По пътя към Витания и Йерусалим

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

Шестата и последна неделя от Великия Пост се нарича Връбница (неделята на Вая на славянски). В продължение на шест дни преди Съботата на Лазаря църковното богослужение като че ли ни предлага да следваме Христа в дните, през които Той отначало възвестява смъртта на своя приятел Лазар, а след това започва възлизането за Витания и Йерусалим. Общият тон и тема на тази седмица ни се разкриват на неделната вечерня.

Усърдно започвайки шестата седмица от Великия Пост, да принесем, вярващи, предпразнично пеене на Господа, отиващ в божествена слава и сила в Йерусалим да умъртви смъртта.

В центъра на вниманието се намира Лазар – неговата болест, смърт, скръбта на близките му и отношението на Христос към всичко това.

В понеделник  чуваме:

Днес Христу является от одну страну Йордана ходящ, болезнь Лазарева…

Днес на Христа, ходещ от другата страна на Йордан, се яви болестта на Лазар.

Във вторник:

Вчера и днес Лазарь болен…

Вчера и днес Лазар е болен.

В сряда:

Днес Лазарь умерый погребется и рыдания поют его сродницы…

Днес погребват умрелия Лазар и ридаят неговите сродници…

В четвъртък:

Дводенствует днесь Лазарь умерый…

Днес вече има два дни, откак Лазар умря.

И най-накрая в петък:

Заутра бо Христос приходит оживити глаголом умершаго брата (Марта и Марии)…

Утре Христос ще дойде да възкреси от мъртвите брата на Марта и Мария…

По този начин в продължение на цялата седмица ние съзерцаваме предстоящата среща на Христа със смъртта – отначало със смъртта на неговия приятел Лазар, а след това и с Неговата собствена смърт. Наближава часът на Сина Човечески, за който Той така често говори и към който е насочено цялото Му служение на земята, Трябва да попитаме какво е значението на това съзерцание във великопостното богослужение? Как се свързва то с нашия великопостен подвиг?

Тези въпроси водят до още един въпрос, който ще разгледаме накратко. Припомняйки си събитията от живота на Спасителя, Църквата често, ако не и винаги, заменя миналото време със сегашно. Така например в деня на Рождество Христово ние пеем: „Дева днес … ражда …”; на Велики Петък: „Днес Той (Христос) стои пред Пилат…”; на Връбница: „Днес Той идва в Йерусалим…”. Какво означава тази промяна на времето, това богослужебно днес?

Огромна част от християните разбират това като риторична метафора и поетическо образно изразяване. Съвременният подход към богослужението е или рационалистичен, или сантиментален. Рационалистичният подход свежда смисъла на богослужението до идеи. Неговите корени възхождат към онова богословие, което под влияние на западното се е развивало в Православния Изток в епохата след светите Отци. За този род богословие богослужението е в най-добрия случай суров материал за чисто интелектуални определения. Това, което не може да бъде определено като интелектуална реалност в богослужението, се нарича поезия, тоест нещо, което не трябва да се приема на сериозно. А тъй като е ясно, че събитията, за които припомня Църквата, се отнасят към миналото, то на богослужебното днес не се придава сериозно значение.

Сантименталният подход е резултат от индивидуална егоцентрична благочестивост, която в много случаи е като превес на интелектуалното богословие. За такъв род благочестивост богослужението служи като полезна рамка за личната молитва, вдъхновяващ фон, чиято цел е да сгрее нашето сърце и да го насочи към Бога. Съдържанието и значението на службите, богослужебните текстове, обредите и действията имат второстепенна важност, те са полезни и отговарят на своето предназначение, доколкото ме заставят да се моля! По този начин богослужебното днес тук се разтваря, както и всички останали богослужебни тестове, в някаква неопределена, благочестиво вдъхновена молитва.

Поради дългата поляризация на църковното съзнание между тези два подхода е много трудно да се покаже, че истинското богослужение не може да бъде сведено до нито един от тях – нито към идеите, нито към личната молитва. Не трябва да прославяме идеите! А нима за личната молитва не е казано в Евангелието: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно …” (Мат. 6:6). Самото понятие за богослужебното възпоменание има предвид едновременно както  определено събитие, така и нашата обща, съборна реакция спрямо него. Извършването на богослужението е възможно само ако хората се събират заедно и побеждавайки своето естествено разединение и обособеност, реагират като едно тяло, като една единна личност спрямо някакво събитие (идването на пролетта, сватба, погребение, победа и т.н.). Естественото чудо на всяко празнуване се заключава в това, че то преодолява, трансцендира, макар и за известно време, както просто идеите, така ииндивидуализма. Наистина, по време на богослужението забравяш самия себе си и се съединяваш с другите по един особен, присъщ само на това единение начин.

В светлината на казаното какво е значението на богослужебното сега (днес), с което Църквата ни въвежда във всички събития? В какъв смисъл събитията от миналото се припомнят сега? Без преувеличение може да се каже, че целият живот на Църквата представлява едно непрекъснато поменуване и възпоменание. В края на всяка служба ние изброяваме имената на светиите, „чиято памет честваме”. Преди всичко самата Църква е възпоменание на Христа. От чисто естествена гледна точка паметта е двузначна способност. Да си припомняме някого, когото сме обичали и който вече не е сред нас, означава две неща. От една страна, паметта е нещо повече от просто знание за това, което е било. Когато си припомням моя баща, аз го виждам; в моята памет той се е запазва не като всичко, което зная за него, а като жива реалност. В същото време самата тази реалност ме кара още по-остро да чувствам, че него вече го няма, че никога повече на този свят, в този живот аз няма да докосна неговата ръка, която така ясно виждам в паметта си. По този начин паметта е най-удивителната и в същото време най-трагичната от всички човешки способности, тъй като нищо не ни показва толкова ясно ущърбната природа на нашия живот, невъзможността на човека действително да запази, действително да притежава нещо на този свят. Паметта ни показва, че „смъртта и времето царуват на земята”. Само че тъкмо защото паметта е характерна единствено за човека, християнството има в него паметта за един Човек, за едно събитие, за една нощ, в дълбината и тъмнината на която ни е било казано: „Това правете за Мой спомен”. И ето, става чудо! Ние си Го спомняме и то Той е тук не като мъгляв образ от миналото, не като тъжното „никога повече”, а с такава сила на присъствието, че Църквата може вечно да повтаря онова, което са казали учениците след Неговото явяване в Емаус: „…не говореше ли в нас сърцето ни?” (Лука 24:32).

Природната памет е преди всичко „присъствие на отсъствието”, понеже колкото повече този, когото си припомняме, „присъства”, толкова по-остра е болката от неговото отсъствие. Но в Христа паметта отново е придобила силата да изцелява времето, разкъсано от греха, смъртта, ненавистта и забравата. И сърцевината на това богослужебно празнуване, на това богослужебно днес е тъкмо тази нова памет, имаща власт над времето. Тя стои в центъра на богослужебното празнуване, на литургийното днес. Разбира се, светата Дева не ражда Младенеца днес, никой фактически не стои пред Пилат. Като факт тези събития принадлежат на миналото. Но днес ние творим паметта за тези факти и Църквата е преди всичко дарът и силата на това възпоменание, което претворява фактите от миналото във вечно знаменателни събития.

По такъв начин богослужебното празнуване отново въвежда Църквата в събитието и това означава не само в идеята за събитието, но и в неговата радост и печал, в неговата жива, конкретна реалност. Едно е да знаем, че когато разпнатият Христос е извикал: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?”, Той е проявил Своя kenosis, Своето смирение. Но е съвсем друго, когато всяка година в единствения от всички Петъци си припомняме тези думи и без да размишляваме, с пълна увереност знаем, че веднъж произнесени, те вечно ще останат действени, така че никаква победа и слава, никакъв „синтезис” няма да ги изгладят. Едно е да обясняваме, че възкресяването на Лазар е било „уверение”, тоест удостоверяване на общото възкресение. Но съвсем друго е да творим ден след ден в продължение на цяла седмица паметта за това постепенно приближаване на срещата между живота и смъртта, да станем част от нея, да видим със собствените си очи, да чувстваме с цялото си същество това, което ни предават думите на апостол Йоан: „Иисус… разтъжи се духом…, просълзи се” (Йоан 11:33-35). За нас всичко това се случва днес. Ние не сме били тогава във Витания, до гроба, заедно с плачещите сестри, а само знаем за това от Евангелието. Но днес в църковното богослужение този исторически факт е станал събитие за нас, за мен, сила в моя живот, памет и радост. Богословието не може да отиде по-надалече от идеята и мисълта. И от гледна точка на идеята, на смисъла, защо са били нужни тези дълги пет дни, когато е толкова просто само да кажем: „За да се потвърди общото възкресение”? Но тъкмо там е работата, че сама по себе си фразата не потвърждава нищо. Действителното потвърждение изхожда от богослужението на тези пет дни, когато ние като свидетели присъстваме на смъртоносната схватка между живота и смъртта и започваме не толкова да разбираме, колкото да съучастваме и да виждаме как Христос побеждава смъртта.

Възкресяването на Лазар, изумителното празнуване на тази единствена събота, е вече извън Великия Пост. В петък, в навечерието, ние пеем: „Душеполезную совершив четыридесятницу…” („Завършили полезния за душата четиридесетневен пост…”). В богослужебните термини съботата на Лазаря и Връбница са вече „предшествие на Кръста”. Последната седмица от Великия Пост е всъщност непрекъснато предпразненство на тези дни и поради това – последно откровение на значението на Великия Пост. В самото начало на книгата казахме, че Великият Пост е подготовка за Пасха; само че в действителност в нашия обикновен и станал вече привичен живот тази подготовка остава номинална и отвлечена. Великият Пост и Пасха стоят като че ли един до друг, всеки на своето място, но без истинско разбиране на връзката помежду им и на зависимостта им едно от друго. Даже и Великият Пост да не се разглежда само като време на изпълняване на ежегодните задължения на изповедта и причастието – веднъж в годината! – него все пак почти винаги го възприемат като индивидуален, обърнат към себе си личен подвиг. С други думи онова, което действително отсъства в обичайния опит на Великия Пост, е тъкмо физическото  и духовно усилие, насочено към нашето участие в днес на Христовото Взъкресение; насочено, с други думи, не към отвлечения морал, не към стремежа за лично поправяне или обуздаване на страстите и дори не към лично усъвършенстване, а към участие във висшето и всеобхватно днес на  Христа. Християнската духовност, която не се стреми към тази цел, рискува да се превърне в псевдохристиянска, защото в последна сметка тя е обърната към самата себе си, а не към Христа. Опасността е в това, че когато покоите на сърцето са очистени, подредени, освободени от нечистия дух, живял в тях, те остават празни и нечистият дух се връща отново, довеждайки „други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото” (Лука 11:26). Всичко в този свят – дори духовността – може да бъде от дявола. Затова е толкова важно да се възстанови значението и задълбочаването на Великия Пост Като истинска подготовка за великото днес на Пасха. Сега вече знаем, че Великият Пост се състои от две части. През времето, предхождащо Кръстопоклонната Неделя, Църквата ни призовава да се съсредоточим върху своята собствена душа, призовава ни на борба с плътта и страстите, със злото и другите грехове. Но дори докато вършим всичко това, Църквата постоянно ни зове да се устремим напред; да съотнасяме и основем нашия подвиг на нещо по-добро, което ни очаква. А после, след Кръстопоклонната Неделя, средищна точка на постния подвиг е вече тайната на страданията Христови, Неговите Кръст и смърт. И самият Пост става „възлизане за Йерусалим”.

Освен всичко това през последната седмица на нашата подготовка започваме да творим паметта за самата тайна. Постният подвиг ни е помогнал да оставим настрана на всичко, което обикновено непрестанно скрива главната цел на нашата вяра, надежда и радост. Самото време сякаш дохожда до своя край. Сега вече то се измерва не с нашите обичайни дела и грижи, а с това, което се случва по пътя към Витания и по-нататък към Йерусалим. Ще повторим още веднъж – това съвсем не е риторика. За всеки, който се е приобщил към истинския опит на богослужението, па макар и веднъж в живота, па макар и несъвършено, става ясно, е от момента, в който чуем: „Веселися Витания, дом Лазаря…” („Весели се, Витания, домът на Лазар”) и след това „Заутра Христос приходит…” („Утре Христос ще дойде”), външният свят става сякаш нереален и неизбежното съприкосновение с неговата суета почти ни причинява болка. Реалността е там, в Църквата, където с всеки следващ ден ние все повече осъзнаваме какво означава да се очаква и защо християнската вяра е преди всичко и най-вече очакване и подготовка. И така, когато в петък на вечернята пеем: „Душеполезную совершив четыридусятницу” („Завършили полезния за душата четиридесетдневен пост…”) ние не само сме изпълнили ежегодното си християнско задължение, а сме възприели с цялата си душа словата, които ще пеем на следващия ден:

Лазарем тя Христос уже разрушает, Смерте, и где твоя, аде, победа…

С възкресяването на Лазаря, Христос вече те е разрушил, Смърте, и къде ти е , аде, победата…

Източник: А. Шмеман „Великият пост“, С, 1998, „Омофор“, превод от руски: Анета Иванова