За живота, смъртта, вярата

Автор: отец Александър Шмеман

Протопрезвитер Александър Шмеман за духовната ширпотреба: пет размишления. За приемането на дара на живота, за страха от смъртта и суетата, за душевния мир и любовта към Господ, за обективната и субективна вяра, за страха Божий…

1. Моето основно и постоянно чувство – това е усещането за живота. Много е трудно да се изрази това с думи. Може би най-близо от всичко до това усещане е думата „удивление“, възприемане на всеки момент и всяко състояние като някакъв дар (за разлика от „подразбиращото се от само себе си, „очевидното“). Всичко и винаги е ново, всичко и винаги е не просто живот, а среща с живота и затова някак си е откровение… Пиша и съзнавам, че това не са точните думи, но други не намирам. Зная само, че този дар, това откровение изисква внимание, отговор. Че животът, с други думи, е постоянно „приемане“ на този дар на живота… Може би всички чувстват същото. Но понякога ми се струва, че не. Че основната част от хората, може би дори преобладаващото мнозинство, живеят без да забелязват живота. Той за тях е като че ли неутрална, безлична „рамка“ на тях самите, „субстрат“, основа, но не среща, не дар. Те не го виждат, както не виждаме огледалото, когато оглеждаме своя образ в него. Както в огледало ние виждаме себе си, но не и огледалото, така и в живота е възможно (и даже много лесно) да не видим самия живот. Или по друг начин казано: животът е прозрачен съд, изпълван от мен: от моите постъпки, грижи, интереси и т.н. Понякога това изпълване дава усещане за „живот“ (животът „прелива“), а понякога, в минути на просветление – дава усещане почти за отчаяние („дар случаен, дар напразен…“).

2. Страхът от смъртта е от суетата ни, не от щастието. Именно когато си изпълнен със суета и изведнъж си спомниш за смъртта, тя ти се струва непоносим абсурд и ужас. Но когато в душата ти е тишина и щастие, тогава и смъртта ти мислиш и възприемаш иначе. Като че ли самата тя е на по-високо ниво, важно ниво, и това което ни ужасява в нея е несъответствието ѝ с дребното, с нищожното. В щастието, в истинското щастие, винаги има докосване на вечността до душата и затова то е открито към смъртта: подобното е разпознаваемо за подобното му. В суетата няма вечност и затова тя се ужасява от смъртта. „В блажено успение“ – това означава в смъртта – така, както я възприема щастливият човек.

3. Към такива въпроси като Евхаристията и предопределението, не бива да подхождаме с разум, с логика: „ако…, тогава…“. Трябва да подхождаме с душа. В състояние на някакъв възторг, на екстаз, напрежението отпада и всичко става ясно. Не може без любов към Бога. Не се получава по начина „Първо ще разбера, после ще заобичам“. Начинът е: „Първо ще заобичам, след това ще разбера“. В това е и цялата тайна на Богопознанието. Главното благо, единствено и незаменимо, е душевния мир и този душевен мир не е в противоречие на споменатия вече възторг.

4. Иска ми се да пиша за самия себе си, по възможност абсолютно истинно, в какво се състои моята вяра. Да осъзная тази система от символи – думи, настроения и т.н. – какво я изразява – в мен и за мен. Единствено важният въпрос е: как обективната вяра се превръща в субективна, покълва и израства в душата като лична вяра? Как общите думи се превръщат в „свои“? „Вярата на Църквата“, „вярата на Отците“, но нали тя е жива точно тогава, когато е станала „своя“…

5. Хората престанаха да вярват не толкова в Бог или в богове, а в гибелта, при това вечната погибел, в нейната не само възможност, а и неизбежност и заради това – и в спасението. „Сериозността“ на религията бе преди всичко в „сериозността“ на избора, усещан от човека като самоочевиден – избора между погибелта и спасението. Казват – добре че изчезна религията на страха. Като че това е само психология, каприз, а не основното – основния опит на живота пред лицето на смъртта. Светците не от страх са станали светци, но и в светостта са имали страх Божий. Евтино е съвременното разбиране за религията като духовна ширпотреба, self-fulfillment… Махаме дявола, след това ада, след това греха и ето, нищо не остана освен тази ширпотреба – очевидна измама или смътен неясен хуманизъм. И всъщност страхът, даже и религиозният страх е много повече в света сега, отколкото преди, само че той съвсем не е страх Божий.

Из „Дневници“

Превод: Христо Георгиев

Източник: Православная жизнь