Средата на Великия пост: Кръстът

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

Третата неделя от Великия Пост се нарича Кръстопоклонна. След всенощната на този ден, след Великото Славословие, Кръстът тържествено се изнася в средата на църквата и остава там през цялата седмица; след всяка служба се извършва определено поклонение пред него. Трябва да обърнем внимание върху това, че за Кръста се говори във всички песнопения на тази неделя, но се говори не за страданията на Кръста, а за победата и радостта. Нещо повече, ирмосите* на втория неделен Канон са взети от пасхалната служба „денят на Възкресението” и целият той е като че ли парафраза на пасхалния Канон.

Смисълът на всичко това е ясен. Ние достигнахме средата на Великия Пост. От една страна, физическият и духовният подвиг – ако е сериозен и последователен – започва да се проявява и се чувства определена умора. На нас са ни нужни помощ и ободрение. От друга страна, изтърпявайки тази умора, изкачили се до половината на планинския връх, ние виждаме края на нашето странстване и сиянието на пасхалната светлина става все по-ярко. Великият Пост – това е време на нашето саморазпъване, опит, макар и ограничен, за осъществяване призива на Христа, който чуваме в евангелското четиво на този ден: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва” (Марк. 8:34). Но ние не можем да приемем своя кръст и да следваме Христа, ако не приемем Неговия кръст, претърпян от Него заради нашето спасение. Спасява ни Христовият кръст, а не нашият. Само Неговият кръст придава освен смисъл и сила на нашите кръстове. Това ни се обяснява в Синаксария** на Кръстопоклонна неделя:

„През този ден от третата седмица на Постите ние празнуваме поклонението пред Честния и животворящ кръст – ето по каква причина: по време на четиридесетдневния пост ние като че ли разпъваме себе си … и изпитваме някаква горест, печал и униние – на нас ни се предлага Животворящият кръст, който ни дава сили и ободрява; припомняйки ни страданията на Христа, той ни укрепва и утешава … ние се уподобяваме на онези, които минават по дълъг и труден път. Уморени, те виждат прекрасно дърво и сядат да отдъхнат в сянката на неговите листа; малко отдъхнали си и като че ли обновени, продължават своя път. Така и сега, по време на Поста, насред прискърбния път на подвига, Светите Отци са въздигнали Животворящия кръст, даващ прохлада и освежаващ ни, за да можем мъжествено и леко да стигнем до края на оставащия път … Или да вземем друг пример: когато идва царят, то преди него се появяват знамената и скиптърът, а след това идва и самият той, като се радва и весели за победата, а заедно с него се веселят и неговите поданици. Така и Господа наш Иисус Христос, Който иска да покаже своята победа над смъртта и да се яви в славата на деня на Възкресението, изпраща преди Себе Си своя скиптър и царското знаме – Животворящия Кръст, изпълващ ни с радост и подготвящ ни, доколкото това е възможно за нас, да посрещнем Самия Цар и да възхвалим Неговата победа … Всичко това в неделята посред светата Четиридесетница, тъй като светата Четиридесетница е подобна на горчив извор на проливаните сълзи на скръб, постен подвиг и униние … Но Христос ни утешава, като странстващи из пустинята, дотогава, докогато Той ни доведе до духовния Йерусалим чрез своето Възкресение … защото Кръстът се нарича и Дървото на Живота, което е било посадено посред рая; затова и светите Отци са го въздигнали насред светия Велик Пост, припомняйки ни едновременно блаженството на Адам и това как той се е лишил от него, припомняйки ни също, че вкусвайки от това Дърво, ние повече не умираме, а се оживяваме …”

И така, укрепени и ободрени, ние навлизаме във втората половина на Великия Пост. Още една седмица и през четвъртата неделя чуваме: „Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне” (Марк. 9:31). Основното ударение, което досега се поставяше върху нашето разкаяние и подвиг, сега се пренася върху събитията, станали „заради нас човеците и заради нашето спасение”.

Господи, който си ни дал да предварим днешния ден, светло сияещ преди святата седмица и страшното ставане на Лазар от мъртвите, сподоби рабите Твои със страха Твой да довършат целия останал път на Поста.

Достигнали сега половината на Поста, да покажем на дело божествения начин на живот; да се постараем с усърдие да завършим нашия подвиг, за да получим нескончаемо блаженство.

На утренята в срядата от петата седмица отново се чете Великият Канон на Андрей Критски, но този път се чете целият. Ако в началото на Поста този канон е служил като двери, откриващи пътя на покаянието, сега, в края на Поста, той звучи като обобщение на покаянието и негов завършек. Ако в началото на Поста ние само сме слушали Канона, сега вече неговите слова са се превърнали в наши слова, наш плач, наша надежда, а също и оценка на нашия постен подвиг: какво действително направихме през този Пост? До къде достигнахме по пътя на покаянието? Защото сега всичко, което ни засяга лично, е към своя край. Сега вече ние следваме учениците, „когато бяха на път, възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше пред тях” … И Иисус им казва: „Ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят на Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне” (Марк. 10:32-45). Това е Евангелието от петата неделя.

Тонът на великопостните богослужения се променя. Ако през първата половина на Поста усилията ни бяха насочени към собственото ни пречистване, сега ни се разкрива, че то не е самоцел, а трябва да ни въведе в съзерцанието, разбирането и усвояването на Тайната на Кръста и Възкресението. Смисълът на нашия подвиг сега вече ни се разкрива като участие в тази тайна, към която така сме привикнали, че просто забравяме нейното значение. И следвайки Него в Йерусалим заедно с учениците, ние „недоумяваме и се ужасяваме”.

Източник: А. Шмеман „Великият пост“, С, 1998, „Омофор“, превод от руски: Анета Иванова

* Ирмос – вид църковна песен, която стои в началото на друга.

** Синаксар – кратко историческо сказание за празник или светия