Неделя на всеопрощението

Автор: отец Александър Шмеман

Останаха няколко дни до началото на поста. Два дни от Месопустна седмица, която завършва с неделя на всеопрощението – сряда и петък – стоят сякаш отделно, те са вече съвсем „великопостни“: през тези дни не следва да се извършва божествена Литургия и целият ред на богослуженията притежава особености, които са характерни за поста. На вечернята в сряда се изпълнява прекрасната стихира, приветствие към поста:

Возсия весна постная, цвет покаяния, очистим убо себе, братия, от всякия скверны, Светодавцу поюще рцем: Слава Тебе, Едине Человеколюбче.

Възсия пролетта на пост! Цветът на покаянието; да се очистим, братя от всяка сквернота, възпявайки Светодавеца: слава на Тебе Единния Човеколюбец.

Съботата на месопустната седмица е посветена на паметта на всички „мъже и жени, които са се просветлили чрез подвига на поста“: светиите, чийто пример трябва да следваме, ни учат на трудния път, на трудното изкуство на поста и покаянието. Когато започваме подвига на поста, ние не сме сами: „Да възхвалим събора на светите отци! На Антоний Велики, на Евтимий Велики и на всички техни събратя, които са преминали по своя жизнен път сякаш през райска сладост…“.

Ние имаме помощници и примери: почитаме примера ви, свети отци! Вие ни научихте на праведния път, благословени сте, защото сте се отрудили за Христа…

И накрая настъпва последният ден, който обикновено се нарича неделя на всеопрощението; но не трябва да забравяме и неговото второ литургийно название – „Изгонването на Адам от рая“. Това название действително събира в едно цялата подготовка за поста. Сега знаем, че човек е създаден за живот в рая, създаден да познава Бога и да общува с Него. Грехът е лишил човека от този блажен живот и неговото съществуване на земята се е превърнало в изгнаничество. Иисус Христос, Спасителят на света, отваря портите на рая за всеки, който Го следва, и Църквата, показвайки ни красотата на Христовото царство, превръща нашия живот в поклонническо пътуване към небесното отечество. Така в началото на поста ние се уподобяваме на Адам:

Изгнан, бысть Адам из рая снедию, темже и седя прямо сего рыдаше, стеня… Увы мне, что пострадах окаянный аз: едину заповедь преступих Владычню, и благих всяческих лишихся! Раю святейший, мене ради насажденый быв, и Евы ради затвореный, моли тебе Сотворшаго, и мене Создавшаго, яко да твоих цветов исполнюся. Темже и к нему Спас: Моему созданию не хощу погибнути, но хощу сему спастися, и в познание истины приити, яко грядущаго ко Мне не изгоняю вон.

Изгонен беше Адам от рая заради храна (заради вкусването от забранения плод – Бел. ред.) и стоейки пред рая, ридаеше и стенеше… „Горко ми, как пострадах аз, окаяният: аз не спазих единствената заповед на Владиката и се лиших от всички блага! Раю най-светли, заради мен създаден и населен с твари и заради Ева затворен, моли теб Сътворилия и мен Създалия да се изпълня отново с твоите цветя“. И отвърна (на Адам – Бел. ред.) Спасителят: „Не искам да загине Моето създание, но искам то да се спаси и да дойде в познанието на истината, защото идващия към Мен Аз няма да изгоня“.

Постът ни освобождава от оковите на греха и от плена на този свят. В евангелското четиво по време на службата през последната неделя се говори за условията на това освобождаване (Мат. 6:14 – 21). Първото условие е постът: да се откажем да приемаме желанията и потребностите на нашата грешна природа за нормални; усилието да освободим духа от диктаторската воля на плътта и материята. Но за да бъде нашият пост истински и действителен, той не трябва да бъде лицемерен и показен. Трябва „да се покажеш, че постиш не сред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно“ (Мат. 6:18). Второто условие на Поста е прошката; „ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесния ви Отец“ (Мат. 6:14). Тържеството на греха, главният признак на господство в света, са пререканията, несъгласието, разделението и ненавистта. Именно поради това първият пробив в крепостта на греха е прошката: завръщането към единението, съгласието и любовта. Лъчезарното всеопрощение на Самия Бог ще възсияе между мен и моя враг, ако аз му простя. Да простиш означава да отхвърлиш всякакво уреждане на сметки и на човешки отношения, като предоставиш това дело на Христа. Прошката е истинско навлизане на царството небесно в нашия грешен и паднал свят.

Постът започва истински от вечернята на Неделя сиропустна. И тази единствена по своето дълбоко значение и толкова прекрасна вечерня дори не се служи в много от нашите църкви! А тя ни показва по неповторим начин настроението на Великия пост. В Православната църква нищо не ни въвежда в него по-истински; никъде не се чувства по-добре дълбокият призив на Църквата към човека.

Службата започва като тържествена вечерня, свещенослужителите са в светли одежди. Стихирата на „Господи, воззвах…“ (следваща след „Господи, воззвах“) възвестява настъпващия пост, а след него – приближаването на Пасха!

Постное время светло начнем, к подвигом духовным себе подложивше, очистим душу, очистим плоть, постимся якоже в снедах отвсякия страсти, добродетельми наслаждающеся духа: в нихже сосовершающеся любовию, да сподобимся вси видети свечестную страсть Христа Бога и святую Пасху, духовно радующеся.

Постното време светло да започнем! Като се готвим за духовни подвизи, да пречистим душата, да пречистим плътта си. Да се въздържим както от храна, така и от всяка страст и да се насладим на духовните добродетели, та като се усъвършенстваме в тях чрез любовта, да сме достойни да видим страстите (страданията – Бел. ред.) на Христа Бога и светата Пасха в духовна радост.

След това, както обикновено, следва вход и песнопението „Свете тихий…“. Служещият свещеник отива на „горното място“ зад престола и прогласява вечерния прокимен[i], който винаги възвестява края на деня и началото на следващия. По време на тази вечерня великият прокимен възвестява началото на поста:

Не отврати лица Твоего от отрока Твоего, яко скорблю, скоро услыши мя: вонми души моей, и избави ю.

Не отвръщай лицето Си от Твоя раб, защото скърбя, скоро ме чуй, приближи се до душата ми и я избави.

Вслушайте се в особената мелодия на този стих, на този вопъл на душата, който внезапно изпълва църквата: „…яко скорблю“ – и вие ще разберете началото на поста: тайнствената смес на отчаяние и надежда, на тъмнина и светлина. Цялата подготовка вече е завършила. Аз стоя пред Бога, пред славата и красотата на Неговото царство. И осъзнавам собствената си принадлежност към това царство, осъзнавам, че нямам друг дом, нито друга радост, нито друга цел; осъзнавам също така, че съм прогонен от това царство в тъмнина и печал греховна и … „аз скърбя“! И в последна сметка осъзнавам, че само Бог може да помогне на моята скръб, само Той може да избави и спаси душата ми. Покаянието е преди всичко отчаяна молба за тази божествена помощ.

Прокименът се повтаря пет пъти. И ето, постът вече е настъпил! Светлите одежди се заменят от тъмните одежди на поста, приглушава се яркото осветление. Когато свещеникът или дяконът започва вечерната ектения, хорът му отвръща с постен напев. За пръв път великопостната молитва на св. Ефрем Сириец се чете с поклони до земята. В края на службата молещите се пристъпват първо към свещеника с молба за прошка, а после взаимно си искат прошка. През времето, когато се извършва този обред на прошката – тъй като постът  започва тъкмо с този акт на любов, единение и братство – хорът изпълнява пасхални песнопения. Предстои ни четиридесетдневен път през пустинята на поста, но в края на този път вече сияе светлината на Пасха, светлината на царството Христово.

Материалът подготви: Христо Георгиев

Източник: А. Шмеман, „Великият пост“, С., 2006, „Омофор“, превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

---

[i] Прокимен – кратък стих, избран от Давидовите псалми и други старозаветни книги и който се чете преди Апостола, Евангелието и парамиите – Бел. ред.