Битова катехизация или как празнуваме Пасха

Автор: Христо Георгиев

„…защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат“
(1 Коринтяни 2:2)

Няколко дни след отшумяването на суматохата около Възкресение Христово – „празникът на празниците”, когато светският празник е отминал, а духовният, истинският, все още продължава, е подходящо време да си зададем някои въпроси.

Как, какво, защо празнуваме на Възкресение Христово? Защо толкова акцентираме на кръстната смърт на Христос?  Да, лоши хора са Го предали и разпнали, но Той нали е всемогъщ, не може ли да се спаси и да победи тези, лошите, за да не се задава този въпрос постоянно: как „… други спасяваше, а Себе Си не може да спаси“ (Марк 15:31)?

Повечето християни, които на практика не са част от Църквата, може би мислят точно по този начин. Ние си знаем какво е празник и как трябва да празнуваме, защо всичко трябва да е толкова нелогично, увъртяно, неубедително? Та нима такива прости житейски понятия трябва да се усложняват? Хората празнуват, „спазват традициите”, други казват, че не са им нужни някакви храмове и „някакви си попове” да стоят между тях и Господ, те си вярват и си Го почитат. Защо да се размисляме много за този празник и да обръщаме внимание на „измислените дълбокомислени философствания”? Отишли сме на църква, „взели сме огъня“, обикаляли сме…

Празник е, нещо радостно, весело. Срещаме се на улицата или в храма и се поздравяваме с „Честит празник“, включително на Разпети петък и на Велика събота. Празник е – празнуваме, има тържествени служби, а петък е неработен ден. Магазините и моловете са пълни, вместо на работа през целия ден сме на компютъра, четем и публикуваме във Facebook весели и лъчезарни картинки на зайчета, яйчица, агънца, дори на Господ. Празник е, защо да мислим за Разпятието, за Кръвта, за бичуваното и пронизано Тяло, за Страданията, за Кръстната Смърт, за предателството, за изгубената надежда, за изгубената вяра, за изгубената радост…

Но възможно ли е все пак да грешим? Възможно ли е все пак Страданията Му да са също толкова важни, колкото и Възкресението Му, въпреки че с Възкресението Си Той побеждава смъртта? Та нали в Църквата поздравът за празника е Христос воскресе, а не Христос бе разпнат! Та нали ние сме Неговите,  нали ние сме Христови? Възможно ли е за някои от нас да е казано „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:11)?

Далеч от въпросите са вероятно огромна част от невъцърковените християни, наричани напоследък „номинални християни“, които все пак са в храма на Рождество, на Цветница при „раздаването на върба“ и на Пасха при „раздаването на благодатния огън“. За някои от нас, останалите, тези хора са извън Църквата. Но все пак със самото си идване в храма те може би търсят нещо, което ние – въцърковените, не им даваме…

Неподходящо е да говорим по тези въпроси преди или по време на Пасха, защото човекът, който ги поставя се превръща в очите на невъцърковените или различно мислещите си  братя в религиозен фанатик, който иска да им отнеме празника и радостта от зайчетата и агънцата, козунаците и яйчицата … А всъщност не искаме нищо да забраняваме, нито пък нечия радост да отнемаме; не искаме да забраним радостния и лъчезарен празник, казваме само, че той може да бъде много по-радостен и лъчезарен, ако го възприемаме истински.

Искам да говоря по този въпрос, но не мога. Нито имам житейска мъдрост, нито някакво откровение. Не съм и убедителен. Но защо изобщо някой трябва да пише или да убеждава? Нима не е написано, нима не е показано, нима не е обяснено с любов от хора талантливи? И то талантливи не в днешния широк смисъл на понятието, а талантливи точно по изначалния смисъл на понятието, по смисъла на притчата за талантите, в която слугите са получили и едни от тях умножили своите таланти, а други – не (Матей 25:14-29). Хора, които Бог дарил с талант, за да изпълнят те своето конкретно предназначение. Затова не е нужно да пишем някакви задълбочени и мъдри неща, а просто да  препрочетем някой стари и познати текстове. Просто няколко кратки цитата.

На първо място – защо изобщо трябва да поставяме тези въпроси, нима отговорите им не са очевидни? Нима празникът не е радост, нима радостта не е човешко чувство, нима не е точно това смисълът на празника? Нима е нормално, нима е логично, нима е изобщо допустимо, да празнуваме с мисълта за разпнатия на кръст Бог? Нима не е много по-логично, много по-естествено, много по-резултатно, много по-позитивно да празнуваме по нашия, „човешкия” начин? И по-просто и по-кратко казано, защо се занимаваме с „абсурдните“ и „нелогични“ увъртания на разни свещеници, богослови и други подобни, ако вече имаме отговор? Нали е нормално, осланяйки се на своя житейски опит да знаем какво, как и защо празнуваме? За някои от нас този житейски опит е двадесет години, за други – четиридесет, за трети – повече, а за някои да речем… дори осемдесет?

За да оспорваме такъв солиден житейски опит, съгласете се, че първо ще трябва да го противопоставим на не по-малко солиден, не по-малко значим опит. Предлагам да започнем със старозаветен текст. Още повече, че няма да нарушаваме навиците си от богослуженията – ще започнем с прокимена. И така – защо изобщо търсим някакви други, различни отговори, ако нашата здрава, солидна човешка логика бездруго ясно ни показва правилните отговори? Нека започнем с Еклесиаст. Проповедникът казва:

„Аз, Еклисиаст, бях цар над Израиля в Йерусалим; и насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него. Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър. Кривото не може да стане право, и това, що го няма, не може да се брои. Думах в сърце си тъй: ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Йерусалим, и сърцето ми видя много мъдрост и знание. И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър; защото, голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга“. (Еклесиаст 1:12-18)

Не точно това, което тук имаме предвид, е основната идея на Книга на Еклесиаст, но за нашите цели да допуснем, че дори и никого да не сме разубедили, че човешкото мъдро логично мислене е винаги и най-ефикасно и резултатно, поне сме показали съмнения в тази посока – съмнения достатъчни, за да прочетем следващите текстове.

Трябва, следователно, да продължим с мнение: доколко човешкото логическо мислене може да бъде пренебрегнато и основно – Победител ли е за нас Господ и как може ние да мислим за Него като за разпнат престъпник? И както сме свикнали, да продължим с апостолско четиво. Прекрасният Павел пише в Първо послание до Коринтяните:

„И аз, братя, като дойдох при вас, дойдох да ви явя Божието свидетелство не с превъзходно слово или мъдрост; защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат; и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила, та вярата ваша да се утвьрдява не на човешка мъдрост, а на силата Божия. Мъдрост проповядваме между съвършените, ала мъдрост не на тоя век, нито на преходните властници в тоя свят, а проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал; защото, ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата“. (I Коринтяни 2:1-8)

Тук става по-абсурдно. По-нелогично. Нищо друго, казва Апостолът, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат. Нима това не е безумство? Как ние, като хора умни и разсъдливи да предпочетем безумство? Но малко преди това Павел вече е отговорил на този въпрос:

„Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците“. (I Коринтяни 1:22-25)

Ако е така, както казва Павел, макар и все още не напълно убедени, че правилният начин за празнуване на Пасха включва и кръстната смърт, и разпятието, и пробождането с копие, и предателството от Иуда, и дори предателството от Петър (както и предателството от страна на всеки един от нас), то поне започваме да се убеждаваме, че ако не така празнуваме, то няма никаква причина изобщо да празнуваме. Но дори да е така, защо все пак Господ, Който е всемогъщ, попада на кръста като престъпник? Нима не може да го избегне? Какво става, когато идват да Го заловят? Св. ап. Иоан Богослов пише:

„Пак ги попита: кого търсите? Те рекоха: Иисуса Назорея. Иисус отговори: казах ви, че съм Аз; и тъй, ако Мене търсите, тях оставете да си идат; за да се сбъдне словото, казано от Него: „от ония, които си Ми дал, никого не погубих“.А Симон Петър, който имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Името на слугата беше Малх. Но Иисус рече на Петра: тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?“ (Йоан 16:7-11)

Изглежда, че не може без тази горчива чаша? Изглежда, че това е план? Но защо? Не може ли един всемогъщ бог да постигне всяка своя цел и без точно такъв план?

Да завършим с евангелския текст, който се чете на св. Литургия на Пасха, но който 90% от хората, присъстващи на „раздаването на Благодатния огън“ не чуват. Началото на Евангелие от Йоан:

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. Имаше един човек, пратен от Бога, името му Йоан; той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, та всички да повярват чрез него. Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелствува за светлината. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии“. (Йоан 1:1-12)

Възможно е тези текстове да не ни дадат веднага отговори, а да предизвикат повече въпроси. А всъщност ние си знаем… Но все пак  има начин да чуем и версията на Църквата за празника, ако пожелаем това. Бих посъветвал тези, които търсят отговор извън „формалната Църква“, да не решават веднага, а просто да пожертват една година. Една единствена от 80 – 90. Не е нужно да решим да влезем в Църквата, без да бъдем убедени в нуждата от това, да. Християните не са фанатици.

В древната Църква съществувал институтът на оглашените – тези, за които е частта от Литургията, наречена Литургия на оглашените или „обучителната й част“. Кръщаването им е ставало на Пасха в чина на Литургията. И сега съществува църковна учебна година, която започва през септември. И сега, две хиляди години по-късно, макар и вече кръстени, но стоящи извън Църквата, все още бихме могли да си организираме едно оглашение, макар и след светото кръщение.

Бих посъветвал всички, който имат въпроси (а умният човек обикновено има въпроси и се колебае за отговорите), дори и да нямат доверие в Църквата, да си изберат свещеник и да посещават неговата енория в рамките на една единствена година. Или поне от септември до Пасха. Да правят това, което правят останалите: да изслушват апостолските, евангелските четива и проповедите и … да питат. Може би след това ще имат ново разбиране за логичното и абсурдното, нов път, по който да вървят. Най-малкото – нищо няма да изгубят. Това е единственият начин да бъде възприета и разбрана Църквата, единственият шанс за разумен, свободен, „информиран“ избор. И единственият подходящ съвет в този случай е: „Дойди и виж“.