За духовенството

in-frame-1Автор: монах Иларион (Карандеев)

По наставления на митрополит Антоний Сурожски

Кой е духовникът и какво е духовенството? Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на духовника с неговото духовно чедо? Кои са старците? В тази статия са представени отговорите на митрополит Антоний Сурожски на тези и на други въпроси.

Какво представлява служението на духовника? По мнението на архимандрит Софроний (Сахаров) то трябва да израства от опита на молитвата; съветите, които дава духовника трябва да бъдат не плод на неговите разсъждения, но резултат на озарение свише от Светия Дух. „Ако на хората, идващи при свещеника с надежда да чуят от него ясно Божията воля, вместо това той дава указания, изхождайки от собствените си разсъждения, и можещи и да не бъдат угодни Богу, то с това той ще ги насочи по неверен път и ще им причини вреда“.[1]Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог. Често решаваща роля изиграва не личността на духовника, а това с какво настроение идва при него един или друг човек.

„Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог“…

Владиката Антоний е говорил и писал много за духовния живот. За него духовност – това е живот в Светия Дух, живот на Светия Дух вътре в нас. Християнинът трябва да бъде не толкова сам себе си, колкото проводник  на благодатта на Духа за останалите хора.

Оттук духовничеството, пастирството – това е живот не за себе си, а за другите. Владиката Антоний сравняваше служението на свещеника с мисията на Йоан Кръстител, който проповядвал за Христос, но когато дошъл самия Христос, отстъпил встрани, за да Му отстъпи място. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Йоан, 3:30). Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си; той трябва да бъде проводник на Божията благодат, а не на своите собствени идеи; трябва да събира хората около Христос, около храма и Евхаристията, а не около себе си. Мисията на духовника е да доведе човека до Христос; „когато човек срещне Христа в своята лична опитност, свещеникът трябва да отстъпи настрана и да не засенчва със себе си Господа“[2].

Митрополит Антоний определяше понятието „духовност“ във връзка с това, че обикновено когато говорим за духовността, ние говорим за определени проявления на нашия духовен живот, такива като молитвата, като подвижничеството; и това е ясно от някой книги, като например трудовете на св. Теофан Затворник. Митрополит Антоний напомняше, че духовността се заключава в това, че в нас действа Светия Дух и духовност не е това, което обикновено разбираме, а проявление на тайнственото действие на Светия Дух.

„Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си“…

И това веднага ни поставя в много ясно и разбираемо положение по отношение на духовенството, доколкото вече не става дума човека да се възпитава по някакви принципи, да бъде той развиван в молитвата или аскетически по някакви шаблони. „Ролята на духовенството тогава ще се състои в това, духовникът независимо от собствената си степен на духовно развитие, зорко да следи в човека да се извършва действието на Светия Дух, да подготвя Неговото действие, да защитава това действие от съблазните и паденията, от колебанието и неверието; и в резултат дейността на духовенството ни се представя от една страна доста по-малко активна, а от друга страна доста по-значителна отколкото ние често си мислим“[3].

Понятието „духовник“ не е еднозначно. На най-основно ниво това е свещеник, на когото е дадена благодатта на свещенството, който носи в себе си не само правото, но и благодатната сила да извършва тайнства – тайнството Евхаристия, тайнството Кръщение, тайнството Миропомазание, но също така и тайнството Изповед, тоест помирението на човека с Бог. Голямата опасност, на която е изложен младия, неопитен свещеник, пълен с ентусиазъм и надежди, се състои в това, че понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“ и се превръщат в това, което в аскетическата литература се нарича „младостарци“; тоест без все още да притежават духовна зрялост, без да притежават тези знания, които дава личния опит, те мислят че са ги научили на всичко, което може да им помогне да хванат за ръка каещия се грешник и да го поведат от земята към небето.

„Понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“…

 И за съжаление това се случва прекалено често: младият свещеник от позицията на своето свещенство, но не защото той е духовно опитен и не защото Бог го е довел до това, започва да ръководи своите духовни чада със „заповеди“: това не прави, това прави; тази литература не чети; ходи на църква; прави поклони… И в резултат в неговите жертви се получава някаква карикатура на духовен живот. Те може би правят всичко, което са правили подвижниците, но подвижниците са го правели поради духовния си опит, а не защото са дресирани животни. А за духовника това е катастрофа, защото той нахлува в това пространство, в която няма нито правото нито опита да навлиза.

Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността. „Ние всички можем да мечтаем да бъдем гениални, но ние отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, Леонардо да Винчи или преподобния Андрей Рубльов притежават такава гениалност, която не може да бъде научена в никое училище, и дори не може да бъде придобита от дългия опит, но която се явява Божествения дар на благодатта“[4].

Често младите свещеници – но млади или по възраст или по своята духовна зрялост или незрялост – „управляват“ своите духовни чада вместо да ги култивират. Да ги култивират означава да постъпват с тях така, както градинаря се отнася с цветята или с растенията: трябва да се познава характера на почвата, трябва да се знае природата на растенията, трябва да се познават условията, в които те са поставени, климатически или други, и само тогава можеш да помогнеш – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на това растение да се развие така, както е свойствено за неговата собствена природа. Да се намачкаш човека и така да го направиш подобен на себе си не е възможно. Духовното чадо може да бъде доведено само до самото себе си и пътят навътре в неговия живот понякога е много дълъг… В житията на светците можем да видим как големите старци са умеели да правят това, тъй както са умеели едновременно да бъдат самите себе си, но и да прозират в другия човек неговите изключителни, неповторими свойства и да дадат на този човек, и на втори и на трети възможността също да бъде самия себе си, а не реплика на този старец, или още по-зле, шаблонно копие[5].

Старчеството, както сочи владиката Антоний, това е благодатен дар, това е духовна гениалност, и затова никой от нас не може и да си помисли да се държи като старците. Но има още една междинна област – това е „бащинството“ или „отцовството“. И отново, прекалено често млади, и не толкова млади свещеници, само защото всички ги наричат „отец еди-кой-си“ си въобразяват, че не са просто изповядващи свещеници, а действително „отец“ в този смисъл в който Павел говори, че „ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“; и същото говори по своето време св. Серафим Саровски. Отцовството се състои в това някой човек, и той може и да не бъде свещеник, да роди за духовен живот друг човек, който поглеждайки към него да види, както старата поговорка казва, в очите му и по лицето му сиянието на вечния живот и затова да може да го помоли да му бъде наставник и ръководител[6].

Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот: за да не му се налага да дотичва за всяка дреболия при своя духовен отец, а да израсне така, че сам да се научи да чува неизказаните думи, които Светия Дух шепне в сърцето му[7].

„Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността“…

 Владиката предполагаше, че ако всеки духовник се учи на смирение – умението да виждаш в човека извечната красота, но при това да знаеш своето място – тогава той би могъл действително да бъде спътник на своето духовно чадо, да върви крачка по крачка с него, да го предпазва, да го поддържа и никога да не нахлува в пространството на Светия Дух; и тогава духовенството ще бъде част от тази духовност и това възрастване в святост, за които е призван всеки от нас и за достигането на които всеки духовник трябва да помогне на своите духовни чада[8].

Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност, като реално съществуващо лице, което е и което не зависи от това, че наставникът съществува, нито от това как той се отнася към него[9].

Свещеникът и мирянинът могат да говорят, изхождайки от църковния опит към който са причастни, дори да не са го овладели в пълнота; защото те могат да се вслушват в опита на другите, опитът който все още не станал в пълнота техен собствен опит, но когато това е нужно за другия, те могат да кажат: това е истина, защото така казва Църквата, и аз зная повече от недрата на Църквата, отколкото зная от своя собствен опит[10].

По мнението на владиката Антоний духовникът никога не трябва да нахлува там, където не се следва и така да нарушава духовната свобода на своите чада. Работата на пастира не е да командва хората, не е да се опитва да направи от тях роби, а да се „вглежда“ в тях, „да се вглежда молитвено, да се вглежда смирено и да им помага да станат такива, каквито те са призвани да станат от Бог“, тоест да подпомага развиването на техния собствен духовен потенциал[11].

Сурожският архипастир различава в духовенството три степени: енорийски свещеник, по-опитен или старши свещеник и старец.

„Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот“…

Ролята на енорийския свещеник е да извършва тайнствата на Църквата. Той може и да не бъде добър проповедник, да не дава никакви съвети на изповед, да не се проявява с нищо в пастирско отношение. Достатъчно е това, че той извършва Божествена литургия, стига да помни, че с неговите ръце се извършват външни за него действия, че чудото на Божествената литургия или другите тайнства извършва Господ. В Литургията ясно е казано, че Христос е единствения Тайноизвършител и че само Светия Дух е тази Божествена сила, която може от обикновения хляб и вино да сътвори Тяло и Кръв Христови.

Освен извършването на тайнствата той може да изнася и проповеди. Той може от една страна да се учи от древни или съвременни проповедници, той може също така ако е честен и не се старае да се представи пред хората за нещо повече отколкото е, съвсем откровено и искрено да споделя с тях това, което му е на душата – не лирически бълнувания, а това което му е било дадено да преживее, когато е четял Евангелието, литургийния евангелски текст за деня. Затова младият свещеник може да сподели собствените си преживявания. Ако каже това, което е преживял по време на четенето на Евангелието, ако го е възприел задълбочено, колкото и да са прости неговите думи, те ще достигнат до духовните му чада.

„Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност“…

 Има и друга степен. Към нея владиката отнасяше по-опитните или старши свещеници, научени и призвани да дават наставления на други хора за това как да се върви от земята към небето. Такъв свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Когато човек отива в планината, той си избира водач, който е ходил вече там където човекът иска да отиде и се е върнал от там жив, а не е загинал по пътя. Такъв свещеник трябва да бъде духовник в пълния смисъл на думата. Той не трябва да говори нищо, което не е преживял опитно или което той не знае по някакъв начин вътре в себе си. Ние отиваме при свещеника точно затова, за да намерим водач до портите на Царството Божие. Но ако той самия не е бил там, то той нищо не може да ни даде.

Има, по думите на владиката и трето ниво. Това е старчеството – нивото на тези хора, които образно казано, са преминали почти целия път до портите на Царството Божие, може би не са влезли в него, а може и да са били допуснати в него, но след това изпратени обратно при нас, за да ни водят към това Царство. Ето това е старецът – човек който е достигнал до дълбините на своята душа, достигнал е до това място, където в него е отпечатан образът Божий и който може да говори от тези дълбини[12].

Но не можеш да направиш старец сам от себе си и ако може така да се изразим, човек не се ражда старец. Това са хора, докоснати от благодатта на Светия Дух и които са се отзовали и ще бъдат верни, верни на това на което ни учи Христос и верни на това, което говори Светия Дух в техните души. Старците са рядко явление. И когато се говори за старчество, за свещенство, за „младостарчество“, трябва да помним че не става дума за телесната възраст, за това дали брадата ти е посивяла или къдриците ти са все още руси, а за това в каква дълбочина те е увлякъл Светия Дух, на какво си се научил и какво можеш да кажеш. Не е задължително старецът да дава заповеди, той може да дава съвети, може да дава указания, но трябва да пази, да съхранява нашата свобода, защото Бог не Си търси роби, а Си търси деца, братя, сестри: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан, 15, 15). Това духовникът трябва винаги да помни[13].

mit2

Взаимоотношенията на духовника с духовните му чада се състоят в това, духовникът задълбочено да се вглежда в техните души, да се вслушва в тях, да се старае да ги разбира и никога да не говори нищо, което не е докрай обмислено и което може да се окаже съблазън[14].

На въпросът как митрополит Антоний оценява Определението на Светия Синод от 29 декември 1998 г., посветено на „зачестилите случаи на злоупотреби в духовническата практика и негативното им влияние върху състоянието на църковния живот“, владиката отговори, че е трудно този документ да бъде оценен по достойнство. Но главното е, че не е достатъчно просто да се задоволяваме с призиви към безотговорните, или греховно настроените, или обезумелите от своето „величие“, породено от духовния сан – трябва да вземе конкретни мерки. „Това определение е съвършено справедливо и нужно, но аз смятам, че след него трябва да последват действия. Духовниците, които със своите постъпки разрушават църковния живот, разрушават човешки души или привнасят съблазън в средите на своите духовни чада, трябва да бъдат подложени на строги дисциплинарни мерки. Някой трябва просто да бъдат лишени от правото да изповядват, да им се остави само правото да извършват Божествена литургия; те не трябва да могат да предлагат никакво духовно наставничество на никого. В случай че нарушат и това, трябва да им бъде забранено изцяло да служат, защото тук не става въпрос просто за това как духовника си върши работата, става въпрос за това как той строи или разрушава човешки души“.

„Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние“…

Затова по мнение на владиката Антоний това определение на Синода е своевременно и много важно, макар и да би могло то да бъде по-твърдо, но след него трябва да последват дисциплинарни мерки по отношение на всеки свещеник или епископ, който разрушава човешки души, независимо от неговото ниво и неговия сан. Не става дума за това, че такива духовници разрушават Църквата – Църквата е къпината, която гореше и не изгаряше, никой не може да угаси нейния пламък, но хората могат да бъдат погубени от такива духовници[15].

Владиката Антоний казваше, че трябва да отличаваме младите от старите безумци. Трябва по възможност да оценим духовната зрялост на човека, неговите способности да наставлява друг човек. Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние. Старците не се „произвеждат“. Старците се раждат от силата на Светия Дух[16].

„Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друг, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него“…

Сурожският архипастир отбелязваше, че пастирът задължително трябва да бъде смирен. Най-дълбокия вид смирение, смирението на светците, се дължи на това, че те са видели с духовния си взор Божията красота, Божията святост, Божията дивност. Те са били така поразени от тази неописуема красота, че им е оставало само едно: да паднат в свещен ужас, в любов, в изумление; и тогава не си спомняш за себе си, просто защото красотата е такава, че вече не ти е интересно да мислиш за себе си[17].

Той казваше така: „Ние лесно очакваме смирение от страна на послушниците или духовните чада; но колко смирение е нужно на свещеника, духовника, за да не нахълта в свещеното пространство, за да се отнася към душата на човека така, както Бог заповядал на Мойсей да се отнася към почвата, окръжаваща неугасващата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – е вече тази къпина; и всичко което го окръжава е свещена почва, на която духовникът може да стъпи само след като събуе обущата си, никога не влизайки там иначе освен като митаря, стоящ в края на храма, гледащ храма и знаещ, че това е пространството на Живия Бог, свято място, и той няма право влезе там, освен ако Сам Бог му заповяда или Сам Бог му подскаже какво да направи или какво да каже“[18].

Свещеникът трябва да се грижи за своята „вкорененост“ в молитвата, в общението с Бог. Свещеникът трябва постепенно да се задълбочава в разбирането на евангелското слово, евангелските свидетелства, евангелските проповеди, и да проповядва това живо слово на Самия Бог, тоест първо да запознава хората с това слово и второ – да довежда до съзнанието на хората неговата жизненост, неговата дълбочина, неговата творческа сила. Трето – задачата на свещеника е такава: духовно ръководство, просвещение за всички, които му е поверил Бог, като при това „духовно ръководство“ съвсем не означава, че той е по-висш от останалите, по-умен от другите и ги води нанякъде.

Пътят е един – това е Христос и не съществува такъв път, по който свещеникът може да изтегли човека, държейки го за ръка, метър по метър. Всичко, което той може да направи е да помогне на този човек да влезе вътре в самия себе си и там да се научи да гледа, да вижда, да открива тези Божии дълбини които са в него. Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друго, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него[19].

Владиката Антоний отбелязваше, че свещеникът не трябва да казва че не прилича на другите: той е също така крехък и слаб, той може да има свои си проблеми, свои вътрешни борби. Но това е човек, който поради някаква причина е познал Бога лично, бил е поразен от този опит на приближаването към Бога, почувствал че ако Бог е такъв, ако Той е пълен с любов, пълен със загриженост за хората, то и той трябва да отдаде своя живот за тези хора и да посвети живота си на тези хора, независимо какъв е той самия – умен, глупав, привлекателен или не, грешен или праведен, без значение – той е Божий, той Му е любим, роден. И целия опит на хилядолетната любов, хилядолетното разбиране на духовния път, човешки падения и възходи се намира в ръцете на този свещеник, който иска да посвети целия си живот на това, всеки човек около него да бъде приобщен към това чудо на познанието на Бога, към тази безкрайна радост, несравнима с нищо друго[20].

Пастирският опит на митрополит Антоний се отличаваше в извънредно голяма степен от тази система на духовенството, която се е наложила в днешния църковен живот. Владиката беше истински работник на Христовата Жътва, в никакъв случай не и духовник по нашето традиционно разбиране. Възниква въпросът: кой все пак работи на Жътвата Христова? Този, който със своя живот, със своите постъпки, със своите молитви, любов, болка за хората, съпреживяване, със своите думи (думи – в крайна сметка, като израз на живота) свидетелства за Христос, за това че Той е по-важен, по-добър, по-прекрасен от всичко на света, за това че Той реално влиза в нашия живот и го преобразява.

Именно такъв духовник бе самия митрополит Антоний. Подобно на Йоан Предтеча, чрез него достигаха до Христос хиляди. За него можем да кажем думите, които Христос е казал за Йоан: „Той беше светило, което гори и свети; а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му“ (Йоан, 5, 35).

Хората намираха у владиката Антоний наставничество основано не на авторитарност, а на уважение към човека, което дава огромен творчески импулс, който реално принася и винаги ще принася добри плодове.

Превод: Христо Георгиев, източник: http://www.bogoslov.ru/text/5232189/index.html


[1] Софроний (Сахаров), архимандрит, „О молитве: сборник статей“, — Париж YMCA-PRESS, 1991, с. 101.

[2] Иларион (Алфеев), йеромонах, „Православное богословие на рубеже эпох“, Москва, „Дух и литература“, 2002, с. 191

[3] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, „Християнская жизнь“, 2004, с. 239

[4] Елена (Казимирчак-Полонская), монахиня, „О действие благодати Божией в современном мире“, Москва, Общедоступный православный университет, основанный протойереем Александром Менем, 2002, с. 290

[5] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 245.

[6] Пак там, с. 246

[7] Пак там, с. 250

[8] Пак там

[9] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Беседы о вере и Церкви“, Москва; Санкт Петербург, Интербук, 1991, с. 98

[10] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 252.

[11] Иларион (Алфеев), иеромонах, %Православное богословие на рубеже эпох“, изд.: Дух и литера, 2002. — С. 195.

[12] Антоний (Блум), митрополит Сурожский,  „Берегитесь, братья мои, священники!“, Митрополит Сурожский Антоний о злоупотреблениях в духовнической практике, „Церковь и время“, 1999. № 2 (9). — с. 37

[13] Пак там, с. 40

[14] Пак там, с. 45

[15] Пак там, с. 34

[16] Пак там, с. 36

[17] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, Клин, 2004, с. 244.

[18] Пак там, с. 244

[19] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Труды. Книга вторая“, Москва, Практика, 2007, с. 516-517

[20] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Вера“, К, „Пролог“, 2004, с. 238.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: