В делника ми липсва…

Автор: Ангел Димитров

Опасявам се, че в делника ми липсва не-делничността му… Струва ми се, че добре е да започна есе за ежедневието си с парадокс. Цялото ми ежедневие е парадокс. То прилича на квантовия скок на Бор, при който един електрон може буквално да изчезне и да се появи на друго място като нов електрон и на друго енергийно ниво, при което излъчва фотони (светлина). Никога не съм обичал физиката и математиката в училище, но квантовата физика е истинска материя на духа, която така прекрасно танцува по книгите на някои автори, че ме оставя без дъх, и разбира се, връща вярата ми в науката (парадоксално), която, прочее, никога не съм спирал да обичам от най-ранно детство. Та, когато за пръв път се запознах с т. нар. „квантов скок” и как електронът става нов и излъчва светлина, в ума ми изникна една… библейска сцена. Сцената на преображението Господне, която ще приведа тук, за да я припомня:

„След шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина;
и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина.”

(Мат. 17:1-2)

Нека да приемем, че Христос е електрон. Това със светлината и пре-образ(ж)-ението Му, т.е. приемането на нов образ изведнъж (и появата на още две фигури с Него- Моисей и Илия) абсолютно прилича на квантов скок. Но защо казвам това? В едно есе за депресията, проф. Калин Янакиев я определя като „vita minima” (минимален, минимализиран живот):

„Бесът на депресията се проявява в усещането ми за процесуалност като особено преживяване на моята вътрешна времевост. Ново не може да има- нашепва този бяс, защото вече сме някакви… Бъдещето е само продължаването и развитието на онова, което съм, и значи не е истински ново, а само продължаване, многоточие, след точката на казаното. ”

Значи всъщност депресията е една не-новост, поредната не-новост в живота ми. Някак съм задължен да „влача” трупа на моя не-нов живот на гърба си без надеждата, че има защо да го правя, без надеждата, че има изобщо накъде да влача тоя без-жизнен „труп” на самия живот. Ставам сякаш стъклен- студен, гладък, и поради кривините на тялото си- замъглен и размазан от-вътре. А когато съм стъклен „трупоносач” на своята мъртвина, на своята не-нова, извечна смърт, която, о, съдба, е и моят живот, какво ще правя със себе си? Когато животът престане да присъства с мен-живия, чие присъствие ще мога да доловя и кой ще бъде с мен, ако самият аз съм далеч от себе си? Защото какво мое „себе” мога да имам, ако нямам с кого да го споделя? В „Погнусата” Сартр казва, че всичко, всичкото, битието, започва без смисъл и се удържа без воля. Т.е. ние като кухи ледени късове се мъкнем по безсмислените води на морето-живот, без надежда, както изяснихме, че има защо да го правим… Кой съм, прочее, без да знам защо съм? А дали аз не съм Сизиф, обреченикът, наказан от безсмислената „съдба” да бутам „камъка” си безспир? Първо аз него, после той мене, и така „во вся веки”? А защо, защо, Боже мой, да продължавам да го правя? Във всеки случай не ме въздържат от самоубийство „надъхващи” цитати стил Островски- „умей да живееш и тогава, когато е непоносимо”. Не, прекалено интелигентен съм. Нито мога да се съглася с Камю, че има нещо красиво, героично в гордостта на човешкия дух, който ей така, без нищо, „си свирка”, докато бута камъка си- напук. В една статия Даниъл Денет, „философ” и невропсихолог без свян заявява, че ние сме „вързоп неврони, и всичко- мислите ни, чувствата ни, всичко, е химия в мозъка ни”. И ако в изказването на Камю заменя поетичния „дух” с „вързоп неврони и химия в мозъка”, а аз мога да го направя, защото той е материалист, и се получи „аз се удивлявам на красотата и героичността в гордостта на един вързоп неврони, за който всичко е химия в мозъка, и който безсмислено блъска своя камък”, нещата изглеждат различно, нали? Как да живея? А съм принуден всяка сутрин да ходя на училище, където ми се преподават разни абстракции, чиято цел като че ли е да имам поне хляб докато си бутам камъка… Но никакво решение защо го бутам тоя камък, защо животът ми е като разлагащ се труп на плещите ми, как да живея, докато любовта и красотата са просто химия. Ето затова в училище отговор няма. „Напиши си домашното, та един ден работа да имаш, мани ги тия работи.” Ама как да ги „мана” като на мен ми се отщява да живея, за да работя? И като си помисля, че всеки четвърти, а скоро даже всеки трети човек на планетата ще е или вече е депресиран, това какво трябва да ми подскаже? Че работата на света ни е тотално сбъркана, че така повече не може. Трябва ни парадокс, трябва ни повратна точка. Но аз искам такъв парадокс, който да възкреси духа ми, който да ми даде да се надявам, искам пълен абсурд, защото животът е абсурден, абсурд, в който да повярвам, на който да се опра. Трябва ми такъв абсурд, че трупът-живот на гърба ми да скочи, да ме хване за ръка и да тръгне с мене. Ето това липсва в делника ни. Неговата магическа не-делничност, необикновеност. Но аз ще кажа къде е най-големият абсурд. Няма да оставя недовършен въпроса си. За пример ще взема едни думи на Тертулиан от началото на трети век:

„Natus est Dei Filius, non pudet, quia pudendum est;
et mortuus est Dei Filius, prorsus credibile est, quia ineptum est;
et sepultus resurrexit, certum est, quia impossibile.”
(De Carne Christi V, 4)

„Роди се Синът Божий, това не е срамно, защото е достойно за срам;
и умря Синът Божий, това е напълно вероятно, защото е нелепо;
и погребан възкръсна, несъмнено е, защото е невъзможно.”
(За Плътта Христова V,4)                                

Това е своеобразна ода на абсурда. Каква красота! Без „Сина Божий” животът е толкова скучен, толкова празен, толкова безсмислен, че съществуването Му и имането Му са такъв абсурд, че просто трябва да са истина. Ако не вярваш в Него, другото просто не е за вярване! Credo, quia absurdum est. Сега – защо в началото говорих за скокове и преображение? Защото такъв абсурд няма как да се приеме без „скок” на ума, без абсолютно преображение на нагласата за света. Точно със „скок” Христос се преобрази за света. Трябва да се изкачи планина, да се мине в друга реалност, за да видиш истинска Светлина. Да не си „от мира сего”, за да бъдеш наистина „в мире сем”. За да бъде един делник не-делничен, трябва истински абсурд. А абсурдите винаги си струват.

Ангел Димитров спечели бронзов медал на олимпиадата но философия в Кърджали (1-2 април, 2017)