Богослужебният език и неосъзнатите поуки от делото на светите братя Кирил и Методий

Автор: Атанас Ваташки

По повод успението на св. Кирил (14 февруари)

„Тревата изсъхва, цветът увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно“ (Исая 40:8)

В 14 глава на своето послание до коринтските християни, св. ап. Павел разглежда въпроса за духовните дарби. Апостолът съветва коринтяни да се стремят към тях и особено към тази за пророчестване. Нейният смисъл е практически – за поучение и наставление (срв. 3 ст.). Една друга дарба, говоренето на непознат език, макар че стои по-ниско от предишната, би могла да има по-високо значение, ако се използва за поучение в църквата (срв. ст. 5, ст. 12). Иначе от нея не би имало смисъл (срв. ст. 6). Смисълът на тази дарба е свързана с разбирането на казаното и да не се отчете този фактор би било като да се говори на вятъра (срв. ст. 9). Не е безсмислено съществуването на многото човешки езици. Езикът би могъл да е сближаващ фактор между хората, стига те да го познават, за да могат да се разберат. В противен случай „ако обаче не разбирам езика, който се говори, за говорещия ще бъда чужденец и говорещият ще бъде чужденец за мене“ (ст. 11). Молитвата въобще, трябва да има отношение  и към духа, и към ума[1]: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (ст. 15). Липсата на обясняване на казаното в молитвата на непознат език, означава, че такава молитва засяга само с духа, но не и ума (срв. ст. 13-15). Вместо да изтъкне възвишеността на тази велика дарба на Светия Дух, която засяга по-висшата част от човека – духа, и да я противопостави на „обикновения“ всекидневен език, който не е толкова близо до Бога и който засяга подцененият от някои ум, ап. Павел заявява: „В църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат“ (ст. 19)

Горните текстове са важни, защото показват, че за апостол Павел дарбите на Светия Дух имат смисъл само когато носят полза на другите, когато водят до увеличаване на познанието за Бога. За него няма свещени езици. Езикът, чието послание достига до слушателите, е по-важен от езика, който се отнася само към духа. Той поставя на първо място не „възвишеността“ и „красотата“ на езика, а ползата, която чрез езика получава слушащият. Важно е да отбележи, че стиховете от 1 Кор. 14:5-19 са използвани и от св. Кирил в спора му с триезичниците[2] като аргумент в полза на необходимостта от богослужение на разбираем език.

 Преди близо 1200 г. българският народ приема Християнството. Макар че по това време светите братя Кирил и Методий са приключили земния си път, семето на християнската проповед в България израства чрез учениците, които те са подготвили. Покръстването е най-великото дело (било и то непряко), с което свързаме дейността на светите братя. Плод на тяхната работа е и стандартизирането на старобългарския език, който става основа за русифицираната през XVII в. редакция на старобългарския, която наричаме църковнославянски. Св. Кирил остава в нашето съзнание и като този, който дава на нашия народ собствена писменост – глаголическата азбука. Глаголицата, която е основа за книжовната форма на езика, който един ден ще се назове църковнославянски, е естествен резултат от желанието на св. Кирил да се утвърди Християнството в наскоро покръстената славянска Великоморавия, да бъдат създадени нужните условия за възприемане на църковното послание. В тази държава е съществувала вече мисия на немското духовество, което обаче е използвало неразбираемия за славяните латински език. Св. Кирил е знаел нещо, което ние често пропускаме – че за да дойдат хората при Бога, те трябва да бъдат улеснени и предразположени да го направят. Славянската азбука е била такова улесняващо и предразполагащо средство. Създаване й е път по който знанието за Бога ще достигне и ще се утвърди сред славяните. Тя не е била разглеждана като нещо свещено и неприкосновено, нито е била създадена, за да бъде тачена самата тя, а за да бъде тачен Господ чрез нея. Светите братя не са били книжовници, както понякога се представят, а християнски мисионери, и само защото са били мисионери, са били и книжовници.

Разбира се, св. Кирил би могъл да не създава глаголицата и да не проповядва на славянски. Той би могъл да отрече необходимостта славяните да използват своя собствена азбука с твърдението, че те биха могли да използват вместо латинската, гръцката азбука, защитавайки твърдението си с аргумента, че това е езикът, на който е писан Новият Завет, на който е проповядвал св. Павел и на който са говорили мнозина отци на Църквата. Той би могъл да каже това, но то би било срещу собствените му убеждения. Та нали триезичната ерес, според която Бог може да бъде славен само на гръцки, еврейски и латински, е онази, която е основната спънка пред неговото мисионерско дело. Именно в резултат на отхвърлянето на триезичието в България сме получили богослужение на славянски език, макар че сега тихо и непряко се утвърждава същата ерес, макар и във видоизменен вариант. Уж не вярваме, че има свещени езици, но в никакъв случай не трябва да славим Бога в богослужението на родния си език, защото не е красив и мелодичен, а светски език! Светски език обаче е бил и старославянският, за разлика от латинския, който по времето на св. Кирил вече се е използвал много ограничено или никак в ежедневието. Светите братя обаче не са робували на „сакралността на езика“ и са проповядвали на славянски, на този „светски език“, не заради самия език, а заради Христос. Ако за тях азбуката и езикът са разглеждани като средства за достигане до Христос, значи и за нас трябва да бъдат такива, без да бъдат идолизирани. Ако обаче езикът вече не е такова средство, а пречка, значи трябва да се сменят средствата, така че отново да се достига до Христос. Затова и промяна на богослужебният език в рамките на БПЦ е наложителна. Всичко останало, бидейки привидно в съгласие с делото на светите братя, ще представлява точно обратното на това, което са вършили те, ще бъде подигравка с делото им. Ако наистина вникнем в последното, ще видим, че тяхната борба срещу триезичието е атака срещу твърдението, че съществуват езици, на които е по-праведно Бог да бъде хвален от други езици, атака срещу твърдението, че един език може да бъде по-достоен за Бога, от друг. При Въплъщението Божественото Слово стана Човек и прие всичко присъщо за човека, освен греха. Той прие и езика на човека, давайки му по този начин Божествено одобрение, че е достоен за Бога. От тук нататък никой не може да счита един език за недостоен, което би представлявало отричане на Боговъплъщението. Изводът от делото на светите братя е, че не съществуват свещени езици, а ако такива все пак има, то всички езици са свещени, ако на тях се слави Бога[3].

За съжаление се е получило така, че имeната на св. св. Кирил и Методий са както в църковния календар (14 февруари, 6 април, 11 май ), така и в светския (24 май), без обаче да се учим наистина от делото им. В Посланието до Евреите пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Ако имахме наистина пред очите си свършека на живота им, нямаше да поддържаме в богослужението един неразбираем език. Последният, в християнска перспектива, няма никакво значение, ако се разбира като традиция, която трябва да бъде съхранена. Запазването на традициите не е непременно лошо нещо, но не е задача и отговорност на Църквата – за тази цел има Министерство на културата и музеи. Църквата обаче не е музей за паметници и традиции, а обиталище на Живия Бог. Самото Преданието на Църквата не е традиция, а гласа на Бога, който говори в Църквата. Ако Преданието, сиреч гласа на Светия Дух, е било заглушено от традицията, значи трябва да се върнем към него, оставяйки традицията[4]. Нейното поддържане би означавало да отхвърлим мисията и делото на светите братя, би представлявало същинското отричане на историята ни.

В резултат на пречки от най-различен характер, но една от които е неразбираемият език, се получава така, че мнозина избягват богослужението[5]. Не трябва да се учудваме, че църквите се посещават главно от възрастни хора. Не е и чудно, че една от причините за избягването на богослужението е неразбираемият език. То започва да се разглежда като представление, на което присъстващите са зрители и слушатели, които се възхищават на наистина чудесните църковни песнопения, но не се учат от тях, защото не ги разбират. Песнопенията ги вдъхновяват, но не ги преобразяват, защото се моли духът им, но не и умът. Богослужението се отделя от нуждите на човека, за да удовлетвори нечии потребности от фалшива „сакралност“. То се „секуларизира“ от църковния народ (един абсурд) и от езика на молитвата  – българския, за да бъде принесено в жертва на някаква нецърковна идеология. Църковният човек започва да води двойствен живот – докато тече богослужението, той отнася своята молитва към Бога в ума си на български, макар че през това време свещеникът и певците пеят или се молят на църковнославянски. „А може, по-иначе може“.

Парадоксалното е, че църковнославянският е разбираем повече за съвременния руснак, отколкото за съвременния българин. А с последните тенденции сред младото поколение, когато руският вече не се изучава повсеместно, както някога се е изучавал, се увеличава и пропастта между близкия до него църковнославянски и българския. Съществува тенденция тези факти да се отдават на безверието на сегашната епоха. Но също така е вярно, че младите са по-критични и взискателни и за ди ги привлечеш е нужно да направиш църквата отворена за тях, създавайки необходимите условия. Необходимо е да говориш на техния език (и в преносен, и в буквален смисъл), засягайки съвременните въпроси, които ги вълнуват. Това не означава, че трябва да се отказваме от принципите на нашата вяра (какъвто езикът не е), за да звучим съвременни, а че ако изпълняваме тези принципи като естествен резултат ще бъдем съвременни. Не бива да се притесняваме от това, че Църквата може се обезличи, опитвайки се да бъде съвременна. Христовото слово представлява вечната и непреходна истина за човечеството, която е винаги актуална, защото е еднакво валидна и преди 2000 години, и сега, в съвременния свят. „Тревата изсъхва, цветът увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно“ (Исая 40:8). Обратно, всички ереси и човешки наслоявания, всички онези неща, които Христос назовава като човешки предания (срв. Марк 7:8), са преходни по своя характер, като трева, която изсъхва. Затова и да бъдеш съвременен, в православен контекст, не може да значи нищо по-различно от това да бъдеш верен на Христос, верен на пътят, истината и животът. 

Някои вероятно биха казали, че хората притежават свободна воля и дали ще ходят на църква или не си е тяхна работа, както и че ако искат да разберат богослужението, трябва просто да научат църковнославянския. Такива отговори обаче не са отговори на вярващи хора, които обичат Бога и които желаят спасението на целия свят, както Бог го желае. Такива отговори погрешно изместват ролята на Църквата от активна в пасивна. Христос каза „идете, научете всички народи“. Църквата е основана, за да приобщи света към себе си, да поведе хората към Бога, а не да създава или поддържа пречки от различен характер. Пречки, които могат да попаднат в обсега на казаното от Христос на религиозни водачи на евреите: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Матей 23:13).

Препоръчителна литература:

1. От светия наш отец Йоан Златоуст Божествена Литургия  – представлява превод на Литургията на български език. За текста онлайн, виж  „Литургия на св. Йоан Златоуст“: http://www.bg-patriarshia.bg

---

[1] При ап. Павел те все още не се разглеждат като синоними, както ще стане няколко века по-късно. Както отбелязва и о. Йоан Романидис, при Павел терминът „ум“ носи значението на „разум“, тоест носи значението на дискурсивен, а не на интуитивния ум (срв. John Romanides. What is the Human Nous? )

[2] Срв. Пространно житие на Константин Кирил: www.slovo.bg

[3] За съжаление се оказва, че дори и сега има хора, при това на високо ниво, които твърдят, че има свещени езици. Такъв например е бившият преподавател по Църковнославянски език и Химнология в Богословския университет на Софийския университет, проф. Георги Попов. По думите му: „Ние трябва да се отнасяме с почит и благоговение към този език. Той е сакрален език, език на богослужението. Това е хилядолетна история и ние не може да зачеркнем тази история, отказвайки се от нея и започвайки да славословим Бог на език, коренно различен като езиков строй. Ние гледаме на църковнославянския език така, както западната църква гледа на латинския език.“ (pravoslavieto.com) Само че явно не гледаме по същия начин, защото след Втория Ватикански Събор (1962-1965) Римокатолическата църква разрешава богослужението на националните езици. А самият факт, че професорът гледа на езика като някаква традиция, а не като средство за достигане до Бога, не говори добре за него.

[4] Разбира се, употребата на български език в богослужението е свързана с наличието на преводи на богослужебните книги. Този обективна истина понякога се използва като аргумент срещу въвеждането на богослужение на български. Такъв аргумент, освен, че не е съвсем верен, представлява едно изместване на проблема. Не е съвсем верен, защото на български са налични пълни или частичи преводи на различни богослужебни книги като Цветният и Постният Триод, Празничният Миней и част от Октоиха, а липсите могат да бъдат попълнени при провеждането на църковна политика в тази посока. А проблемът се измества, защото неговият корен е, че отсъства нужното желание в Българската Православна Църква да се въведе богослужение на български. Тази липса на желание води до резултата, че няма и достатъчно преводи.. Ако има воля, ще се намери и начин, а ако няма такава, ще се търсят оправдания.

[5] Тук е уместно да спомена нещо, което ми направи впечатление. Преди години четох  книгата на българския протестантски пастор Харалан Попов (1907-1988) „Изтезаван заради вярата си“, който прекарва 13 години в комунистически затвор. Говорейки за своята първа среща с протестантското богослужение в Баптистката църква (1925 г.), той споделя своето учудване, че  „Службата се водеше на български, вместо на старославянски, който използват обикновено свещениците и който никой вече не разбира“(Изтезаван заради вярата си, 1994, с. 18). Ако църковнославянският не е бил разбиран преди близо 100 години, какво да кажем за днес!