвано Евангелието, за да освободи тези, които се намират там. Ние благодарим на Бог за това, че Той възкръснал, за да възкреси заедно със Себе си и всички нас и за това, че Той извършил Тайната Вечеря, в която във вид на хляб и вино ни е преподал Своето Тяло и Кръв за Причащение.

Евхаристията в древната църква била не просто трапеза – това била тържествена, празнична трапеза. И днес Евхаристията е запазила характера на празнично богослужение. Не случайно когато ние преминаваме през покайния път във великопостните дни Евхаристията не се извършва, за да можем да преживеем по различен начин своето съпричастие с Христос – без празничното и благодарствено настроение на Евхаристията. Великият пост е замислен именно като подготовка, като време, когато ние в някой дни се въздържаме от Причащение, за да осъзнаем неговата значимост, за да пристъпим към Причастието с нещо ново, което сме натрупали в себе си. В това, струва ми се, се заключава смисъла на правилата за пост преди Евхаристията, които съществуват в нашата Църква днес.

Всичко това ви говоря не за да спрете да постите и да се молите преди Причастяване и да започнете да се причастявате на сит корем, така както са го правели апостолите. Днес такава практика няма. Но искам да съзнавате в какво е смисъла на случващото се на Евхаристия, и в какво е изначалния смисъл на подготовката за Причастяване. В историята на Руската Православна Църква има периоди, когато хората се причастявали много рядко. Така например в XIX век в Русия повечето православни се причастявали веднъж годишно, а по-конкретно се причастявали само в съботата на първата седмица на Великия пост. Естествено, че дните на подготовка за Причастяването са били дни на строг пост, време когато човек е трябвало да събере себе си, който се е разпаднал през цялата изминала година, в която не е приемал Светите Христови Тайни. Разбира се, това е било погрешна практика, не съответстваща на изначалния смисъл на Евхаристията.

Колко често трябва да се причастяваме? Каноническите правила на Църквата ни предписват да не се отклоняваме от Причастяване без уважителни причини. В Древната Църква на Литургия се причастявали всички присъстващи: хората идвали на Литургия именно за Причастяването, а не за да се помолят и да си тръгнат. През византийската епоха там, където Евхаристията се извършвала ежедневно, например в някой манастири, хората могли да се причастяват даже ежедневно, а там, където Евхаристията се извършвала в неделните дни, както било в повечето храмове, хората се причастявали веднъж седмично. В IV век светителя Василий Велики, отговаряйки на въпрос, колко често можем да се причастяваме, писал: „Добре и полезно би било да се причастяваме всеки ден, но ние се причастяваме четири пъти в седмицата: в средите, петъците, съботите и неделите“. Най-малкият срок между две Причастявания е литургическия ден: не трябва да се причастяваме повече от веднъж за денонощие. Когато се причастяваме на Велика Събота, а след това в пасхалната нощ, то реално промеждутъкът е по-малък от 24 часа, но все пак, това е вече нов литургичен ден. Но като правило, хората не се причастяват по-често от веднъж седмично, с изключение на особените дни – такива като Велики Четвъртък, Велика Събота, Пасха. Някой не чувстват в себе си достатъчно сили, достатъчно духовна твърдост или желание да се причастяват всяка неделя; те се причастяват веднъж месечно. Но този месец, който те преживяват от едно Причастие до следващото Причастие, трябва да бъде за тях време на постоянно вътрешно приготовление за приемане на Светите Христови Тайни.

Да се отговори еднозначно на въпроса колко често трябва да се причастяваме не е възможно. Аз бих казал, че в идеалния случай трябва да се причастяваме на всяка Литургия. В същото време трябва трезво да оценяваме своите възможности. Всички ние живеем на различни нива и с различна интензивност на духовния живот и не всеки би могъл да отдава на Бог себе си целият ежедневно. Често се получава така, че ние не можем да организираме своя живот  достатъчно за да приемаме Причастие дори и веднъж седмично. Затова общо указание за честотата на причастяване на всички не може да бъде дадено. Всеки човек трябва да почувства своя вътрешен ритъм. В същото време е важно Причастието да не се превръща в рядко събитие, което се случва при особени случаи, големи празници, например само на Пасха и на Рождество. Но дали ще пристъпваме към Светата Чаша няколко пъти или само един път в седмицата, веднъж на две седмици или веднъж месечно, Причастяването трябва да бъде тази ос, около която се извършва целия наш живот. Иначе казано, ние сме призвани целия наш живот да се превърне в Евхаристия. Молейки се, ние искаме от Господ да ни даде сили през целия си живот, с всяко свое дело и с всяка дума да благославяме Бог „за всичко“, душата ни да хвали Господ, да въплъщаваме в живота си Неговите заповеди.

Преди Причастие е много важно да прочетем Причастните молитви. Тези молитви дават на човек възможност да се настрои на съответната вълна, дават му възможност да разбере в какво собствено е заключен смисълът на Причастието. Тези молитви са много дълбоки и съдържателни. И четенето им никога не трябва да се превръща във формалност, в рутина.

Случва се да нямаме време за подготвителните молитви и най-многото, което можем да направим – това е да съберем сили и да отидем на Литургия. В подобни случаи не трябва да мислим, че като не сме прочели молитвите ние се лишаваме от правото на Причастие. Може да прочетем само една причастна молитва, но ако сме я прочели с внимание, с пълно осъзнаване на всяка дума – това вече не е малко.

Освен това, не бива да забравяме че самата Литургия представлява молитвена подготовка за Причастие. Идвайки на Литургия ние се оставяме на стихията, която подобно на морските вълни носещи лодката към пристанището, след няколко часа ще ни отведе до Светата Чаша. И ако внимателно се вслушваме в думите, които се пеят и четат по време на службата, то нашето съпреживяване на Божествената Литургия се превръща в подготовка за Причастието. Литургията започва с възгласа „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“: тези думи веднага ни потапят в тайната на Светата Троица. След това слушаме антифоните, в които ни призовават да благославяме Бога: „Благослови, душе моя, Господа, и вся внутренняя моя имя святое Его“. Тоест нашите сърца, нашите помисли, всичко, което е вътре в нас трябва да бъде преориентирано към възхвала на Бога. След това слушаме Заповедите за Блаженства – правилата, по които трябва да бъде построен нашия нравствен и духовен живот. Ние слушаме четенето на Апостола и Евангелието, които също са обръщение към нас и трябва да ни накарат да се замислим за смисъла на християнския живот. След Херувимската песен, когато на Великия вход Светите Дарове  биват внесени в олтара, започва евхаристийната част на богослужението, тоест тази негова част, която непосредствено се отнася към претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. И всичко това е подготовка за Причастяване, което увенчава Литургията и заради което всъщност се извършва Литургията.

Може би не всички знаят, че исторически Малкият и Великият вход са били не просто църковни церемонии. Малкият вход бил този момент, когато вярващите влизали от притвора в храма, тъй като цялата първоначална част на Литургията се извършвала в притвора. Четенето на Апостола и Евангелието, проповедта, молитвата за оглашените – всичко това се извършвало в централната част на храма. След това от храма излизали оглашените, тоест тези които все още не са приели свето Кръщение и затова не могат да се причастяват: тъй като те не се причастявали, то не трябвало и да присъстват на самата Евхаристия. Великият вход бил моментът, когато свещенослужителите влизали в олтара и внасяли там хляб и вино, предварително донесени от вярващите в храма в качеството на приношения – „проскомидии“. Следвала тази евхаристийна молитва, която повечето от нашите богомолци, за съжаление не слушат и не знаят, защото по съществуващата днес практика тя, както и някой други молитви се чете от свещеника „тайно“, на себе си, но изначално тази молитва се четяла пред всички. В практиката на някой поместни Църкви, а и в практиката на някой храмове в Руската Православна Църква тези молитви се четат високо и в такъв случай вярващите имат възможност да слушат това, заради което в крайна сметка се извършва Евхаристията – самото това благодарение, което ни е предадено по приемственост от светите апостоли.

Божествената Литургия в този вид, в който е достигнала до нас, представлява някакъв образ, икона на целия човешки живот. Ако възприемаме Литургията като ръководство за действие, и думите които се четат, пеят и произнасят на Литургия – като образец по който трябва да строим своя живот, то с времето ние ще достигнем до това, целият ни живот да стане Литургия, т.е. всичко, каквото и да правим да бъде посветено на Бог. И не само в момента на Причастието, не само когато се намираме в храма, или когато сме на молитва, но и при други обстоятелства, в семейството и даже при почивка, ние няма да се откъсваме от Бог, но ще живеем с постоянното чувство на Неговото присъствие, посвещавайки на Бог всичко, което правим – и в професионален и в човешки и в духовен план. Аз мисля, че именно заради това ние се причащаваме и именно в това трябва да се заключава целта, която си поставяме – целия наш живот да се преобрази по образ на Христа – Бога, станал Човек – и целият ни живот да се превърне в една непрекъсната Литургия, едно непрестанно помнене на Бог и благодарение на Бога.

Въпроси и отговори след беседата

– Доколкото си спомням, в XIX век причастяването ставало само веднъж в годината – в първата събота на Великия пост? Но защо точно в тази събота?

– Защото от понеделник до петък през първата седмица на поста цялата вярваща Русия постела и говеела, следователно не трябвало да се пости специално заради Причастието. Но възниква въпросът доколко е ефективно причастяването веднъж в годината? Може ли то да измени живота на човек? Спомням си думите, казани по този повод от отец Александър Елчанинов: „Урок, който получаваме веднъж в годината нищо не ни дава“. Впрочем, по-добре е да получаваме урок веднъж годишно, отколкото да не го получаваме изобщо.

– Ако човек не се причастява, има ли смисъл да остава на Литургията на верните?

– И да, и не. В древнохристиянската практика във всеки храм имало група хора, които се готвели за встъпване в Църквата и не можели да се причастяват, защото не били все още пълноценни членове на Църквата, тъй като все още не са приели Свето Кръщение. Това били така наречените „оглашени“. Но за тях съществувала специална програма, те ходели на занятия, и самата Литургия на оглашените била ориентирана към обучение, към катехизация. Сега Литургията на оглашените фактически се е превърнала в част от евхаристийното богослужение и границата между Литургия на оглашените  и Литургия на верните може да бъде прокарана само условно. Мисля, че в днешно време за хората, които или все още не са приели Свето Кръщение, или се намират в групата на каещите си, или просто не са допуснати до Причастие, все пак е полезно да присъстват на Литургията на верните, макар и това може би противоречи на ранната християнска практика. За съжаление в съвременната Православна Църква не съществува постоянна програма за обучаване на хората чрез оглашение и поради това оглашението се превръща в просто пребиваване в храма, слушане на молитвите и проповедите (а и в повечето наши храмове проповедта се произнася в края на Литургията, а не след Евангелието, тоест именно на Литургия на верните, а не на Литургия на оглашените).

– Ако тайнството Евхаристия е най-важното в живота на Църквата, то може ли да се смята, че има някаква диференциация на тайнствата, че останалите тайнства само подготвят човека за тайнството Евхаристия?

– Аз мисля, че да. Например тайнството Кръщение, което заедно с тайнството Миропомазание съставлява един богослужебен чин, представлява тайнство на влизането в Църквата, но това влизане в Църквата няма да бъде пълно, ако човек не се причастява със Светите Христови Тайни. Следователно в някакъв смисъл тайнството Кръщение представлява път към Евхаристията. Същото можем да кажем и за изповедта. В съвременната практика тя е пряко свързана с Евхаристията, в древната практика такава връзка не е съществувала. Но смисълът на изповедта е в това, човек да принесе покаяние за своите грехове, да се очисти, а това очистване е нужно, още веднъж, за участие в Евхаристията. Може да кажем, че Евхаристията е завършек на всички тайнства в живота на Православната Църква. Не случайно Дионисий Ареопагит я е нарекъл „тайнство на тайнствата“.

– Каква е връзката между Литургията и времето? Какво означава „литургическо време“?

Когато се потапяме в стихията на Литургията ние излизаме от стихията на времето, ставаме неподвластни на времето. Литургическото време тече съвършено различно от обичайното. Всяка Литургия продължава, разбира се, определено време, примерно от половин час до два часа, но това време е несъизмеримо с всеки друг интервал от половин час или два часа, които прекарваме на друго място. Това може да се сравни с изпращането на космонавти в космоса. Ние отчитаме времето по нашия календар, а при тях на борда времето тече по друг начин. Приемствеността на Евхаристията, което идва от самата Тайна Вечеря – това е нашето потапяне в миналото на Църквата. С участието си в Евхаристията ние събираме в себе си целия хилядолетен битиен опит на Църквата – не само на християнската, но и на старозаветната, тоест практическия опит на цялото човечество. Това – първо.

А второ – това, че нашето участие в Евхаристията определя нашата бъдеща, посмъртна съдба. На Пасха пеем канона, създаден от преподобния Йоан Дамаскин: „Подавай нам истее Тебе причащатися в невечернем дни Царствия Твоего”. „Истее“ – значи „пълно“. И „невечерни дни“ ни насочва именно към отсъствието на време. В някакъв момент нашия земен временен живот ще бъде прекратен, и тогава ние ще преминем в друго битие извън времето, където можем да бъдем разделени от Бога, ако не сме Му причастни, или пък можем да се съединим с Бога още по-пълно, „истее“, отколкото сме се съединили с Него в Причастието. На земята ние се съединяваме с Бога в Евхаристията във вид на хляб и вино, а тогава вече няма да има хляб и вино, но ще бъде Сам Христос. И от това, причастяваме ли се ние или не, от това превръща ли се за нас Причастието в реален опит от съединяването ни с Христос, в крайна сметка зависи това, какво ни чака в бъдещия живот, каква ще бъде степента на нашата близост с Христос или отдалеченост от Него.

– Може ли Бог да не допусне човек до Причастие, ако човекът извърши зло?

Бог винаги знае за цялото зло, което ние можем да извършим, извършили сме, извършваме или ще извършим в бъдеще. Но това не може да бъде за нас оправдание. Да, Бог не винаги ни спира. В някой случаи Бог прекъсва злите действия на човека, но в повечето случаи Той търпи греховните постъпки на хората. Даже знаейки, че човек се причастява „за съд и осъждане“, Той все пак няма да го отлъчи от Причастието. Но понякога Бог дава на човек някакъв видим знак, заставяйки го да се замисли за своето духовно състояние. Всички вие знаете случая с Мария Египетска, когато тя искала да влезе в храма, но някаква сила я отблъсквала обратно. Осъзнавайки, че това е Божий знак, тя могла да влезе в храма и се причастила. В този момент тя очевидно все още не била готова за Причастие, но то станало залог, даден от нея за това, че ще промени своя живот.

В тази поразителна история, която ние слушаме по време на Великия пост е интересно и друго. Мария Египетска, след като се причастила със Светите Христови Тайни, отишла в пустинята и в течение на много години не участвала в Евхаристия, тъй като в пустинята нямало нито храм, нито свещеник. Но когато се срещнала много години след това със Зосима, тя го помолила да я причасти. По време на нейното пребиваване в пустинята тя не разполагала с текстове на Светото Писание, още по-малко пък би могла да ги научи наизуст. Както се оказва, в особени условия, тя не би могла да се причасти по начина, по който се причастяваме ние, но очевидно това е станало по някакъв друг начин. Известно е, че много отшелници, живеещи в пустинята, с години не са се появявали в храм, живеели са без Евхаристия. И все пак съществува предание, че някой от тях са били причастявани от ангели. Както и да е било, това можем да възприемаме като указание за многото разнообразни пътища, по които хората вървят към Бога, а така също и указание за това, че някой свети хора още в земния си живот са се причастявали „истее“, в пълнота, за разлика от останалите хора.

– Може ли изцяло да преодолеем в себе си раздвоеността?

Не само е възможно, но е и нужно. Това е задача, която стои пред всеки християнин. Точно заради това и живеем в Църквата – за да преодолеем в себе си „вехтия човек“ и да се възродим за новия живот. Църквата дава възможност на човека да преодолее раздвоеността и да се изкачи на това ниво, на което човек притежава тази цялостност, която е загубил вследствие на грехопадението.

1„Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз …“.

Превод: Христо Георгиев и Димитър Златев

Източник: http://www.hilarion.ru

https://azbyka.ru/otechnik/Ilarion_Alfeev/vy-svet-mira/