Защо скучаем по време на литургия

Автор: свещ. Евгений Дорофеев

Разговорите по време на богослуженията и по време на общите изповеди – всичко това е нарушение на дисциплината в храма. Как се съблюдава такава дисциплина и как са свързани с нея „тайните“ молитви? Разказва свещ. Евгений Дорофиев, клирик в храма „Покров Богородичен“ в село Кудиново, продължавайки дискусията за забраните в Църквата.

 В търсене на адекватния помощник[i]

Осигуряването на реда в храма по време на богослужение  е било винаги главоболие за свещеника. От една страна не ти се иска с твърд тон да „строяваш” никого, а от друга страна не е възможно и да се държим в Божия Дом като на пазар. Какво да правим?

Първо, от  чисто „техническа“ гледна точка е добре при работа с шумно паство да имаш под ръка поне един адекватен помощник. При сложната работа с много различни енориаши адекватността е главното условие за успех.

В някой случаи е нужна мила усмивка, в други – стоманен глас. Необходима е психологическа работа. А между другото, това е също така и възможност да се намери работа на скучаещата младеж в храма. Младежите обичат активността, харесва им да се чувстват нужни. За младежите е полезно да бъдат въвлечени към усилията за въвеждане на ред. Напълно възможно е да бъдат организирани дежурства, както това се прави в училищата. Но всичко това са технически аспекти.

Защо понякога в храма има проблем с реда? Причината се крие в цяла съвкупност от фактори: това са както особеностите на детското поведение, така и бъбривостта на възрастните, а също и самата нагласа на съвременния, вечно суетящ се и живеещ на „високи скорости“ човек.

Скуката и „враждебните провокации“

На мен ми се иска да поговорим за други фактори, които при това са най-важни. Откъде въобще се появява скучаещо паство в храма? Та нали скуката и безделието пораждат разсеяност, лишават  те от възможността да участваш пълноценно в богослужението? Но енергията и интересът все пак се насочват нанякъде, затова може и просто да постоиш, размисляйки за житейски проблеми, да обсъдиш политиката на висок глас, да се разходиш безцелно из храма в най-неподходящите моменти, разблъсквайки и отвличайки от богослужението своите братя и сестри.

Във връзка с всички тези неприятни дреболии ми се иска да поразмишляваме за мястото на мирянина-енориаш в литургичния живот на Църквата, защото този важен въпрос е и в основата на нашето поведение по време на богослужение.

Преди повече от година някой си правоправещ архирей получил писмо от членовете на енорията към манастирско подворие в Москва[ii]. В писмото имало оплаквания от предстоятеля на подворието. Веднага ще допълним, че копия от писмото били разпратени до много на брой православни медии, след което били и отпечатани[iii].

Историята е типична и претенциите към предстоятеля на храма се свеждали към следното:

„От скоро предстоятелят отец Йосиф чете по уредбата в храма тайните литургични молитви, които както ние сме чували от опитни свещеници, трябва да бъдат четени полугласно в олтара, а не пред миряните. Сега тези молитви звучат силно в целия храм. Такова изрично и на висок глас четене на тайните свещенически молитви  силно ни пречи да се молим и това могат да потвърдят много от енориашите в нашето подворие. Работата е в това, че силното звучене на тези „тайни“ молитви, които не трябва да бъдат слушани от енориашите, се наслагва върху пеенето на хора. Подобно високо четене на тайните молитви под акомпанимент на хора на клироса може да бъде наречено „литургически рап“.

Освен това о. Иосиф започнал в неделните дни да служи литургия при отворени царски двери. „Въпреки че, както ние узнахме, той не е получавал за това благословение от свещеноначалието на Московска патриаршия“. „Още едно нововъведение на о. Иосиф е службата на съботната литургия без хор и с обезателно принудително пеене на литургията от страна на всички енориаши“.

Ще приведем още едно „униатско нововъведение“ на отец Иосиф. Изнасяйки светата Чаша през Царските двери, той заставял всички присъстващи в храма в речтатив да скандират високо думите на предпричастната молитва: „Вярвам, Господи и изповядвам, че Ти наистина си Христос…“. „Според нас от страна на предстоятеля о. Иосиф,  в богослужебната практика на подворието са привнесени псевдоправославните литургически нововъведения на протопрезвитера-модернист А. Шмеман. Както е известно той се явява идеолог на американските духовни училища, през които е преминал и предстоятеля на подворието игумен Иосиф по време на престоя си в САЩ“.

С мнението на тези жалбоподатели днес би се съгласило подавляващото мнозинство в нашата Църква. Тези хора не виждат в думите си нищо погрешно и гледат на всички тези „нововъведения“ като вражеска провокация.

Многочислените църковни предписания, устави и традиции, обаче, съвсем не са възникнали в момента на слизането на Светия Дух върху апостолите на Петдесетница. Много (освен най-важното, неизменното) се е променяло с течение на столетията. Традицията не бива да се представя като непристъпна крепост. Крепостта се охранява и защитава, но сама може да се видоизменя и преустройва. Традицията не е застинала лава, а жива река.

Какво ще възраждаме?

Явлението, към което така враждебно се отнасят гореописаните енориаши, възникнало на границата между XIX и XX в. и има общо название – „литургическо възраждане“. Само по себе си това словосъчетание вече предизвиква реакция – нима у нас в Църквата нещо отива към упадък, та се налага да го възраждаме? Общо взето при крайно низките нива на религиозна култура, съчетани с отсъствието на християнско обучение (мнозинството едва ли дори са чели някога Новия завет в пълния му обем, да не говорим за знания за историята на Църквата), много векове подред се запазва устойчива твърда тенденция на ориентация към външните атрибути.

Борбата за неизменност на всички форми, съществуващи в храма, се възприема като свещена борба за чистота на Православието. Да съхраним Православието означава да съхраним именно това, с което хората са привикнали.

Към това се прибавя и психологическия феномен на страха от промени. И това не е проблем на последните години. Само по себе си масовото църковно образование в Русия е възникнало едва след реформите на Петър I. Но Църквата е живяла и живее не само с образованието.

В Средновековието църковния живот, пък дори и в хиперболизирана обредна форма, е бил здраво вграден в живота на обществото. Дългият и сложен път на развитие на християнството и обществото довел към XVIII – XX век до рязка секуларизация на всички форми на обществения живот.

Практикуващите и съзнателни християни останали малцинство в обществото. Естествено, наложило се адаптиране на живота на Църквата към новите условия. Условия, при които вече няма християнска монархия, гарантираща християнско устройство на обществения живот. Условия, при които християните се превръщат от мнозинство в малцинство. Но тези условия, както се оказва, далеч не са нови. Ситуацията много напомня за времената на първите християни в Римската империя. Така вниманието било насочено към литургическия опит на тези първи християни. Още повече, че дейците на литургическото възраждане, и не без основание, поддържали идеята за неправилния подход към литургичния живот като една от причините за секуларизацията и отпадането на обществото от Църквата.

Това е общохристиянско явление. В Руската православна църква един от най-активните радетели и идеолози на литургическото възраждане е блестящия писател и проповедник протопрезвитер Александър Шмеман. А едно от най-важните проявления на това възраждане станало включването на миряните в самия процес на богослужение. И това в никакъв случай не е нововъведение.

Древната Църква фактически съвместявала в себе си съслужението на епископа (предстоятеля на събранието) и народа. Тази структура се изразявала във взаимодействието между евхаристийното събрание, носител на всеобщото свещенство („Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петър 2:9) и предстоятеля, облечен в сакраменталното свещенство.

Всеобщото свещенство(свещенството на миряните) и сакраменталното свещенство (епископското и презвитерското), са съставлявали литургичната структура на Църквата. Тази литургична синергия, съслужение на народа и свещеника, се заключавала в принасянето на даровете на верните, четенето на молитвите в евхаристийния канон на глас от свещеника и участието на събранието с отговори и съвместно пеене, участие на миряните в други тайнства, съединени с литургията, а така също и в по-честото причастяване. Тоест,  миряните са били действително съслужители, в истинския смисъл на думата.

По-късно, във Византийския период, когато Християнството станало религия на мнозинството, всичко постепенно приемало други форми. Миряните, по израза на друг изтъкнат деятел на литургичното възраждане, протойерей Николай Афанасиев, станали „пасивен елемент“.

„Един от парадоксите на църковния живот: призваните от Бога и поставени в Църквата за царствено-свещеническо служение, се оказали в нея без това служение“ (протойерей Николай Афанасиев, „Трапеза Господня“).

Прочети менюто и ще се наситиш

Всички наши днешни опити да привлечем някак към активност миряните, без при това да ги привличаме към съслужение, наподобяват  нахранването на гладен човек  с прочитане на менюто в ресторанта.

Измислят се различни енорийски мероприятия: поклоннически пътувания, военно-исторически клубове, скаутски движения. Енорийските мероприятия извън богослужението са нещо прекрасно. Това добре сплотява и обучава на взаимодействие. Те обаче не трябва да подменят истинското участие в Евхаристийното Събрание. И тук, безусловно, ние трябва стъпка по стъпка да се движим по пътя на истинското литургично възраждане, по пътя на все по-пълното привличане на миряните към съслужението в Тайнствата на Църквата.

Ако това не става, ако вместо това запазим застиналата, трудно разбираема форма,  при това всячески прикривана и като че „защитавана“ от миряните, то ние все по-често ще се сблъскваме с негативни явления в нашето Събрание. И лошото поведение в храма ще бъде далеч не най-лошото от тези явления. Ситуацията по време на богослужение днес се характеризира с наличието на три паралелни и малко свързани една с друга реалности.

Първата реалност – свещеникът набързо и през ред чете наум важните молитви („тайните“, които в древността никога не са били „тайни“ и които предстоятелят е произнасял високо, на всеослушание, заедно с всички останали членове на Евхаристийното Събрание).

Втората – хорът с красивото, но съвършено непонятно пеене, който всъщност просто заглушава най-важните литургични моменти.

И енориашите, намиращи се в своя собствена трета реалност. И ако тази реалност, в мнозинството си съвсем не свързана с протичащото богослужение бъде нарушена, то веднага следват обвинения в „модернизъм“, „униатство“ и „масонство“. Когато човек казва, че песнопенията и молитвословията на богослужението му пречат да се моли, възниква основателния въпрос: а какво той изобщо прави в църквата? По какъв начин той се моли? Чете си някакви други различни молитви? Мисли за своите си житейски дела? Стои си в състояние на транс? Или просто му се иска всичко по-скоро да приключи, защото вече не му достигат сили да стои на едно място…

Аз съм оптимист и виждам: работи се в нужното направление. Днешното свещеноначалие осъзнава необходимостта от възраждане в съответствие с древните църковни традиции.

В последно време започнаха да се служат „мисионерски“ литургии, понякога дори от висши църковни йерарси. Патриархът и архиереите освещават нови храмове без висока стена на иконостаса, създаваща изкуствена преграда между свещенството и миряните. Неотдавна такъв храм при Московския държавен институт по международни отношения бе осветен лично от Светейшия Патриарх[iv].

Престолите, слава Богу, вече не се закриват от верните в Църквата толкова усърдно с „вратите на Вехтия Завет“, а започват да се изнасят в средата на храма – при народа Божий. В богослужението, макар и с доста мрънкане, но все пак започва да прониква и родния език (руски, украински и др.). Всичко това е начало на литургично възраждане, което няма да даде на богоборците възможност да превърнат Църквата в музей.

А и самите членове на енориите вече не са същите. В храмовете и енориите все по-често се появяват хора, внимателно следящи богослужението по книжки с текста на светата литургия,  които поне мислено участват в него. Безусловно литургичното обновление трябва да бъде осъществявано грамотно и обмислено. Освен това,  под ръководството на свещеноначалието  най-важните елементи трябва да бъдат дооформяни и в рамките на Междусъборното присъствие[v], за да не се внася смут в стройните редици, макар и породен с най-благи намерения.

По енориите трябва да се води сериозна образователна работа, свързана с подробно изучаване на Писанието и Преданието, на историята на Църквата.

Не бива да бъдат поставяни миряните пред свършен факт. Възраждането трябва да започне след сериозна образователна подготовка. И тази подготовка, безусловно, ще даде своите плодове.

Мисля, че чрез пълноценното участие на миряните в богослуженията ние ще се справим с много негативни явления, в това число и с нарушенията на реда по време на богослужението. Чрез литургичното възраждане ние ще вдъхнем в нашия църковен живот свежи сили, а сили ще ни трябват, тъй като Църквата несъмнено има историческа мисия – щателната подготовка на паството  за Второто Пришествие.

Превод: Христо Георгиев

Статията на свещеник Евгений Дорофеев е публикувана в портала „Православие и мир“ като част от цикъл дискусии, посветен на енорийския живот. В рамките на дискусията, всяка седмица порталът задава актуални въпроси по нова тема на различни свещеници.

---

[i] Става въпрос за помощника на свещеника, наричан на Запад „министрант“, а в руските енории и в оригинала на настоящата статия „алтарник“ – олтарник (от „алтар“ – олтар). Помощникът, който помага на свещеника в олтара и не само в олтара, но при това не е свещенослужител в традиционния смисъл. Такъв олтарник например не може да докосва Светия Престол, докато иподяконът – може, след като е ръкоположен. По време на богослужението, все пак, и руския олтарник и западния министрант, носят стихар. В съвременните български храмове подобни функции се възлагат точно на иподяконите, а в някой български енории се приема, че иподяконът не може да докосва Светия престол. В общия случай обаче понятията олтарник и иподякон не са идентични. Известно е дори, че по съветско време данъчните органи на бившия СССР, които облагали различните групи от населението с различен подоходен данък, облагали доходите на иподяконите със ставката за свещенослужители, а олтарниците – със ставката за работници. За да запазим оригиналния смисъл, без при това да използваме непопулярни термини, използваме в случая универсалната българска дума „помощник“.

[ii]Става дума за открито писмо до Троицкия епископ Панкратий, наместник на Спасо-Преображенския Валаамски манастир, изпратено от група членове на енорията към храмът-подворие на манастира в Москва през м. март 2015 г., по повод тяхното недоволство от „нововъведения“ според тях,  в богослужебната практика на подворието, въведени от новия предстоятел игумен Йоссиф (в РПЦ „игумен“ освен длъжност, може да бъде и част от църковната йерархия – степен получавана от монах, след като е ръкоположен за йеромонах и преди да бъде въздигнат в архимандрит).

[iii]Цялото писмо, придружено със забележки на редакцията и коментари на читателите можем да намерим в онлайн изданието на Православно списание „Благодатный Огонь“.

[iv]Авторът отец Евгений има предвид московския храм, посветен на св. Александър Невски, построен при Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО), осветен на 6 март 2016 г. от Негово Светейшество, патриархът на Москва и цяла Русия Кирил. Иконостатът няма икони над преградата между олтара и кораба. Самата преграда е ниска и по този начин не разделя Евхаристийното Събрание на свещеници и миряни. Фотографии и представяне на този вариант, при който иконите вместо на иконостас са разположени на киворий – покрив или балдахин над Светия Престол и олтара на храма, могат да бъдат намерени на сайта на храма, в специално интервю с предстоятеля протойерей Игор Фомин.

Обратната страна – обвинения в неообновленство и иконоборство за този и подобни случаи, но също и още една хубава фотография на олтара на храма, може да бъде намерена на вече познатия ни сайт на списание „Благодатный Огонь“.

[v]Като всяка поместна църква, която е част от Православната църква, тоест от Църквата, и Руската православна църква – Московска патриаршия, се управлява на съборен принцип, който включва и свикването на поместни събори. През 2009 г. възниква идеята за създаване на специален орган, който да способства разработването на документите, които ще бъдат обсъждани на съборите и тяхното общоцърковно обсъждане. Създаването на такъв орган е решено от Поместен събор, проведен на 27 и 28 януари 2009 г., непосредствено след представянето в Господ на Светейшия патриарх Алексий II. Междусъборното присъствие се председателства от Патриарха на Москва и цяла Русия, а членовете му се избират измежду архиереите, клириците и миряните, т.е. съставът на Междусъборното присъствие по своята същност повтаря и състава на съборите на поместната църква. Междусъборното присъствие има свой президиум и комисии и работни групи, а освен това и административен апарат, секретариат, способстващ неговото функциониране. Междусъборното присъствие публикува проектите за документи на Църквата за всецърковно обсъждане на специален официален сайт.

Руската православна църква е провела шест поместни събори след 1971 г., тоест след съборите от досинодалния период, като Събора от 2009 г. понастоящем е последния от тях.