Как да се отнасяме към чудесата в Църквата?

88545

Автор: свещ. Владимир Соколов

За истинското и мнимото мироточение

„Нашето време е особено – живеем в навечерието …” – християните винаги са живеели с такова усещане за времето. Това усещане е вярно, защото всеки християнин живее с очакване за бъдещия живот, с жажда за промяна още в този живот. Ето това  присъщо на живота ни очакване поражда усещането за особеност, за различност на нашето време. Психологически нашето време може с нищо да не се различава от времето, в което е живяло предишното поколение християни, но все пак за нас то е особено. В това изживяване на времето от всяко следващо поколение християни се крие действителното, истинското усещане за приближаващия се край. Именно затова времето, в което живеем, е всякога особено, всякога неповторимо.

Особеност на нашето време е и това, че се наблюдава масово и повсеместно мироточение на икони. „Какво може да значи това? – блъскат си главите християните. – Дали Господ ни вещае за предстоящи бедствия, като укрепва вярата ни с това мироточение, или пък е проява на милостта Божия, която Той обилно излива върху Църквата?”

Едва ли ще успеем да отговорим на тези въпроси. Едно само е ясно:

Мироточението е проявление на славата Божия и в него Бог изявява и ни показва Своята власт над материята, която той е създавал и е подчинил на установените от Него закони. Така че мироточението е велико чудо, което Господ явява на своите чеда като потвърждение на Неговото всемогъщество.

Вярата, че и човек не е подчинен на законите на причинните връзки, че и той може да преодолява тези закони, е естествена за човека. Той е същество богоподобно, затова чудото е вътрешно присъщо на човека. Обаче това, което е естествено за обновения, обожения човек, не може да бъде естествено за падналия човек. Обновеното естество проличава по пътя към Бога. Това обновено естество го имат в пълнота светците, които чрез подвига на вярата са се приближили към Бога и са творили и творят чудеса.

Вярата в чудесата не е само вяра във всемогъществото на Бога, но е вяра и в съвършенството на истинския човек, комуто понякога могат да се открият тайните на битието, защото човек е призован от Бога за сътрудничество с Него. Вярата в чудото е вяра в бъдещето на човека, вяра в това, че в бъдеще материята ще бъде подчинена на духа. Затова трябва да се отнасяме към чудесата с особена отговорност и сериозност. Но тъкмо такава отговорност понякога не ни достига.

Често нашата убеденост в тайнствеността на света, в неговите чудеса се превръща в предмет на религиозна спекулация – ние сме склонни да пренасяме това съзнание и върху явления, които биха могли да бъдат обяснени много просто, посредством закона за причинните връзки. Затова би било добре да се поучим от нашите прадеди на онази отговорност и сериозност, с която трябва да подхождаме към тези явления.

Преди Революцията подходът е бил следният: ако изведнъж по иконата се открие изтичане на миро, незабавно да се докладва в епархийското управление, откъдето пристига комисия, която прави подробно разследване: разпитване на свидетели, щателно оглеждане на иконата, на нейното местоположение, условията на съхраняването ѝ. Ако комисията потвърди, че иконата е мироточива, назначава се друга комисия, която провежда специално разследване: тя изяснява да не би маслените петна по иконата да са се образували от нещо друго по естествен начин. Ако комисията и тогава не установи повод за съмнение, поставят иконата задължително в кивот, запечатват го, а в някои случаи даже поставят и охрана. И едва когато тази дълга бюрократична процедура бъде извършена, а по иконата все така продължават да се появяват маслени петна, иконата се обявява за мироточива.

Неволно ще се запиташ: „За какво е тази дълга бюрократична процедура? Откъде е възникнала?” Отговорът на този въпрос се налага от само себе си: „Очевидно е имало много случаи, когато за мироточение са се приемали петна със случаен произход: някой се помазал от кандилото и целунал иконата, някой се докоснал до иконата след помазване на полиелея и т.н.” [1]

И така, за да се избегнат подобни случайности, нашите прадеди са устроили такава дълга процедура, за да изяснят дали мироточението е истинско. При всичките си действия те са се старали да не допускат грешки, защото дори неволната грешка би осквернила светинята. Това говори за техния сериозен подход към религията и към чудото.

И днес можем да видим как под влияние на огромния брой случаи на истинско мироточение възниква някаква масова истерия, която поражда нездрава духовна атмосфера. Всички са в състояние на постоянно очакване на чудеса. „Щом има мироточиви икони навсякъде, и у нас трябва да мироточат, да не сме по-лоши от другите? Да не би по-лошо да се молим? Нали всеки ден четем акатиста?” – ето с такива горделиви разсъждения започва тази болест. По-нататък всичко това прераства в планомерно търсене на следите на мироточението – и естествено, в това състояние на трескаво издирване, когато критическото съзнание си почива, такива следи ще се намерят. Всяко маслено петно по иконата веднага и без проверка се обявява за мироточение. Аз сам бях свидетел как току-що осветената преди богослужението икона след службата (а това беше полиелейна служба, на която се прави помазване и мнозина след помазването целуваха иконите) веднага беше обявена за мироточива.

Уместно е да си спомним за мъдростта на нашите прадеди, изработили такава дълга процедура за признаване на иконата за мироточива. Дори ако всички икони в храма мироточат и това е потвърдено от комисия, новата икона също трябва да бъде подложена на такава процедура, за да се избегне в конкретния случай възможна грешка. Това е сериозният подход, а описаното по-горе е непозволено лекомислие, което в Църквата не може да се допусне. Но очевидно ние въобще страдаме от лекомислие и този навик от светския ни живот привнасяме и в Църквата.

mq3vm7qpowcНапример всички икони в храма са обявени за мироточиви (по тях са открити маслени петна), освен онези, които се намират под стъкло (в кивоти), на недостъпна височина или са в олтара, където са недостъпни за целуване от хората. Какъв извод би си направил здравомислещият човек, освен следният: „Появяването на петна по иконите е свързано с възможността да се докоснеш до тях”. Това е първият и очевиден извод. Вторият извод е по-малко очевиден, но неотменно произтичащ от първия : „Петна могат да се появят в резултат на това, че хората се докосват до иконите”. Смисълът на този извод трябва да заостри вниманието ни и версията да се провери. Но ние правим съвсем друг извод: „Всичко е наред – за какво ще мироточат икони, до които не можеш да се докоснеш. За какво да мироточат в делниците? Мироточат в празниците”.

И разбира се, след такива изводи никой не се занимава с проверка. Такова мислене ни най-малко не прилича на трезвомислие. И ето че където не достига трезвомислие, мястото му се заема от бюрократичната процедура, описана по-горе.

Днес се отварят много храмове, в които поради недостиг на кадри са поставени слабо образовани и с малък опит свещеници. В новите и във възстановяващите се храмове иконите все още не са поставени в кивоти, под стъкло, и достъпът до тях е свободен. При това поради недостиг на средства твърде често се окачват хартиени, а не рисувани икони. Хартията има свойството да попива и за дълго да запазва маслото. При липса на опит такива петна могат да се приемат за мироточение, още повече че това се желае, че е отдавна очаквано.

Самото очакване, според мнението на отците, вече е признак на духовна нездравословност. „Богопознанието, живата вяра, благодатното смиреномъдрие, чистата молитва – всичко това са придобивки на духовния разум и негови съставни части – пояснява св. Игнатий Брянчанинов. – Липсата на знания за Бога, неверието, слепотата на духа, гордостта, самонадеяността и самомнението са от плътското мъдруване. Като не познава Бога, като не приема и не разбира средствата, които Бог дава за получаване на богопознание, плътското мъдруване само по себе си става грешен, пагубен за душата начин за придобиване на богопознание, съобразен със собственото ти настроение: то иска знамения от небесата … Загубвайки благоговение и уважение към всичко свещено, загубвайки смирението, че си недостоен не само за извършване на знамения, но дори и само да ги видиш – такива хора жадуват чудеса повече от всякога.

bust700

Руската църква не потвърди мироточението на бюста на императора-светец  Николай II

За пагубните последици от нашата безотговорност

Неотдавна беседвах с един свещеник по тази тема. Позволих си да се спра на нея, защото тя е твърде симптоматична и типична. Нашият разговор непрестанно стигаше до в задънена улица – не можехме да постигнем единомислие в отговора на въпроса: полезна или разрушителна е за Църквата ситуацията, че на практика няма мироточение, но от амвона се обявява, че го има. Отецът се опитваше да ме убеди, че тази ситуация е нееднозначна: „Нали това пробужда в хората благочестие и вяра, затова зависи от каква страна ще се погледне това явление”. Тогава реших да заостря ситуацията и зададох въпроса иначе: „Може ли лъжата да бъде полезна, а не разрушителна за Църквата?”

На това духовникът отговори, че такива сложни богословски въпроси той не е упълномощен да разрешава. Възразих му, че въпросът изобщо не е богословски, а съвършено прост, нравствен, предполагащ избор и изискващ прост евангелски отговор: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия (Мат. 5:37). Лъжата си е лъжа – продължавах аз, – тя не може да стане истина. Дяволът е баща на лъжата (Йоан 8:44) и неин източник.  А Господ дава правда (Пс. 102:6) и съд на всички обидени (Пс. 32:5). Всякой, който не върши правда, не е от Бога (Йоан 3:10) – тази фраза впрочем Апостолът употребява в следния контекст: как да се различават децата Божии от децата на дявола. Затова лъжата не може да бъде полезна – тя може да бъде само разрушаваща, както и всички дела на дявола. Само йезуитите считат, че лъжата може да принесе полза на Църквата. [2]

Като изслуша всичко това, свещеникът поклати глава и в размисъл отбеляза, че няма благословение да се занимава с отвлечени богословски въпроси, а и мене не съветва да върша това, а трябва да постъпваме по послушание във всеки конкретен, а не в отвлечен случай. Опитах се да обясня на моя събрат, че е възможно да възникнат такива извънредни ситуации, когато не можеш да избегнеш личната отговорност и ти се налага сам да избереш как да постъпиш – ето в такъв случай отвлеченият богословски въпрос може да стане напълно конкретен въпрос на наше лично участие или неучастие в злото. Но това не даде никакъв резултат – разговорът ни, завършвайки по инерция в още няколко кръга, в които повтаряхме това, което бяхме говорили, се изчерпи и решихме да се върнем към него след година – две.

В този момент си мислех, че сме изгубили нещо в нашия църковен живот и това ни е лишило от живото нравствено чувство, което ни говори: „да, да; не, не” (какво може и какво не може), и колко скоро ще ни се наложи да встъпваме в богословски дискусии там, където би трябвало просто да постъпваме според Божиите заповеди, които ни забраняват да лъжем: не крадете, не лъжете и не се мамете един други (Лев. 19:11) и да не лъжесвидетелстваме против ближния си (Изх. 20:16). По послушание сме готови и заповедта да нарушим. Не изменяме ли на Бога, оставайки верни на такова послушание? Не се ли уподобяваме в разсъжденията си на онези библейски персонажи, които, казвайки: „корбан”, подменят Словото Божие с човешкото предание (Марк. 7:6-11; Мат. 15:9)?

Спомних си още един разговор на свещенослужители, който неотдавна чух в една църква. Обсъждаше се как за да бъде успокоен един тъжител, трябвало да се разиграе комедия: пристигането на комисия. Разпределяли се роли, обсъждали се детайли и – удивително, но никой не казал, че това е фактически измама, фалшификация! Възраженията били само относно това, че всичко може да изглежда неправдоподобно, че могат да бъдат разобличени, ако им поискат документите. И цялото това обсъждане става под претекст, че е полезно за Църквата. Да, нещо сме изгубили в нашия църковен живот, щом не можем прямо да наричаме лъжата – лъжа, греха – грях, както и не можем веднага да почувстваме какво бива и какво не бива. Това е истинска безотговорност, маскираща се под послушание.

Безотговорността и лъжата, макар и неволна, може да стане разрушително начало за Църквата. Майката на един мой познат неотдавна се кръсти и започна да посещава тъкмо такъв храм, в който неоснователно бе обявено, че има мироточиви икони: все ѝ се струваше, че е от целуването на иконите. Тя споделила съмнението си със сина си. Ето на, казва, какво изкушение, колко е невярваща!  На практика нямаше никакво изкушение, а се оказа нормално трезвомислие, каквото се изисква в Църквата.

Да си представим такава ситуация: тази новообърната християнка, вярваща на всичко без всякакво съмнение (впрочем на нейно място може да се окаже всеки друг човек), изведнъж вижда следната картина: някой, помазал се на полиелея, целува иконата, оставяйки върху нея маслена следа, а някой друг, който не е видял как се е образувало петното, съобщава за него на духовника – и ето петното вече е обявено за мироточение. [3]

Какво ще помисли християнката за свещенослужителите, за Църквата? Ето това вече ще бъде истинско изкушение. Ще съумее ли тя да преодолее изкушението? Няма ли да си каже в себе си: всичките им чудеса са все такива, и всички те са измамници? Ето така лъжата, макар и неосъзната, може да стане разрушителна за Църквата.

Такава лъжа, макар и поради безотговорност, поради невежество, се превръща в профанация на светинята, в профанация на Църквата. Това вече не е прославяне на светинята, а нейното потъпкване. Лъжата винаги е профанация и чрез лъжа не може да се слави Бога, защото, както е казано в псалма, Бог може да бъде прославян по Неговата правда (Пс. 7:18). А зад лъжата винаги се прикрива някаква човешка страст, която през тази лъжа пуска корен и започва да расте в душата.

Истинското мироточение е прослава на Бога. Съзерцавайки мироточението, ние хвалим Бога и прославяме тези светци, които Сам Господ е прославил с мироточение.

А мнимото е винаги повод да прославим себе си: „Вижте ни какви сме различни, какви сме благочестиви, всичките ни икони са мироточиви”. Това е хвала не на Бога, а на човека, и в крайна сметка на дявола, който чрез лъжата вкоренява у човека тази духовна страст.

Затова и коренът на такова нетрезво отношение към светините трябва да се търси в нашите страсти. Само побеждавайки страстите си, можем да получим истинско духовно прозрение (т.е. да съзрем, да дозреем до разбиране), за което според отците е необходима духовната трезвост. Но без здравомислие няма да постигнем трезвост. И за да не се поддаваме на високомерие, за да не изпадаме в истерия, която да ни кара да търсим „чудесно” потвърждение за своята „праведност” и своето „благочестие”, защото лукав и прелюбодеен род иска личби (Мат. 12:39), нашите прадеди са създали онази отрезвяваща бюрократична процедура на изследване истинността на мироточивите икони.

Не е ли време и ние да върнем в употреба тази процедура в Църквата? Иначе рискуваме, на фона на всеобщата неграмотност и безотговорност, да попаднем в съблазнителната истерия на безкрайно търсене на чудесно потвърждение за нашето „благочестие”,  с което да нанесем и на себе си, и на Църквата непоправима духовна вреда.

Източник: „Младостарчеството и православната традиция”, С., „Омофор“, 2006 г.


[1] При Петър I  за разгласяването на лъжливи чудеса са наказвали жестоко – пращали са на работа на галери или са изтръгвали ноздри. Самото наличие на такова наказание говори, че явлението е било дотолкова разпространено, че се е налагало да се борят с него със законови мерки.

[2] Склонни сме някак лекомислено да се отнасяме към лъжата, като че ли това е невинен грях, а между впрочем за участта на лъжците в Апокалипсиса е казано недвусмислено и напълно конкретно – на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел ( Откр. 21:8). На друго място в Откровението е казано, за Йерусалим: няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа (21:27).

[3] Тук описвам една възможна ситуация, но тя се основава на истински факти. Един познат ми разказа как неговата малка дъщеричка по детински навик да облизва всичко с език, целувайки иконата, оставила там влажна следа. Идва след нея възрастна жена, вече настроена от общата атмосфера на търсене на мироточение, докосва се до иконата, вижда тази следа и съобщава на духовника. Той, от своя страна, веднага съобщава на всички енориаши за мироточение на иконата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: