За Църквата, църковността и кривите ни усилия

Автор: прот. Николай Нешков

За Църквата и църковността

Много хора държат на своята принадлежност към БПЦ, за да покажат нещо друго – че те са различни от някой друг етнос, от някое друго вероизповедание, че те по някакъв начин заслужават специално отношение спрямо другите хора. Нещо, което по никакъв начин не може да бъде толерирано, разбира се. Но да отговоря на въпроса „в какво вярва българинът?“. Българинът основно вярва в това, че някой вярва вместо него и с охота би се възползвал от това. Българинът вярва не по детски, искам да кажа – не се доверява на Бога. Това обяснява огромния брой палещи свещи по църквите. Това не е доверие в Бога, това е някаква ритуалност, за жалост – празна.

Не съм оптимист за масовото навлизане на българите в православната църква. По-скоро, опитвайки се да бъда реалист, мисля, че бъдещето е на малки, смислени енории, които са събрани по някакъв начин, споделяйки нещо наистина общо. И това общо е не само вярата, това общо е всъщност причастието с Тялото и Кръвта Господни. Нещо, което прави хората буквално едно, а не заедно. Нещо, което ги прави не организация, а семейство. Семейство, от което не можеш така лесно да абдикираш. Семейство, за което си готов на всичко, буквално. Така че тези хора са бъдещите свидетели на православието в България. Българската православна църква и, нека кажа, нито една православна църква нямат бъдеще просто като институция. И нека още добавя – и не бива да има бъдеще като институция, понеже това би я провалило. Всяка позиция в обществото, която предполага надмощие или власт проваля християнството. (…)

Църковността е видима само през призмата на семейността, така че всеки опит да бъде привидяна църквата като организация се проваля. (…) Когато Господ казва в Евангелието: ”Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си” е лесно да го пренесем към дома на човека. Каква полза за човека да има целия свят, а да няма дом. Каква полза за човека да се чувства добър християнин, а да няма общност, да няма църква, да не е в стадото Христово.

За хората, които смятат, че са християни, само по причина, че се молят сутрин, обед и вечер и не смятат, че трябва да бъдат част от Тялото Христово

Да ви кажа честно, аз не съм сигурен, че толкова много често се молят. Ако биха се молили Бог би им открил. По думите на св. ап. Павел, „ако нещо инак мислите, Бог и него ще ви открие“. Т.е. Той възнаграждава дори кривите ни усилия, стига да са някакви честни усилия. Както вече казахме, основната болест на църковния живот е самодоволството. Т.е. вътре в църквата това е единственото нещо, което може да те направи не-църковен човек. Нека го преведем на езика на Евангелието – това е фарисейщина. Такива хора могат да бъдат безкрайно прави и праведни в онова, което вършат – в ритуали, в идване навреме, в отиване навреме, във всичко онова, което съпътства църковния бит, но по някакъв начин те никога няма да гледат в очите хората – нито тях, нито Бога. А всъщност Бог вика човека в Църквата, за да види очите му. Нали знаете този прекрасен израз – „Ела поне да ти видя очите“. Това е повече от всеки разговор, всъщност.