Великият пост в нашия живот

Автор: отец Александър Шмеман

За сериозното приемане на Поста

Църковното учение за Поста е учение, което се предава преди всичко във великопостното богослужение. Сега на преден план застава въпросът: как да приложим това учение към нашия живот? Как би могъл Великият Пост за бъде не само номинален, но и истински двигател на съществуването ни? Нашият живот (нужно ли е да напомняме това) твърде много се различава от живота, който са живели създателите на споменатите дотук стихири, канони, тези, които са установили богослуженията и устава. Те са живели в относително малки общини, извън града, в органично православен свят. Самият порядък на живота им е бил организиран в съответствие с Църквата. Днес живеем сред огромно градско технологично общество, плуралистично в своите религиозни вярвания и секуларизирано по своя светоглед. В този свят ние, православните, сме незначително малцинство. Великият Пост не заема вече дори и външно такова видно място, каквото е имал да кажем в Русия или в Гърция. Затова този въпрос е много актуален: можем ли наистина да спазваме Поста, а не да се ограничаваме, както това често става, с две-три символични промени в нашия бит?

Ясно е например, че за повечето вярващи всекидневното посещаване на великопостните богослужения е невъзможно. Те продължават да ходят на църква в неделните дни, но както вече знаем, неделната литургия по време на Поста в крайна сметка не се различава външно от обичайната. Така че, независимо от присъствието ни на нея, е почти невъзможно да почувстваме великопостните особености на богослужението, посредством които се предава духът на Великия Пост. А тъй като цивилизацията, към която принадлежим, не отразява по никакъв начин Великия Пост, не е чудно, че нашето отношение към него се свежда до отрицателно разбиране – време, в което някои неща, например месото, мазнините, танците и развлеченията, са забранени. Обичайният въпрос: „От какво се отказвате по време на Поста?” – е добър пример за това общоприето отрицателно разбиране. От положителна гледна точка Великият Пост се разглежда като време, когато трябва да изпълним религиозните си задължения за изповед и Причастие ( „не по-късно от Връбница” – както прочетох в един енорийски вестник). След изпълнението на тези задължения останалото време от Великия Пост губи всякакво положително значение.

По такъв начин ясно се вижда, че постепенно се е образувало дълбоко разногласие или противоречие между духа и теорията на Великия Пост, които ние се постарахме да обясним на основата на великопостните богослужения, от една страна и от друга – всеобщото неправилно разбиране на Поста, което понякога се поддържа и споделя и от самото духовенство. Получава се така, защото е по-лесно духовното начало да се сведе до формалното, отколкото зад формалното да се търси духовното. Може без преувеличение да се каже, че макар и Постът все още да се спазва, той е загубил непосредственото си съприкосновение с нашия живот, престанал е да бъде онова пречистване на покаянието и обновлението, за което говори богослужебното и духовното учение на Църквата.

Можем ли отново да намерим изгубеното разбиране за Поста, да го направим отново духовна сила и всекидневна реалност на нашия живот? Отговорът на този въпрос зависи преди всичко, а аз бих казал и в най-голяма степен, от желанието или нежеланието да се отнесем сериозно към Великия Пост. Колкото и да се различават условията на нашия сегашен живот от предишните, колкото и реални да са трудностите и препятствията, които ни създава съвременният живот, нито едно от тях не може да бъде абсолютно препятствие и нищо не може да направи Великия Пост невъзможен за нас. Причината за постепенното отслабване на реалното влияние на Поста върху нашия живот е доста по-дълбока. Тя се корени в обстоятелството, че съзнателно или не ние свеждаме религията до повърхностен номинализъм или символизъм – до този най-добър начин да бъдат заобиколени и да се даде ново тълкувание както на изискванията, които религията предявява към нашия живот, така и на сериозността на усилията или на подвига. Трябва да добавим, че такава редукция е твърде характерна за православните. Западните християни, католици и протестанти, срещайки се с нещо, което смятат за невъзможно, по-скоро ще внесат изменения в самата религия, съобразявайки я с новите условия и правейки я по такъв начин „удобна”. Вече отбелязахме например, че Римокатолическата Църква отначало е свела Поста буквално до минимум, а след това просто го е отменила. Ние обикновено изпитваме към такова съобразяване на Поста с условията на живота праведно и справедливо негодувание – както към измяна спрямо християнското предание и минимализация на християнската вяра.

И наистина хвала и чест на Православието за това, че не се съобразява с нищо в света, не снижава равнището и не се старае да направи християнството удобно и леко. Хвала и чест на Православието, но разбира се, не на нас, православните хора. Не днес, дори не и вчера, а много отдавна сме намерили начин да примирим абсолютните изисквания на Църквата с нашата човешка слабост и при това, не само че не губим чувството си за собствено достойнство, но и нещо повече – оправдаваме себе си и смятаме, че съвестта ни е чиста. Този начин се проявява в символичното изпълняване на изискванията на Църквата. Символичният номинализъм сега прониква в целия ни религиозен живот.

Така например на нас изобщо няма да ни хрумне да променим литургията и нейния манастирски устав – Боже, опази! Ние просто продължаваме да наричаме богослужението, което продължава един час, Всенощно бдение и гордо да обясняваме, че това е същата служба, която са извършвали монасите в Лаврата на свети Сава през IX век. Вместо да си зададем същинските въпроси, които имат връзка с Великия Пост: „Какво означава да постим?” или „Какво представлява Великият Пост?”, ние се задоволяваме с великопостния символизъм. В църковните списания и вестници се появяват рецепти: „Вкусни постни ястия”; някои енории даже може би увеличават своя доход чрез добре поместена обява за „вкусен постен обяд”. Толкова много неща в нашите църкви се обясняват символично, като интересни, живописни и забавни обичаи и традиции, които ни свързват не толкова с Бога и новия живот в Него, колкото с предишните времена и обичаите на нашите прадеди, че все по-трудно става да се различава зад този религиозен фолклор дълбокият и сериозен смисъл на религията.

Иска ми се да подчертая, че сами по себе си различните обичаи не са нещо лошо. Когато са се появили, те са служили на хората като начин да изразят своето сериозно отношение към религията. Това не са били символи, това бил самият живот. Но се случило така, че животът се е променил и все по-малко се е основавал на религията, докато някои обичаи останали като символи на отминалия живот. Запазило се е онова, което ни е изглеждало най-живописно и в същото време лесно изпълнимо. Духовната опасност тук е в подмяната на отношението към самата религия. Хората я възприемат като някаква система от символи и обичаи, без да разбират, че тези последните трябва да бъдат призив за обновяване и усилие. Губят се повече сили за подготовката на пости блюда за пасхалното разговяване, отколкото за самия Пост и за подготовката на участието в тайната на Христовото Възкресение.

Това означава, че докато светските обичаи и традиции не бъдат отново съединени с религиозното отношение към живота, което ги е породило, докато отношението към символите продължава да бъде несериозно, Църквата ще остане откъсната от живота и няма да има власт над него. Следователно, вместо да „символизираме наследството на миналото”, трябва да започнем отново да го прилагаме в нашия живот.

Сериозното отношение към Поста означава преди всичко да се обърнем към него, доколкото е възможно, от самите дълбини на нашето съзнание и да го възприемем като духовен призив, изискваш отговор, решение и постоянно усилие. Знаем, че тъкмо за тази цел Църквата е определила подготвителните седмици за Великия Пост. И това е времето за отговор и решение. Най-добрият и най-лесният начин да го направим е да се оставим да бъдем ръководени от Църквата поне чрез размишлението върху петте евангелски четения, които тя ни предлага в продължение на петте седмици, предшестващи Поста: желанието (Закхей), смирението (Митарят и Фарисеят), завръщането от изгнание (Блудният син), съдът (Страшният съд) и прошката (Неделя на прошката).

Трябва не само да чуя тези евангелски четения в църквата, но и да ги „отнеса” със себе си у дома си, да ги съпоставя с моя живот, моето семейно положение, моите професионални задължения, моята грижа за материалната страна на живота, моето отношение към определени хора, с които живея.

Ако към това размишление прибавим и молитвата на подготвителните седмици „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” („Отвори ми вратите на покаянието, Дарителя на живота”) и 136 псалом „При реките Вавилонски”, започваме да разбираме какво означава „да живееш заедно с Църквата” и как богослужебните особености украсяват всекидневния живот. По време на Поста би било добре да се прочете книга с религиозно съдържание. Целта на това четене е не само разширяване на религиозния кръгозор, но най-важното е пречистването на нашия ум от всичко, което обикновено го замъглява. Изглежда просто невероятно до каква степен умът ни е запълнен и замърсен от всякакъв род грижи, интереси, безпокойства и впечатления и колко трудно е да се ориентираме в тях. Четенето на книга с религиозно съдържание, когато умът е съсредоточен върху нещо напълно различно от обикновения кръг на мисли, създава само по себе си една друга умствена и духовна атмосфера. Не трябва да приемаме всичко това като рецепти; може да има и други начини за достойна подготовка за Поста. Най-важното през този подготвителен период е как започваме да очакваме Великия Пост, който като че ли отдалече идва към нас или пък може би ни е пратен от Самия Бог като възможност да се променим, обновим и задълбочим. Важно е, че ние сериозно се отнасяме към тази възможност. Така че в неделята на Прошката, излизайки от дома си за да отидем на вечернята, сме готови с цялата си възможна искреност да възприемем и да почувстваме словата на Великия Прокимен, ознаменуващи началото на Великия Пост: „Не отврати лица Твоего от отрока Твоего, яко скорблю…” („Не скривай лицето си от твоя раб, защото скърбя…”). Пс.68:18

Източник: А. Шмеман „Великият пост“, С, 1998, „Омофор“, превод от руски: Анета Иванова