Защо, Боже, на мен?

Автор: Месогейски митрополит Николай

Благословен въпрос „Защо?”! Христос е осветил този въпрос на Кръста „Боже Мой, Боже Мой, защо ме остави?” Боже мой, защо Ми направи това? Какво Ти направих? Не съм ли Твой Син? Точно същият въпрос като нашият, но и той остана без отговор. Той привидно остана без отговор. Събитията обаче показаха отговора.

Много такива „защо?” излязоха и от устата на многострадалния Йов и от перото на ранения Давид, двама човека, чиято трагична смърт на техните деца запечата преминаването им през историята и които често се явяват наши неповторими образци за вяра, издръжливост и търпение.

Отправяме този въпрос към Бога, сами си го задаваме, повтаряме го пред човеци, които усещаме, че особено ни обичат. Казваме го най-вече, за да изразим нашите вътрешни чувства, казваме го обаче и очаквайки милувката на отговора. Кой обаче може даде някакъв отговор? Дори да го знае, кой може да ни го каже?

Св. Василий Велики пише на скърбящия баща, че болката прави човека толкова чувствителен, че прилича на окото, което не понася дори едно перце.  И най-нежното движение увеличава болката на страдащия. И най-тънката аналогия не може да издържи.  Словото, което се произнася като логически аргумент, дразни непоносимо. Само сълзата, общуването чрез недоумението, мълчанието, вътрешната молитва биха могли да облекчат болката, да просветлят мрака и да породят малка надежда.

Болката поражда истина, състрадание, общение.

Болката не пробужда само нас, а ражда и любов в хората около нас.  Те се опитват да се поставят на наше място. Във времето на тяхната сигурност те се борят да споделят най-нежеланите за тях наши чувства. И го правят. Болката ражда нашето търпение, но едновременно с това ражда и свързването – от любов – с нашите братя. Болката ражда истината. Състраданието на другите я засажда в нашето сърце. Там вежливо се крие отговорът.

Така в сърцето се поражда утехата, чиито сладост и облекчение са много по-интензивни като опитни преживявания от тежестта на болката.

Отговорът се ражда вътре в нас

Двама родители, ни казват учените, могат да създадат безкрайно много различни деца. Колкото се различават нашите лица, толкова по-разнообразни  са проявите на нашия вътрешен свят.  Това важи и за отговорите на тези велики въпроси. Ако трето лице ни даде неговия „правилен” привидно отговор, той ще унищожи разнообразието и своебразността на нашите отговори – на свещените отговори, които Бог запазва за всеки от нас. Предполагаемата мъдрост на който и да е мъдрец ще разруши Божията истина и свобода в нас.

Голямата грешка е да очакваме отговор извън нас, от другите.  От кой мъдрец? От кой философ? Кой сигурен в правотата на своите аргументи свещеник знае отговора на толкова личните въпроси „защо?”? Отговорът може да се проследи само в нас, а не в уж аналогични случаи, нито пък във високопарните книги, нито в рецептите за утеха и мъдрост. Отговорът не съществува никъде, не го знае никой. Отговорът се ражда в нас. Нашият отговор е  Божият дар.

Болката ни извежда от човешките мерки

В крайна сметка, въпросите „защо?” нямат отговорите, които очакват нашата оскъдност и безсилие. В тази логика те обикновено остават без отговор. Затова и Христос казва много малко неща за смъртта. Просто Той я избра и изпита болка както никой друг. И когато възкръсна, от Неговата уста излезе повече дихание и по-малко думи. Той не каза нищо за живота и смъртта, а само пророкува мъченическата смърт на св. ап. Петър.

Болката не получава отговор чрез аргументи. Както неправдата и смъртта не се преодоляват чрез логиката. Тези проблеми се решават чрез вдъхването и дихание, които сам Бог дава. Те се решават чрез Светия Дух.  Те се преодоляват чрез смиреното приемане на Божията воля, която е толкова истинна, но и обикновено толкова непонятна.

Изпитанието е съпроводено от обстрела на въпроси без отговори. И ние, сграбчили се за въпросите „да не би”, „защо”, „дали”, запазваме надеждите и имаме силата да оцелеем в този свят, очаквайки нещо сигурно и нещо стабилно. То обаче не се локализира в предлаганото от нас решение, а се съсредоточава в неочакваната и свръхлогична божествена утеха. Всеки опит за нейната замяна с човешки сурогати ощетява самите нас. Всяко ограничаване в задушаващата примка  на нашите рационалистични отговори ни впримчва още по-дълбоко в нашата драма. В диалога с болката, неправдата и смъртта сме длъжни да излезем от човешките мерки. Това  не само е излизане от изпитанието, но и неговото благодеяние.

източник: pemptousia.gr, превод: Константин Константинов