Не измъчвай себе си

Автор: епископ Хризостом (Войнович)

Едно време у нас в църквите през цялата година се четеше молитва, в която между другото имаше и такива думи: „Господи, спаси ни от самите нас!”

На пръв поглед това звучи странно. Защо да ни спасява Бог от нас самите, когато и без това всеки човек за себе си е най-добрият приятел?

Но ако само се вгледаме малко по-дълбоко в своя живот, ще видим, че човек в повечето случаи може да бъде най-големият враг на себе си и може да си направи много злини.

В едно село около манастира Каленич ни показаха бедно облечен  и съдейки по вида му, съвършено пропаднал човек и ни разказаха, че този нещастник е наследил най-хубавото имение в селото. След смъртта на баща си той се пропил и разорил за много кратко време. Стигнало се дотам, че плащал дълговете си в кръчмата и на игралния стол със завивките на кревата си и роклите на жена си. За този човек е било невъзможно да се каже, че той сам за себе си е приятел – в своя безпорядъчен живот и разточителство, той нанесъл на себе си и на своите близки много повече зло, отколкото би направил който и да е друг.

В един женски манастир живеела много даровита монахиня: тя пеела прекрасно, занимавала се с везба и рисуване. Но с годините в манастира започнали да идват все повече нови и нови сестри и сред тях имало и немалко талантливи. Това само наранявало монахинята, която по-рано била във всичко първа, и всеки успех на по-младите сестри й носел болка. Станала толкова завистлива, че животът й се превърнал в същински ад. А Бог й дал такива таланти, че животът й би могъл да бъде рай. За тази сестра не може да се каже, че е била сама на себе си приятел. И тя, като се предала на неразбираема завист, осъдила сама себе си на безсмислени и ужасни мъки.

Но зло си нанасят не само пияниците и не се мъчат само болезнено завистливите. Своя живот отравят и обикновените благородни хора: тези мъчения и рани, които им е нанесъл някой друг, те още повече усилват и увеличават. На земята няма място, където да можем да се скрием така, че хората да не ни причиняват зло. Или ще ни оскърбяват, или ще ни клеветят, или ще нанасят на душата ни някаква друга рана. От това никой и никъде на земята не може да се спаси. Но по нашите сили е ние  да не подбуждаме и увеличаваме болката и раните, които другите ни нанасят.

Достоевски разказва историята на един млад човек, чиито приятели още от ранното му детство го оскърбявали заради това, че бил извънбрачно дете. Тези оскърбления така го изгаряли отвътре, че той няколко години след това при всяко ново запознанство още в началото, с някакво странно и болезнено озлобление съобщавал, че е незаконороден. И никой повече не го питал за това. Той непрестанно разпалвал оскърбленията, получени в детството и така сам себе си мъчил без всякаква причина.

Има още една тъжна история пак от Достоевски: за благочестивия старец Николай Сергеевич, чиято единствена дъщеря избягала от дома на родителите си с някакъв лош младеж, чието семейство донесло на Николай много болка и обиди. Старецът в своята оскърбена родителска гордост проклел дъщеря си, наредил да я изхвърлят от дома и да запалят вещите й, като забранил въобще да споменават името й в негово присъствие. Оскърбената гордост не му позволявала да прости на дъщеря си дори тогава, когато лекомисленият юноша я изоставил. Когато никой не го виждал, вземал тайно медальона с изображението на дъщеря си и с бащинска любов го целувал, разговарял с нея с ласкави и нежни думи, както когато била още дете. Оскърбената гордост не му позволявала открито да спомене името на своята единствена дъщеря, а през нощта, когато никой не го виждал, отивал под един от нейните прозорци, като стоял и гледал с надежда да види, макар и на завесите, нейната сянка. Отивал в дома, където живеела и стоял в тъмния коридор на стълбите, като се ослушвал с надежда да чуе нейния глас или стъпките й. Тези страшни и ненужни мъки продължили до момента, в който най-накрая бащината любов победила оскърбеното самолюбие и старецът приел отново своето дете в бащините си обятия.

Но защо давам примери от манастирския живот и от литературата, когато всеки от нас през живота си толкова често си е причинявал болка и е влошавал раните си, нанесени му от други хора? Колко пъти всеки от нас е страдал заради засегнато самолюбие, ревност и оскърбена гордост? Заради такива неща си отива половината от живота ни!

Когато нашият Спасител произнася своята известна Нагорна проповед (проповедта на Елеонската планина, бел. прев.), първите девет поучения Той започва с думите „блажени”. На източен език, на който е било произнесено за първи път, „блажени“ означава „този, който не дъвче сам себе си”.

Не яж, не дъвчи себе си, не се измъчвай … Достатъчно е, че те мъчат другите, не мъчи още и ти самият себе си.

Не измъчвай себе си със завист, защото с това няма да спреш успехите на този, комуто завиждаш, а само ще превърнеш душата си в ад.

Не измъчвай себе си с ненавист дори към най-големия си враг, защото с това няма да навредиш на този, когото ненавиждаш, само ще разядеш собствената си душа.

Не измъчвай себе си със спомени за оскърбленията, защото по този начин не отмъщаваш на този, който те е оскърбил, а само разчопляш своите рани.

Свети Йоан Лествичник пише: „Злопаметството е като трън, забит в душата”.

Защо тогава помниш злото, защо носиш този трън в душата си, защо гризеш себе си, когато много по-лесно е да простиш, да забравиш и да обичаш, отколкото да носиш този ад със себе си?

Евангелието, братя и сестри, ни учи да бъдем истински приятели със самите себе си и с кротост, опрощение и любов да украсяваме своя живот и живота на другите.

Помощник в това да ни бъде нашият Спасител, за да бъде в душата ни светло, леко и радостно, както в Царството на нашия Отец Небесен, комуто подобава слава во веки! Амин!

Превод: Ренета Трифонова, източник: http://www.pravoslavie.ru/101822.html