Опит за скок над бездна

Автор: Ангел Димитров

С  появата на играта „син кит” отново, та дори и в България, в ума ми изплуваха някои мисли. Защо му е на едно 16 годишно момче да се самоубива? Предвид копнежите на Новото време за прогрес на обществото и максимално „мобилизиране”, екзистенциална празнота (а това, мисля, е причината за множеството самоубийства из цяла Европа) не е очаквана. Изглежда впрегнатостта, именно мобилизацията на живота започва да става, по думите на Николай Лилиев, хищно изтребление. Изтребление за имането-на-повече, та дори и изтребление да бъда, но да-бъда-имайки. Като тук не визирам само парите, те са поради които съм уважаван, даже и обичан, желан, а от тези неща определено се нуждая истински (надявам се, никой не би казал, че парите са причина за себе си). Т.е. аз се боря да бъда уважаван, обичан и желан, аз се боря да съм, боря се точно да не пропадна в дупката на екзистенцилна празнота, но съм направил „съм” и „имам” еквиваленти в онтологично отношение. Така излиза (естествено, без да генерализирам), че не мога просто да бъда обичан, трябва да бъда обичан поради нещо, което е мое притежание, защото като че ли притежанието е по-константно от личността. Притежанието може да се премери, претегли, премести, дори да не е материално, а „личност” в нашия речник е поредното абстрактно или чисто юридическо понятие. Това не е болестта, това е симптоматиката на времето ни. Няма да аргументирам тази своя теза, мисля, че на всички ни е ясно, че нещата стоят точно така. Тревожното, колкото и парадоксално да звучи, е че щеше да е добре притежанията ми да ме насищаха, да изпълваха оная празнота, вътрешна и глуха, която понякога усещаме, когато сме в голяма компания и всички се смеят, или когато вечер легнем и заспиваме. Големият проблем е, че тая празнота продължава да стои. Ако ще градим култура на притежанието, то поне то да ни задоволяваше, ала уви, не става. Ако ставаше, нямаше да има толкова самоубийства и то по време на интернет игра. Ония, които имат притежания, замъртвяват под желаната им тежест и може би и да притъпяват празнотата, макар и не винаги успешно. Но младите хора, принципно ни викат „деца” (защото за визираните хора с притежания 16 годишните наистина сме деца), нямаме обективно нищо свое, не сме замъртвели, екзистенциалната празнота зее под нас и би ни погълнала, ако не отскачаме над пастта й със силни емоции (психолозите биха казали, че се нуждаем от патологически афекти). Та тия емоционални взривове може и да ни „пробудят”, „да живнем”, но винаги са временни, следователно, недостатъчни. Онтологичната ни празнота няма да се запълни с притежания, защото самата ни същност има нужда от друго, имаме нужда от абсолют, имаме нужда от един вечен съм, в когото вечно да сме, в когото няма екзистенциалната ни тежест да се измерва с неща, които ние не сме, а само имаме. В тоя абсолют личността не трябва да е абстракция, а насъщна действителност, което ще рече, че трябва да бъда зован по име, моето име, което не се обуславя от притежанията ми, а отговаря на същността ми, на оня, който аз съм. Какво ще рече това? Това ще рече, че трябва да бъда обичан абсолютно, да бъда обичан не според притежанията си, даже не според постъпките ми, а сам аз да бъда обичан- оня, който върши постъпките и притежава. И наистина в тази абсолютна, безусловна любов бих имал смисъл, бих бил жив. Покажете ми къде мога да намеря тази необходима абсолютна любов, покажете ми къде, ако не в този абсолют бих намерил същностен, универсален смисъл, който жадувам, покажете ми сигурна реалност, за да положа себе си в нея, да й се предам! И с цялата онази насъбрана от лутането ни горест се връщаме в християнството, връщаме се при Христос, Онзи, Който е живот вечен и истинен. И в Него наистина мога да се разгърна отвъд сковаността на притежателността- образование, работа, семейство, пари (разбира се, не отрицавайки ги), не като аз-ученика, аз-инженера, аз-бащата, а като аз отвъд всички маски. Тогава чувството ми за смисленост (напразно потискано и ампутирано от нихилистичния сциентизъм) е задоволено. При допускане на вечността и любовта ми може да е вечностна до постигане на чиста радост- над всички условности.

Естествено, някой ще каже, че Бог не съществува, защото Гагарин не Го е видял в космоса, личност няма, защото в мозъка няма център за личностност и смисъл няма, защото Дарвин не го е видял на човките на патиците в Галапагоските острови. Каквото не можем да дисектираме на лабораторната маса, то не е реално. Ще използвам един цитат, който с времето сме клиширали, но след изложените дотук разсъждения се надявам да стигне до вас с нов интензитет: „Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите…” (Антоан дьо Сент-Екзюпери)

Определено битието на Бог няма как да бъде извадено от епруветка, но Той може да бъде обичан и желан. Личността не се има, тя се обича. А „да вярваш в Бог, означава да искаш да има Бог.” (Мигел де Унамуно) Отчитам „опасността” да обичам и да желая с цялото си същество една илюзорна Личност, но както би казал Луис „…да, може да сме някакви хлапаци, които си играят,но могат да измисляг свят-игра, в сравнение с който вашият да не представлява нищо.” Вашият свят е скапан, защото вие имате, но сте погубили себе си. Не го искам, в него няма любов.  Наистина, не мога да ви докажа Бог, но мога да се надявам. Мога да се надявам на смисъл, вечен смисъл, така жадуван, а не да умра играйеки „син кит”. Мога да скоча над бездната си и или да падна в нея, както така или иначе би станало, или да скоча във вечността, в безкрая. Пък, може би и Жюлиен Грийн е прав като казва, че онтологичната ни празнота е „носталгия по загубения рай”?

Виж, не знаем нищо;
но мога да се уповавам,
че накрая, о далеч на края
добро ще сполети всички
и всяка зима ще премине в пролет.

Тъй тича моята мечта; но що съм аз?
Дете, което плаче нощем;
дете, което плаче за светлината;
без друг език освен плача.

Alfred Tennyson, In Memoriam, 1850, 54-та поема