За разсъждението на о. Георги Флоровски по въпроса „Живял ли е Христос?“

Posted на 13/02/2017 in Авторски, Богословие // 0 Comments

Автор: Петър Иванов

В началото на XX в. се обособява проблемът с нарастващото неверие. Знанието се противопоставя на вярата, като в това противопоставяне някои маловерци се поддават и спират да вярват, а други стават врагове на всяко познание. Флоровски нарича това псевдознание „маскирано неверие”, което е оправдано с някаква ограничена логика. Тази лъжовна и ограничена обосновка успява да изкуши незнанието, изобличавайки неговото маловерие. Оказва се, че самото маловерие се дължи на незнание.

„Вярващият няма нужда от обосноваване, оправдаване или доказване на вярата си. Той не чувства нужда и да опровергава възраженията и доводите срещу нея. В самата своя вяра той има прякото свидетелство за истината. И неговата увереност не зависи от опровергаване на противните мнения.”1

Този механизъм довежда до голям успех някои проповедници на неверието като Артур Древс, чиято хулителска книга „Митът за Христос” се разпространява в Русия. Флоровски описва тази книга като лишена от научна стойност. Заклеймена от всички научни среди, съставена от безразборно подбрани факти, несъдържаща никаква истинност. Неговата претенция за научност се оказва просто маска за враждебността му към християнството.

Но въпреки това, след епохата на просвещението, дисонансът на „науката” с вярата расте. Намират се хора, които се съмняват в съществуването на Иисус Христос като историческа личност. Според Флоровски, това съмнение е равносилно на съмнението в съществуването на която и да е друга историческа личност. Той дава три вида свидетелства за съществуването на Христос:

Свидетелството на апостолската проповед се разкрива в пълнота в Евангелските текстове. Цялото Евангелие представлява свидетелство, тъй като се базира на преживявания на очевидци. Самите евангелисти са очевидци на Христос, което им дава опора в благовестенето. Те обикновено първо разказват какво се е случило, след това разказват какво са видели, след това Кой го е извършил и накрая разкриват Кой е Христос. Апостолската проповед изцяло се опира на факта, на Божествения кеносис, на въплътеното Слово. Става дума за Христос, Който след като възкръсна от мъртвите, стои от дясно на Отца и ходатайства за хората, но в своята представа Той не престава да бъде човек. В това се състои изкупителният акт, без който вярата остава празна. Евангелските текстове разказват цялото преживяване, съвсем безкористно и неподправено. Евангелието е разказ за живи хора, с всички техни особености, без никакви излишни идеализации.

По това личи тяхната истинност, макар да не гонят някаква летописна пълнота, евангелистите предават в пълнота живия образ на Иисус Христос. Техният разказ се явява като живо историческо свидетелство, като благовестие. Св. Апостол Павел не е евангелист, той разказва отделни истории. Христовото присъствие прозира както през Неговия земен живот, така и през цялата история на Църквата. Но неговото присъствие е осезаемо само за определени хора. За хора които са готови да Го възприемат. Поради това, други се съблазняват от неверие. Св. Апостол Павел говори за „съблазънта на Кръста”, от която вероятно е бил съблазняван и самият той преди своето обръщане към Христос. Гледищата, отричащи Евангелската истинност Флоровски определя като „чист историзъм” и „митологизъм”. Чистият историзъм отрича всички чудеса, описани в Евангелието, следователно не оставя възможност нито за Възкресение, нито за спасение. Митологизмът се изразява в приемането на Христос единствено като Бог, отричайки човешката Му природа, при което остава възможност за чудеса, но въплъщение и спасение няма как да има, което затваря тази гледна точка до нивото на мистиката. Двете гледища се дължат на един и същ проблем – аксиоматичното възприемане на несъвместимост между човека и Бога. Това е погрешно и пагубно схващане залегнало в някои ереси.

Свидетелството на външните се отнася до хората извън Църквата. Това са най-често косвени свидетелства на юдеи и елини. Тъй като много от евреите не приемат Иисус за Месия, те подлагат християните на гонения. Първото външно свидетелство, посочва Флоровски, с цитат от „Деяния на апостолите”. Разказва фарисеин на име Гамалиил, който съветва юдеите да не гонят Църквата. Той споменава за явени по-рано лъжемесии, след чиято смърт техните последователи се разпръсват. Та „ако Христовата Църква е дело на човешки ръце би се разпръснала сама”. Вместо това, Христовата Църква е жива вече 2000 години. Друго юдейско свидетелство се открива при Йосиф Флавий, но той избягва да пише като цяло на за месианските очаквания на евреите, за да не буди подозрения у римляните. Има спор около автентичността на неговите свидетелства за Спасителя. Като цяло в юдеите се наблюдава враждебност срещу християнството. Освен че не признават Иисус за Месия, те дори не споменават Неговото име. Но те продължават да враждуват с „вярващите в Разпнатия на кръст”, което е показателно за Неговото историческо съществуване.

Елините и римляните са по-далечни, затова, те първоначално се отнасят с пренебрежение. По-късно, при разрастването на Църквата, римляните прозират политическа заплаха и се нахвърлят върху християните. Тях също ги изкушава „вярата в Разпнатия”, тъй като разпъването на кръст се счита за позорно наказание, което е забранено да се прилага на римски граждани. Но така или иначе няма данни за възникнал спор около съществуването на Иисус Христос. Дори самия факт на разпъването Му за тях доказва Неговото съществуване.

Свидетелството на ранните християни се намира още в апостолско време. Тогава извън Църквата остават много хора, които приемат Христос, но не възприемат правилно апостолското благовестие. При тях възниква проблем с тълкуванието, така се зараждат първите християнски ереси. Проблемът при тях се състои в неприемането на богочовешката природа на Иисус Христос. Но никой не отрича съществуването на Христос.
Тези три вида свидетелства, изчерпват цялостната социална ситуация около Църквата в епохата на древността. Те включват всички гледни точки, имащи възможност за някакво отношение по въпроса. При всичките отговорът е положителен. С тези свидетелства, авторът доказва съществуването на историческата личност Иисус Христос. Но най-важното свидетелство за Иисус, като Христос в цялата пълнота на Неговата богочовешка личност, остава свидетелството на Църквата.

Резюмето е откъс от дипломна работа на Петър Иванов върху трудовете на о. Георги Флоровски от неговия софийски период.

1 Прот. Г. Флоровски, „Мъдрост и премъдрост”, С. 2009, с. 286