Да бъдеш човек

Автор: Ангел Димитров

„Животът на човека е на първо място усилие за постигането на нещо, което все още го няма, усилие, за да възникне самият човек.“

Ортега и Гасет

Човекът е бездна. И струва ми се, това е най-тежката участ за него. Тежка е, защото бездната като такава не може да обходи, не може да се изброди и разбере, не може да се ословеси– да обговори себе си другиму. Човекът е загадка-за-себе-си, човекът за себе си е незнаен и непознат. А това означава, че той не може да намери мястото за себе си в самия себе си и във всемира. Битие обречено не на самота, а на сам-ост. Днес искаме да открием себе си дори не чрез тялото си, което поне виждаме и сме напълно  убедени в съществуването му, а чрез телесността си.  Т.е. онова, към което принадлежим с тялото си, тялото ни става наш атрибут, от който можем да се ограничим и да го положим наравно с друга група вещи, които са наши. Тялото ми мога да го облека и украся, мога да променя вече пола му и изгледа му. Тялото ни става битие-маска, битие-показ. И то ме репрезентира пред  другите. Само че маската винаги показва една страна от мене, но никога не ме изявява като мен-самия. Даже започва да ме прикрива от мене, става криво огледало. И ако човек има вкус да мисли за себе си, без свян да снеме маските (защото в телесността си можем да имаме хиляди такива), скоро той ще установи, че е загубен за себе си, че даже е сам без себе си, защото обективно „себе“ вече няма. Това от своя страна е пропадане в собствената му бездна, екзистенциалналишеност и скованост.  Тогава човек няма, ние сме ходещи „нямане-на-човек“, душа без име и тяло без лик. Имаме хиляди истини за себе си, истини за човека, но това, което ни трябва, е Истината-на-човека. Т.е. защо нещо трябва да е така, а друго нещо не трябва, изобщо какво трябва на човека, какъв е смисълът му. Само изначален смисъл може да о-предел-и човека – да го сложи в предел, да го сложи на път с посока  и да му посочи ентелехията му.

Някой може да възрази, че ние определяме, ние правим смисъла си. Ще разделя битието на човека на две- bios и zoi. Bios-ът – това е моят биологичен, биографичен живот, животът ми тук-и-сега. Неговият смисъл може да е професия, може да е родителство, може и да не си намери смисъл в съвременната уредба на обществото. Но трябва да се съгласите с мен, че всяко живо същество на планетата, след като изобщо е тук, има bios. И всяко биологично същество, независимо дали е мравка, пчела или лъвица, има свой смисъл- мравките хранят по цял ден кралицата си, която ражда, вследствие на което умират от изтощение, пчелите и лъвиците в общи линии правят същото. Тези същества безупречно изпълняват социалната си функция, смисъла им. Ако по някаква причина спрат да я изпълняват ги разкъсват, защото са ненужни. Човекът също има своята социална функция, и той има своя професия. Но представете си, че започнем да избиваме хората с увреждания, защото са недееспособни, не могат да работят „за благото на обществото“. Нещо в нас се разбунтува, когато чуем това. Какво казваме? „Как може! Та те са хора!“ Боли ни толкова за хората, защото те не са социални машини. Даже ни е трудно да говорим за „човека“, всеки човек има своето име. Ние сме личности (макар в пълнота още да не знаем какво е точно да си личност). Това е zoi. Bios-ът е историята, даже историчността, на един организъм, какъвто имат всички, това е Das Man на Хайдегер, но zoi е метаисторията на една личност.А щом нещо е след-, даже отвъд-историята, то това го прави в известен смисъл изначално и безкрайно. Не искам да кажа, че bios и zoi са две половини или две сфери на човешкото битие. Bios-ът въплъщава в себе си zoi, a zoi обладава bios-а, въздига го.  Тук сциентизмът и емпиризмът замлъкват. Те не могат да се докоснат до чудото на личността, защото боравят с необходимостите на материята и историчността. Когато говорим за антропологията в плеромата й, ние се нуждаем от Философията, защото тя „…винаги е антропологична. Тя дарява свобода на личността отвъд необходимостта на природата.“ (Н. Бердяев).

Поривът на Философията е порив към смисъла, към самите основи на битието, търсеж на Истината на самите неща, а не фактичност за тях. „Философията иска да съзерцава човека в достойнството му на човек, да види мистерията на Аз-а.“ Това, казва Мартин Бубер, е ролята на философията днес. За елина няма понятие „личност“, защото за личността се иска свобода, а в абсолютния детерминизъм на мойрите такава няма.В цялата Античност няма „личност“. Тогава трябва да търсим разбирането си личността на друго място, по друго време.  „Съвременното разбиране за личността дължим на християнството“, казва Владимир Лоски. И наистина само християнството може да ни даде тази свобода, от която се нуждаем, за да сме личности, защото Самият Бог е Триличностен. След Отците Кападокийци „ипостас“ (от гр.- yposthasis) вече не е „предмет“, а „личност“. Бог Отец, Който в Любовта към природата Си извиква към битие Сина и взаимната им Любов също има другост по отношение на Тях- Светият Дух. „Светият Дух е Любовта на Отца и Сина, даряваща се на хората.“ (Бл. Августин) Т.е. самата природа на Бог е онто-диалогична.- Троицата се обуславя именно като Троица благодарение надиа-логът, пораждащ другостта в единната природа.  „Центърът за битието на Сина е в Отца, а на Отца- в Сина.“ (Елис Потър) Трябва да се каже, че Божията природа е триличностна  не по някаква необходимост, а изключително заради свободната воля и любовта на Отца. Бог Отец не е родил Сина, а го ражда, защото любовта, „разговорът“ са извечни, те не са в историчността и стават „сега“. „При Бог номинативът и вокативът са тъждествени.“ (К. Янакиев). Но какво нас ни интересува християнската тринитарност? Владимир Лоски казва, че „парадигмата за човешката личност е отгоре надолу- първо от тринитарните догмати.“ Т.е. човекът като съ-образен на Бога (Битие 1:27) е личност. И сега наистина можем да вникнем в същността на човешката личност, какво е да си личност. Само когато гледаме парадигмата на Божията Триипостасност, разбираме, че ставаме истински личности в любовта и свободата на любовта. Аз съм себе си, когато обичам Оня, от Когото съм обичан изначално и битието ми е желано. Когато загубя Онзи, от Когото съм обичан, губя и ясната представа за себе си. Губя истинското си име (вокатива си) и имам нужда от маска, за бъда изобщо някой. Аз съм аз, когато има някой ти, който да ме зове. Може ли да има „аз“ без „ти“? Когато няма „ти“, „аз“-ът става „то“. В християнството познанието на Бога се нарича theosis, обожение. Ясно е, че целият ни живот трябва да бъде процес на обожение. Това е школата на любовта и себеотрицанието. Няма как да обичам себе си, дори сам и неназован, и да обичам другиго, дори човек, не само Бог. „Любовта е non-ego.“ (Бл. Августин) У св. Максим Изповедник често се среща един термин – перихоресис. Буквално означава „правя място, отстъпвам земя“. В християнски персоналистичен контекст означава да обичам Бог повече от себе си, да от-стъпя мястото на желанието и любовта си на Него, да Му направя място, като загубя всъщност маската на едно битие-сянка (така стигам до изначалното, респ. истинското за мене битие). От разпиляност всред телесността, аз намирам  центъра за моята реалност. Смисълът на битието ми е пред-положеност, зададеност, смисъл не просто да ме има, а да съм. И това представлява греха на Адам- насочване на любовта от Бог, към себе си, желанието да-бъде-без-Бог.  Адам става бестиален- губи центъра за себе си без Божието „Ти“ и се разпилява сред иманентната предметност, телесността.

Беше казано, че човекът не може да обговори себе си другиму. И това е така. Но човекът може да бъде зован по име. Личността не може да се обясни, „личността е тайнство“ (Калистос  Уеър). В собствен смисъл, личността не е и метафизика. Даже, струва ми се, тя е феномен, неизречима насъщност, за която имаме неподправена интуиция. Да си истински човек, означава да си личност, а да си личност, означава да бъдеш обичан и да обичаш. Amor, ergo sum. (Обичан съм, следователно съм.)

Много пъти съм се питал дали разсъжденията ми за личността и човека могат да останат същите и да стигна до същия резултат без християнството, без религиозното. Убеден съм ,че не. Съвремието ни ми го доказа. Ние сме индивидуални, но индивидуалното, само-човекът, е „то“, както беше казано, а не „аз“. Просто липсва „Ти“. Абсолютното, вечното Ти на нашата природа може да се намери само в един абсолютен Съм, в Когото вечно да съм. Под небето не знам да Го има, над небето, впрочем, също. Той се намира само в човешката бездна. „…бездна към Бездна викаше“, пее псалмистът Давид.

„Безрелигиозната антропология е антропология без човек.“ (Н. Бердяев)

Понякога докато се разхождам, имам едно странно чувство, разбрах, че много хора са го изпитвали. То се поражда, когато сме запленени от нещо изключително красиво, нещо велико- трева обляна в слънчева светлина, класическа музика, огромни планини и пр. Чувството наистина наподобява някакво ехо в бездна. Въпреки тая красота (трева, музика и т.н.), ми става тъжно, и в същото време радостно. Може би същото чувство би се породило у мене ако отида в Перу и след 50 години заточение там, някой перуанец на български ми каже „Здравей. Какво правиш?“  Чувството, което би се породило у мене е носталгия. И наистина изпитвам (и не само аз) носталгия, когато съм сред красота. Носталгия, обаче не по нещо, защото нещата винаги са свързани с хора.  Изпитвам носталгия по някого, дори ако съм заобиколен от приятели. Някой липсва на това място, за да добие то пълнотата си на значение за мене. Мисля, че липсващият е Бог, а чувството на носталгия, е „носталгията по загубения рай“, също изпитана от Жюлиен Грийн. Носталгията по това да си личност в безусловната Любов, носталгия по истинския човек, каквито се учим сега да сме през целия си живот.