Присъствието на Бога е изненада

haralampos-patirИнтервю с отец Харалампос Пападопулос

Изненадата..  Бог и връзката с Него се явява като изненада, като нещо, което не е предначертано, което не става поради нашите специални усилия, а където и когато Той иска.

– Мисля, че в степента, в която човек дори в най-малката степен е вкусил присъствието на Светия Дух в своето сърце и битие и въобще е вкусил присъствието на Бога, защото не е обезателно човек да има още от самото начало тези висши духовни преживявания – той разбира, че това не става след негови усилия – ако е искрен и не живее в лъжеусещания. Ако живее в тях, ако има въображаема картина за живота и не е искрен със себе си, ще вярва, че той го е постигнал. Ако е искрен, ще види, че Бог и Неговата благодат прави това с едно чудо, с едно необичайно събитие, защото Бог, както казват нептичните отци[1], е дълбоко усещане. Той е усещане за присъствие.  Казвам това, защото твърде много хора и аз в мои младежки години вярвах, че преживяването на Бога, явяването на Бога, трябва да е нещо свръхестествено, нещо, което трябва да случи, да слезе нещо, да видя нещо. И това може да стане в някои извънредни случаи, но Бог преди всичко е дълбоко усещане за присъствие, при което, както казваше папа Ефрем Катунакиот –  първото нещо е радостта, а второто – благост, мир и умиротворение.

Първото нещо, което човек разбира от този малък опит, който всички можем да имаме ние – обикновените, всекидневни хора е, че то не зависи от нашите добродетели. Много пъти тази сладост на присъствието на Светия Дух може да дойде и след големи грешки, грехове, страсти и след големи падения. Първо, защото по този начин Бог иска да услади, успокои и укрепи душата, да я вдигне от страстта и греха, и второ, защото Бог иска да ни покаже, че няма да дойда, понеже си успял и си наперен, а защото Аз избирам в този момент, преценявайки в Моята воля и мъдрост, че имаш нужда от Моето укрепване и присъствие. Второто, което човек разбира е, че това не идва – или по-скоро да го кажа обратно – Бог идва, когато обикновено не Го очакваш. Когато го очакваш, не идва. Защо? Защото създаваш такъв смут в себе си, тоест: „Идва! Идва! Идва! Идва! Идва!“ Това създава смут, създава това, което казва старец Порфирий, че в духовния живот не е нужна паника, не е нужен смут – нито в добродетелта, нито в греха. Паднал си в един грях – не е нужно да започваш:  „Паднах, защо да падна, ах, защо да падна?!“ и постоянно това да повтаряш. Нужно е спокойствие и простота. Благодатта идва, когато не я очакваш, когато престанеш да очакваш. Когато вече живееш непринудено. Събуждаш се, молиш се, вършиш си работите, и Божията благодат така идва, не е нужно специално място, в което да дойде. Не трябва да създадеш специална атмосфера, за да дойде.

Тя (благодатта) е дух, който идва във всеки един момент в живота на човека и може да те превари, срещне и да се открие във всеки един момент в живота,  без да знаеш и даже много пъти в различни форми. При стареца Порфирий била като звезда на небето, която била с него цяла нощ в болницата, когато той бил в тежко състояние. При стареца Евмений Саридакис била като полъх, който го оросявал по своеобразен начин в болницата. На някой друг – чрез някой човек, който седнал до него и му правил компания, при някой друг – нещо друго.

Не знаеш начините и формите, по които Бог ще ти се яви. Много е важно. Затова Бог е удивление. Старецът Порфирий казва: „Когато не чакаш нищо, Бог ти явява нещо оттам, откъде не си го очаквал. Това е изненада, удивление, но това означава, че трябва да имаш открита връзка с Бога, да си открит за това, за да можеш да четеш и да разчетеш белезите на Божието присъствие във всички прояви на живота ти, а  не само по един начин. Тоест Ангелът има криле и ако няма криле, не е Ангел! Защото, ако гледаш така, няма да разбереш„.

Един много духовен човек, който смятам за много сериозен човек и духовник, в противен случай нямаше да споменавам случилото се, защото внимавам изключително много в тези неща, ми казваше, че веднъж в Егина му се явил св. Нектарий. Но как му се явил? Е, представете си сега да очаква да му се яви св. Нектарий с митрата по средата на нивата! Не. Св. Нектарий му се явил като обикновен селянин, с магаренце, там в градините, говорил му, казал някои неща, и когато се отдалечил, тогава разбрал кой е бил. Както и старецът Иаков Цаликис, който като малко дете, но и по-късно, когато отивал и миел кандилата в храма на света Параскева, светицата му се явявала като обикновена жена, която също миела кандилата.

– Защо се чувстваме толкова несвойствено с изненадата? Защо се страхуваме да се изненадаме?

– Защото изненадата има в себе си нещо повратно. Има нещо ново, носи и ти дава нещо, което те зове да излезеш от дадеността, от рутината, от това, което ти смяташ, че: „Това е! Не е нещо друго!“ И тя идва и те удивлява. Същевременно това е един призив. Приканва те, зове те, създава в теб отговорност и казваш: „Какво ще правя, как ще откликна на това събитие?“

9b6816da57af16e9350efc8ebb6433d1

Чувстваме се най-вече сродни с нещата, които сме преживели. В един поетичен сборник на Титос Патрикис от 2015 г., озаглавен „Изкушението на носталгията” той описва именно това обръщане винаги към нещо сигурно. Много пъти така описваме нашата вяра и  живот, във връзка с нашия собствен опит. Във въведението той пише:  „Не искам да размишлявам постоянно за миналите неща. Опитвам се да обърна вниманието си към това, което се случва сега. Обаче не след дълго и то започва да потъва в миналото. Оттук чувствам, че е по-добре да не го оставя да се загуби. Така се опитвам да задържа на повърхността тези неща, които съм преживял, сякаш завчера. Дори да са незначителни, те хвърлят някаква светлина върху случващото се днес”. Той описва един негов начин да оползотворява миналите неща, за да живее настоящето. Носталгията може да е голямо изкушение и да затваря вътрешно човека.

Да, може да бъде изкушение. Разбира се, тук има и нещо друго, че много пъти една носталгия по миналото, по това, което е даденост, по сигурното и познатото, може да затваря моето битие, може да ме затвори в нещо, което съм научил и съм свикнал с него. Това зная, това знам, за какво да вървя да търся друго, нали? Дори много пъти, за да оправдая моята слабост за промяна, която смятам, че аз не мога да направя, казвам  на себе си:  „Е, ти не издържаш тези неща, не ги можеш, не можеш да се промениш, не си за нещо повече!“ В духовния живот това казваме, но и въобще в нашите професионални задължения, в нашите отношения и в духовния живот. Аз не съм за нещо повече!, но така никога няма да открием определени възможности, сили и дарби, които Бог е вложил в нас.

От друга страна, трябва да кажем, че формирането на една рутина и всекидневие има възпиращ характер. Какво означава това? Представете си един човек, който всяка сутрин трябва да посреща една напълно нова реалност. Тоест да сменя съпругата си, да сменя работата си, да сменя навици, да сменя квартала, това би било хаотично, т.е. човекът създава  една рутина, защото по този начин иска да се предпази от хаотичния стрес, който съществува в него. Човекът не може постоянно да задейства вътрешните процеси на приспособяване, защото всяка промяна има цена. Знаете, в живота нещата не стават без труд и цена. Нещо губиш и нещо печелиш. В степента, в която сме незрели, вярваме, че можем да се променяме без да губим нищо. Тоест искаме хем старото, хем новото. Искаме и с двата крака да играем. Но това не е възможно, защото в живота никой никога няма всичко, в живота на възрастните знаеш, че ще загубиш нещо, за да спечелиш нещо друго. Не става иначе. Това е реалността. И тъй, представете си един човек, който всеки ден да трябва да се приспособява наново към нови реалности – това би било изключително изморително и хаотично. Затова в живота си човек преждевременно формира някои константи, които са основи, за да може да направи последващите неща. Въпросът е, че тези константи, които създаваме, реално идват да погребат, а не да станат предпоставки за нещо ново и различно. Те идват да погребат дарбите на хората, възможностите, самоуспокояваме се в тези състояния и последицата е никога да не разберем какво бихме могли да направим в този живот – във връзката с Бога, с ближния, със себе си, на работа, с приятелите и т.н. Това е предизвикателство, но тежко предизвикателство. Промяната е трудна, затова и не се покайваме лесно. Не се покайваме, защото не искаме да се променим по-дълбоко. И не само това, а и не се покайваме в степента, в която това, което живеем, не е истинно. Когато човек постоянно живее в лъжата, как да се покае (след като е свикнал с нея)?

– Какво ни кара, докато подозираме къде е истината, къде е животът, да оставаме в това състояние, да не се покайваме, да не обръщаме ума си в другата посока?

– Това е навик,  навикът на страстите. Човекът се е научил да лъжесъществува по един конкретен начин, да живее в едно състояние, в което не е нито студен, нито топъл, но това не е живот. Затова са толкова дотегливи и досадни дните, защото това нещо не е живот и този навик му действа като успокоително. Знае, че „ще се върна вкъщи, ще направя това, това и това“. Знае го. Това го успокоява. И духовният живот неправилно се разбира като живот, където си извърших правило, постя – т.е. тази монотонност и духовна леност. Духовният живот е живот, който търси, иска от теб нови неща, той е връзка, живия Бог те зове към връзка. Нужни са поврати.

– Духовността прилича на очакването на пенсионирането.

– Духовността е живо състояние, в което човек трябва да направи поврати – в начина, по който мисли, по който общува, по който разбира себе си, по който общува и разбира своите ближни, в начина, по който разбира самият живот. Това е повратно и очарователно, защото е като пътуване, не става от днес за утре. Ние сме смесили прошката с покаянието. Едно е прошката – това, че си направил един грях, отиваш на изповед и ти се прощава този грях, в името на Иисус Христос, и напълно друго – покаянието, което е екзистенциално събитие и никога не спира според отците, защото човекът не се променя от днес за утре, не са толкова прости промените. И ако някой приеме щедра благодат в началото, и повярва, че „А-а-а, всичко преодолях!“, бързо ще разбере, че абсолютно нищо не е преодолял. Много бързо ще дойде едно горчиво изпитание, което болезнено ще го приземи и ще разбере, че нищо не е преодолял. Самият живот ще го поучи, тоест покаянието не е едно просто събитие. Нашите страсти не си тръгват така просто. Страстта стъпва върху конкретна нужда на човека. Страстта не е случайно явление в живота, тя се обляга върху една нужда, зад страстта се крие една нужда. Един човек примерно обича парите – добре, има тази страст – сребролюбието. На по-дълбоко равнище, обаче това стъпва върху дълбока негова нужда – нуждата да се почувства сигурен. Този човек изпитва несигурност.

Сещам се за един приятел, с когото бяхме студенти в Солун. Веднъж майка му закъсня да му прати пари, а и като студенти всичко изхарчвахме. Той нямаше пари и когато майка му изпрати и той отиде и ги взе, ми каза:

MV5BMTY1MzIyNDgzOF5BMl5BanBnXkFtZTYwNzUwNzE3._V1__SX1303_SY548_– Знаеш ли, чувствам сигурност, когато имам пари!

Майка Гавриила нямала стотинка в себе си и се чувствала изключително сигурна в Божиите ръце и промисъл. Искам да кажа, че тази страст и всяка страст покрива една нужда на човека. Затова трябва да науча правилния начин, по който ще покривам моите реални нужди на живота. В сички хора имат някакви нужди, основни жизнени нужди – да ни обичат и да обичаме, да се изразяваме, да създаваме и да се свързваме с Бога. Ако не се науча да ги изразявам по здрав, духовен, естествен начин, страстите никога няма да се махнат. Това са навици, които ме държат вързан, защото хайде например един човек-алкохолик да го изкараме от алкохола или от наркотиците и да го включим в обществото. Ако този човек не се научи да покрива най-дълбоката нужда от любов, която има в себе си –  да бъде обикнат и да обикне, отново ще се върне назад. Защото нуждата, която го е карала да ги взема, не е изчезнала, тя още е там. Затова е много трудно да стане това и виждаме, че твърде много хора, въпреки че искат да направят стъпки напред, се връщат отново към страстите. Те знаят това, знаят, че, не се изпълват с нищо, че съществува празнота; казват го, изповядват го, но не могат да се откажат.

Въпросът не е да обвинявам човека, а да му дам друг начин да издържи живота. Това е значимото. Лесно е да го обвиня, трудно е да го науча да издържи живота по нов начин. Ние като пастири това трябва да направим – да преподадем на хората Христовия тропос (начин) – това е нашето предложение за живота по Христос, където човекът ще издържи в живота и ще се научи да се радва.

– Този тропос (начин) създава свободни личности, а не хора от затворен религиозен тип. Напоследък се води много голяма дискусия за навлизането на исляма в Европа и големите страхове, които описват Европа като място, което не след много години ще е мюсюлманско. Ако някой се осмели да види проблема по друг начин, през призмата на това вътрешно търсене, където в природата не остава празнота; и така празнотата ще се изпълни с мюсюлмани. Но ако нямаше празнота, тогава ние нямаше да се налага да се изпълваме с нещо друго. С това искам да кажа, че ако ние имахме идентичност, ако знаехме кои сме и не сме затворени в нашите сигурности, в скуката на евдемонията и живеехме в Христос, тогава не бихме виждали някакъв страх.

– Ще направя връзка с нещо друго. Помислете, че в продължение на много десетилетия, да не кажа век, изповядването на Христос се отъждествява с един лексикален вербализъм, т.е. с думи, със силни изрази, обвинения, заплашителни и помпозни проповеди. Докато изповеданието на Христос какво е? – Това е начинът, по който живея. С други думи, единствената проповед, която трябва да правим, е начинът, по който живеем. Ако аз изляза и кажа еди-какво си в храма, но след това не живея по християнски; ако гледам само себе си, безразличен съм към болката на ближния и постоянно се карам – с това не проповядвам Христос. И когато изповеданието го няма, виждате, че всички се ограничават до едно изповедание, което винаги е свързано с нещо външно – лични карти, документи за идентичност и т.н.

Някой ми казваше: отче Харалампие, ама св. Николай станал и ударил шамар на еретика Арий! Аз му казах: ти не си св. Николай. И ако удариш плесница, ще почувстваш доволство. Св. Николай обаче го направил безстрастно. И второ, как го казва св. Порфирий –  светците не са били светци от самото начало. Старецът Порфирий казваше, че твърде много хора – не всички, но много, които чуват и виждат демони, сенки и чуват гласове, имат генетични неврологични проблеми на централната нервна система. И дори казал, че великите светци и отците не казват такива неща. Една госпожа му казала да, но и св. Антоний чувал гласове. Той й казал: бре, детето ми, св. Антоний не бил от самото начало свят – с което иска да покаже, че има един път, който трябва да извървим.

Старецът Порфирий също така казва, че най-доброто, което можеш да направиш  в компания от хора, които отричат Христос, е да явиш Христос с цялото си присъствие, и няма да Го явиш, ако раздаваш крошета, нито ако ругаеш красиво, християнски, благочестиво. Нали? Това да ругая благочестиво не удостоверява, че съм добър християнин. И след това другият да казва: да, нервирах го, но го нервирах заради Христос! Това ни напомня думите на св. Паисий, който казва: не замервайте  хората с камъни по християнски. Както и старец Порфирий: не наранявайте хората в името на Христос. Тръгваш, отиваш да наругаеш и чувстваш удовлетворение, че си наругал една девойка, защото носила къса пола или нещо друго и чувстваш  удовлетворение, че така си направил нещо богоугодно.  Тоест наранил си другия човек и смяташ, че си го поучил.  Първо на първо – кой те е поставил за учител на вселената, съдник и представител на Бога на земята?

Една девойка наскоро ми каза:

– Отче, един човек говореше срещу Христос и аз се смутих и почувствах, че трябва да кажа нещо, за да Го защитя.

Не е нужно това, а е нужна  молитва, молитвата има по-голяма сила, но не вярваме в молитвата, вярваме повече в нашите сили. Вярваме в способността на моето слово, мисъл, капацитет, мускулна сила, психологическо налагане. Не вярваме в силата на молитвата, на мълчанието, на примера. Затова свидетелството за Христос, което трябва да дадем – взех го по повод на това, което казах за мюсюлманите – е да видят в нашите лица явяването на Бога, на Христос. Това е най-важното. Да видят и да кажат този човек какъв е?  Християнин. Какво е християнинът?  Това и това. Но ще го кажат само в степента, в която ще видят качествата на живота ни, които ще предизвикат в тях  изненада и удивление. Това е проповедта.

Ако присъствието ми не може да убеди никого, тогава сякаш за съм написал книга Вината от радостта и ако днес да ме видите с едно черно було да оплаквам злата си участ, това би било такова противоречие, което автоматично ще анулира динамиката на книгата. Това не означава, че трябва  да се смея постоянно, но от друга страна означава, че животът ми по някакъв начин идва да яви нещо. Разбира се, тук някой друг ще ни каже – добре, ако приемем това,  нима трябва да имаме съвършен живот, да сме съвършени, за да проповядваме Христос? Не, защото не само добродетелта проповядва Христос, а и съкрушението и смирението. Не проповядва Христос само мощта, само висотата на добродетелта ни, а и смирението, съкрушението, крахът. Когато осъзнавам моя крах, скръб, грешка, страст, със смирение, надежда и молитва – това проповядва Христос.

Не само проповядваме Христос, когато сме успели духовно, но и когато не сме успели, но сме искрени и казваме да, това съм!  И това  проповядва Христос – то е явяване на християнския и духовен живот. Кое? Моят неуспех – че съм неуспял. Но не се отчайвам, че не постигнах успех във всичко, не се отчайвам, защото това е пътят на моя живот, който е две неща: моите  точности и моите грешки,  моята тъмнина и светлина, моите добродетели и страсти. Не ги отхвърлям, защото тези неща съставят моето битие – това, което съм.

превод: Константин Константинов

 

[1] Нептични  отци – отци подвижници, отци аскети – идва от  „непсис” на гръцки език и  neptic (англ.) – трезвение

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: