Прилогът – кукичка на лукавия

32370570036_a35fcd95ce_k-e1494688791218Автор: Юрий Пущаев

Лесно ли се смущавате? Аз, за съжаление, се смущавам доста лесно и мисля, че това в общи линии е лошо. Един от отците на Църквата – Св. Йоан Дамаскин неслучайно нарича в своите съчинения смущението  страст, за разлика от постоянството или твърдото въздържание, което напротив – причислява към добродетелите.

Струва ми се работата е в това, че прекомерната нерешителност или прекалената нервност,  ако не се постараем да я обуздаваме, могат да ни изиграят лоша шега. Ако човек лесно се поддава на външно влияние и се смущава от дошли отнякъде внезапни мисли, то за него е доста трудно да следва някакъв избран път или определена линия на поведение. Такъв прилича на човек, който се олюлява, когато духне вятър. Тогава в душата му  могат лесно да проникнат, а при определени условия да останат и да се вкоренят,  най-различни и не особено добри помисли.

Отците на Църквата  (Ефрем Сирин, Йоан Лествичник, Марк Подвижник, Максим Исповедник и др.), детайлно са описали процеса на зараждане и укрепване на греха в човека. Дори да изглежда, че греховното действие е внезапно („той внезапно стана и направи нещо“), то на практика далеч не става случайно и автоматично и не се случва веднага; много често грехът се явява резултат на латентно, сложно съзряване на началната лукава мисъл, на помисъла.

И този процес започва именно с прилога, с „кукичката на лукавия”. „Прилог” –  с тази църковнославянска дума в светоотеческата литература и богословието се нарича първият стадий или опит за проникването на греха в душата. Това е началната мисъл, първото движение на сърцето, което на практика е неволно. И ако не задържаме своето внимание на внезапния порочен образ или идея, ако веднага го прогоним и забравим за него, прилогът умира, отминава.

Но ако тази греховна мисъл „улови” човека, се случва това, което отците на Църквата наричат сложение или съчетание с помисъла. Това се случва, когато човекът му обръща внимание, когато започне да мисли и да задържа вниманието си (първоначално съвсем слабо) върху него. Истина е, че в този стадий греховният помисъл все още може да бъде победен сравнително леко. Но ако и по-нататък продължим да разглеждаме и да размишляваме върху този образ (или мисъл, б.прев.), то развитието на греховния помисъл навлиза в следващия стадий, наречен услаждане. Той вече ни е приятен, ние вече не искаме да се разделим с него и попадаме в неговата власт. И тук вече е нужна много по – силна борба, за да се избавим от порочната мисъл. Ако претърпим неуспех, тогава настъпва следващият стадий – пожеланието и накрая решимост за греха, а после следва и самото греховно деяние.

На древногръцки език това, което ние наричаме прилог, се обозначава с думата ἡ προσβολή (prosbolē), която се превежда като влизане, нападение, атака, хвърляне. Значението на тази древногръцка дума ни помага още един път да подчертаем за прилога това, което са имали предвид отците на Църквата.

От една страна, прилогът е внезапен и могъщ смущаващ помисъл за душата – това е атака на лукавия, за която човек не носи вина. Важно е да не се приема тази мисъл, да не мислим, че е наша и просто да не й обръщаме внимание, да я изгоним с пренебрежение. Тогава този помисъл ще отмине без следа и атаката на врага ще претърпи неуспех. Има книга, която разказва за духовните дела на монашестващите, които строго следейки по този път в указаната последователност, без да се опитват да прескачат степените, трябва да се придвижват нагоре по пътя на духовното съвършенство до самия край на стълбицата.

От друга страна, и за този прилог може да има причини. Лукавият като знае или предполага нашите слаби места и ни изкушава, се опитва да атакува човека в най-малко защитените места, оставени без отбрана. Ето какво пише, например св. Йоан Лествичник в своята „Лествица” в главата „За неизяснимите хулни помисли”, като описва ситуация, в която по време на Божествена литургия, някой изведнъж започват да му се явяват кощунствени мисли и желания. На това, казва Лествичник, са изложени не само миряни, но дори и монаси. Човекът тогава страда от тези хулни помисли и от това, че не може на никого да ги открие и да каже за тях, защото го е срам, а случващото се е просто невероятно по своята абсурдност.

Св. Йоан Лествичник подчертава, че тези „нечестиви, невъобразими и неизясними думи вътре в нас, не ги произнася нашата душа, а богоненавистникът, бесът, който е низвергнат от небесата за това, че и там се е опитвал да хули Бога.” Но често човек започва да мисли, че той е виновен за тези думи, и затова „често този прелъстител и душегубец мнозина е довел до безумие. Никакъв помисъл не може така трудно да се изповяда, както този; поради това той в много хора е пребивавал до самата им старост. Защото нищо не ни укрепява против бесовете и злите помисли така,  както това, че ние не ги изповядваме, а ги таим и храним в сърцето си”.

Оттук следва и важният извод: „Никой не трябва да мисли, че е виновен за хулните мисли, защото Господ е сърцеведец и знае, че тези думи не са наши, а на нашите врагове”.

А на врага просто не трябва да му се обръща внимание. Ситуацията тук прилича на такава, в която  някой си седи вкъщи и слуша ругатни, които преминават покрай него, като си мисли, че той сам ги произнася и се смущава от това. В действителност душата, пребиваща в самата себе си, слуша това, което изрича минаващият покрай нея лукав дух. Затова „който при такива случаи иска да победи бесът на хулата, той се уподобява на човек, който се опитва да се предпази от мълния. Защото как да настигнеш, да се състезаваш и да се бориш с тези, които изведнъж, като вятър, влизат в сърцето, мигновено произнасят думите, и тозчас изчезват? Всякакви други врагове стоят, борят се, като дават време на тези, които се подвизават против тях. Тук не е така: помисълът тъкмо се появява, и вече отстъпва; проговаря и изчезва”. За това е важно и още нещо, казва Йоан Лествичник, че този бяс, често се старае да напада по-простите по ум и незлобливи хора, като им завижда за това, и те повече от всеки друг биха се обезпокоили и смутили.

Въпреки това, и за тези кощунствени мисли и образи има причина, и тя е майката на всички грехове – гордостта. Св. Йоан Лествичник дава такова сравнение: „Пиянството става причина за съблазън, а гордостта – причина за непотребните помисли. Макар и пияницата да е невинен в своето падане когато се препъне, то за пиянството, без съмнение ще бъде наказан”.

Светецът казва, че освен че трябва да престанем да обръщаме на хулните помисли внимание, трябва да престанем да съдим и осъждаме ближния си. Тогава „ние няма да се боим от хулните помисли, защото причината и коренът за второто е първото” (т.е. осъждането често води до хулни помисли, бел. прев.).

В заключението на тази глава се разказва следващата много поучителна история: „Един внимателен монах, като претърпявал нападение от такъв демон, двадесет години изнурявал тялото си с пост и бдение; но не получавал никаква полза. Описал на хартия своето изкушение, отишъл при известен свят мъж и му дал да го прочете, падайки по лице на земята пред него, като не посмял дори да го зърне. Старецът, прочитайки написаното, се усмихнал, и повдигайки брата, му казал: „Чедо, сложи си ръката на гърдите ми.” Когато братът направил това, великият мъж му казал: „Върху мен, брате да бъде грехът ти, колкото и години да те е мъчил,  да не продължи да те мъчи, само  не ми го вменявай за нищо.” След това монахът уверявал, че още не успял да излезе от килията на стареца, когато тази страст изчезнала. Това ми каза сам той, изкушаваният, като благодареше на Бога.”

Превод: Ренета Трифонова

Източник: foma.ru

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: