Ако кажем, че няма свети хора в света, ще похулим Светия Дух

Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Ако кажем, че няма свети хора в света, тогава ще похулим Светия Дух, защото Христовата Църква не е само в монашеството. Христовата Църква е в света. Какво каза Христос? – „Аз идвам при Тебе, а те са в света” (Йоан. 17:11).

Монашеството е само една малка част, това ни го казва и старецът Йосиф. Ами колко хора са монаси? Само една малка част. Божият народ е в света. Там е Божият народ, той ходи в света. Какво щеше да бъде, ако благодатта на Светия Дух беше ограничена само на едно място, в едно време и по един начин?

Тогава хулим Божието Име. Това, че монашеството е една част от Църквата  и е особено благотворен начин на духовен живот, е наистина точно. Заради това и отците са го избрали, заради това то съществува в Църквата и затова монашеството е похвала и слава на Църката. Но не е само то. Истина е, че книгите непрекъснато говорят за старци, подвижници и подвижнички, монаси, монахини и т.н. и мога да кажа, че заради това, дори в съзнанието на Божия народ влезе мисълта, че за да бъде някой свят, той трябва да бъде монах. Има някои такива странности.

Въпреки това е факт, че от друга страна, изповядвайки множество народ, съм срещал хора с много по-висока степен на духовност, за която се съмнявам, че съществува сред монашеството. Видял съм много хора с безгранични евангелски добродетели, които рядко съм срещал в монашеството. Същото е и с архиерейските кръгове… Преди, например, преди да стана епископ, не познавах архиепископите, имах предразсъдъци спрямо тях. Но сега, като съм вътре в нещата, признавам, че съм виждал и срещнал много добродетелни епископи, които ежедневно преживявят агонията в Църквата. Това не е малка работа. Това е една голяма борба, титанична борба – да носиш отговорност, по човешки да водиш Църквата към една крепост, към една цел. Познавам свещеници в брак, които напълно са се посветели на служение Богу, които буквално се „похабяват”, които нямат нито миг почивка и удобство. Това е подвиг.

Виждал съм и хора, които и малкото, което притежават, го дават за милостиня. Виждал съм хора, които имат такава незлобивост, че се молят за онзи, който е убил детето им. Запознах се с една старица, която всеки ден правеше по сто поклона за убиеца на сина си. Това е висока степен на подвиг. Правеше поклони, за да прости Бог на убиеца на нейния син – на него, когото тя видя и не го издаде. Защото видя, че той уби сина ѝ и ходи в полицията, където я притискаха да говори, а тя  каза: „Нищо не видях, не знам, не знам…” И това, въпреки че видя и знаеше. Но тя казваше: „Женен е и има деца, не искам да ходи в затвора. Бог да му прости.” Тя нямаше злоба в себе си.

И съм виждал много родители, които са изгубили децата си в автомобилни катастрофи. Например, някой шофьор от невнимание или по някакъв друг начин е убил детето им. А родителите пазят съвестта си, да не отмъщават, да нямат горчивина в себе си спрямо другия, а са изгубили дете, което е било само на 18, 20 или 25 години. Това са големи подвизи. Това не са степени на монашеския подвиг, всенощни бдения, пости, но са степени на евангелските добродетели.

Има млади хора, например един млад човек, когото видях в Лимасол, който за времето на целия пост ядеше само по един картоф и един домат дневно. Защото смяташе, че така трябва да пости. Беше полицай, работеше по цял ден, женен, има три деца. Кой от нас, монасите, прави това? Ние си правим най-хубави ястия без олио, хиляда неща. А той така премина цял един пост.

Има много, много добродетели в света и които със сигурност са скрити. Ето, това е Христовата Църква. И кога Църквата Христова е била ограничена само на едно географско място?!

източник: pppe.mk, превод: Мартин Димитров