Евразийската съблазън

Автор: прот. Георги Флоровски

Първа част

Съдбата на евразийството е история на духовния неуспех. Не бива да се пренебрегва евразийската правда. Но трябва веднага и направо да се каже, че това е правда на въпросите, а не правда на отговорите; правда на проблемите, а не правда на решенията. Така се случи, че на евразийците първи им се удаде да видят повече от другите, удаде им се не толкова да поставят, колкото да чуят живите и остри въпроси на текущия ден. „Те не успяха, не можаха да се справят с тях, ясно да им отговорят. Отговориха им с призрачен воал от съблазнителни блянове. Бляновете са винаги съблазнителни и опасни, когато се приемат за действителност. В евразийските блянове малката правда се съчетава с голямата самоизмама.

Първоначално евразийството искаше да бъде призив към духовно пробуждане. Дори самите евразийци да се бяха пробудили, то бе заради това, да сънуват наяве … Евразийството претърпя неуспех, вместо път е прокарана задънена улица. Тя никъде не води. Трябва да се върнем в изходната точка. И оттук, може би, ще се откроят новите кръгозори, ще се намерят нови и верни пътища.

Революцията изненада всички – и тези, които я чакаха и подготвяха, и тези, които се страхуват от нея. В своята страшна неизбежност и необратимост стореното се оказа непосилно, а вътрешният смисъл и действителните размери на случилото се оставаха загадъчни и неясни. Трудно се постига мъжеството са се видят и разберат и те. (…)

Ненавистта изгаря любовта, а само в любовта има духовна прозорливост. Леко бе да се поддадем на опиянението на нравствения ригоризъм и пред лицето на злото и злобата, вършени на руска земя от днешната антихристова власт, духовно да ослепеем и оглушеем за самата родина, да загубим всякакъв исторически слух и прозорливост.

Сякаш я няма Русия, сякаш докрай, без остатък е изгоряла тя в болшевишкия пожар, а за в бъдеще на нас, бездомните опожарени, предстои да се устройваме на пусто поле, на празно място. В такова прибързано отчаяние има много самомнение и самодоволство, стесняване на любовта и кръгозора. Зад съветската стена е скрита от погледите страдалната, изгарящата в страдание Русия. Забравя се творената от нея съдба. А трябва без заобикалки и твърдо да се разбере: революцията и разрухата, измамата и отровата не убиха Русия; тя живее и е жива, жива в безумието и безчинството, жива в буйното пиянство и злоба, жива в мълчаливата съпротива, жива в невидимото свое преображение.  Творимата Русия е  сред бесовския маскарад, под маската на мерзостта, тя минава по митарствата на огненото изпитание. (…)

Трябва да разберем и признаем: руската разруха има дълбоки духовни корени, тя е резултат и финал от отдавнашна и стара духовна криза, от болезнен вътрешен разпад. Историческият срив е подготвян отдавна и постепенно. В дълбините на руското битие отдавна бушуваха размирици, предизвикали сътресение на руската земя и избили на историческата повърхност и в политически, и в социални, и в идеологически конвулсии и спазми. Сега е и кризата, и развръзката, и разплатата. В корените и източниците си руският метеж е преди всичко духовна измама и упадък, заблуждение на народната воля. В това е грехът и вината. Само в подвига на покаянието, в строгото изпитание  на духовното отрезвяване може да се открие и се открива истинският изход от водовъртежите на ликуващото зло. На духовния срив трябва да се отговори с подвиг на пречистването, молитвата и мобилизацията.

Само в бдение и аскеза, само в молитвено безмълвие се натрупва и събира истинската сила – в мълчаливия опит светлее и се преобразява душата, кове се и се закалява волята. Само в тоя подвиг е възможно възкресението на Русия, възстановяването и оживяването на нейното разбито и поругано държавно тяло. Това е труден и суров път. Но няма леки и бързи пътища за победа над злото, а в делата на покаянието е дързост да се търси леснина.

Пределният ужас на революцията бе в нашето безсилие, в това, че в страшния час на историческото изпитание нямаше какво да противопоставим на развилнелите се стихии на злото, че в тоя час се разкри голямата беднота и немощ на руската душа. В революцията се разкри страшната и жестока истина за Русия. В революцията зейват дълбините, зейва страшната бездна на руското пропадане и невярност.

„и всякой мерзости полна…” (А. С. Хомяков)

Няма защо да се плашим и срамуваме от такива признания, няма защо да се утешаваме с бленуване по предишното благополучие и да прехвърляме всичко върху чужда вина. В разкаянието няма нито отстъпничество, нито хула. Само в него е непълнотата на патриотичното дръзновение, мъжество и мощ. (…)

У евразийците се създаде съвсем неоправданата представа, че революцията в известен смисъл е завършила и оформянето на нова Русия е факт. Вторачили се в мнимия социален строеж, увлечени от „съвременната страст към стабилно устройство и максимализъм”, евразийците пропуснаха самата същност на руския процес. Те странно оглушаха към тоя духовен метеж, който в действителност надига и взривява историческата повърхност. Евразийското внимание се разсея по социално-политическата повърхност, а евразийското внимание се притъпява и избледнява целият остър и могъщ трагизъм на руския метеж. Във вътрешността на Русия, в самите недра на руското битие и дух, все още продължава смъртната борба, борбата между разнородни и несъвместими начала; може би тъкмо сега тя е във висшия си разгар и напрежение.  (…)

У евразийците има някаква прибързана готовност да се абстрахират от злото, излишно доверявайки се на мнимия закон за историческата хегемония на целите. Струва ми се, че „загубите и жертвите” се изчисляват в огромно множество живи души, измъчени, озлобени и извратени… В евразийските представи за борбата с лъжата и злото има нещо от най-тъпото просветителство – коренно остарялата смес от толстоизъм и русоизъм. Сякаш може наистина големият въпрос за духовното пречистване да се сведе до смяна на идеологиите, до замяна на една „програма” с друга, „ясна и точна”, сякаш всичко зависи от премислеността, настойчивостта и упорството. (…)

В дни на открито гонение срещу Църквата, в дни на безпрепятствено разпространяване на сатанински съблазни, на масови кощунства, в дни на мъченичество и паника, когато разтревожената съвест и възбудената воля тласкат стотици хиляди хора да търсят думи на утеха – в тези дни да се мълчи за Църквата и вярата под предлога за „несвоевременност” е, да не кажа престъпно, но малодушно и съблазняващо. И без изобщо да преувеличават ценността на своите „религиозно-философски” твърдения, евразийците смятат, че вършат нужното дело и „помагат” на своя народ  „да се измъкне от болшевишката неволя и да се върне към нормалния човешки живот” (сп. „Русская мысл”, с. 85) повече, отколкото е възможно по пътя на „научно-техническите” – уви, по необходимост също само „глаголствания”. Credo absurdum! В известна степен това се отнася и до „вярата” в Русия. Да, нашата страна е в позор и гибел! И, разсъждавайки емпирично, малко достоверен изглежда не само нейният разцвет, но и простото „възстановяване”. Действително, ако се ограничи само с проповед на ценностите на материалното благосъстояние, то едва ли ще се осъществи, защото „духът е, който животвори, плътта нищо не ни ползва“ (Йоан 6:63) … И ако в руските души още от детство се бе разгоряла подхвърлената там от Църквата искра на чиста християнска любов, ако бе пламнало ясно съзнание за „лична отговорност” и жажда за самоотвержен труд, тогава би започнало възкресението на поругана Русия. Към това се стараят да призовават евразийците със слаб и неравен, понякога може би преиначен глас. Те чакат не да бъдат чути, а да се отворят очите на хората за това, което трябва да видят, за да не се отклонят от пътя си. Нека се облива с кръв сърцето при вестта за хилядите смърти, за гаврите и разврата, нека ни гложди мъката за разпилените съкровища! Но нека знае духът, че само в отговорното вършене на Христовото дело е залогът за изхода, и да не се съблазнява от „винтове и лостове”, служещи еднакво и на Доброто, и на Злото. (…)

В евразийството замисълът за духовно преодоляване на руския метеж изнемощя и се изроди. Евразийците не разбраха, не можаха да разберат нито неговия смисъл, нито неговия мащаб, нито неговата сложност; те го опростиха, подмениха с друг, по-прост, може би, но затова пък безсъдържателен и опасен. Духовното преодоляване на метежа не може да се ограничи с емоционалния оценъчен разбор и съд. То трябва да бъде действено, творческо и трудово. То трябва да бъде радостно покаяние, бодър подвиг на националното преображение. Това преображение вече се осъществява – за това благодатно възраждане на руската душа свидетелства мъченическата история на Руската църква, гонена и скитаща се, но тържествуваща в духа и силата на Илия (старозаветния пророк, бел. ред. ). А ето, истинската творима Русия евразийците видяха не там, където е тя, не в твърдините на православния дух, а при „крадците”. Цялата мъчителна и трагична проблематика на религиозно-културното прераждане по стар интелигентски маниер евразийците сведоха до задачата за създаване на ново направление, нова партия, единна и единствена, която трябва да открои изхвърления от революционните бури „нов, управляващ строй”, с тиранична власт да го организира около себе си и да стане негова основа и направляваща сила.  (…)

И в евразийството отново оживява най-лошата и най-опасната черта от старата интелигентска психология – да се дели всичко на „дясно” и „ляво”, на „благонадеждно” и „неблагонадеждно”, под новите обозначения „старо” и „ново”, „европейско” и „евразийско”. По психологическия си характер евразийството е последното интелигентско направление, съвместяващо в себе си всички предишни пороци. Цялата задача се свежда то това, да се постави в послушание, в „поданство на идеята”. Психологическият тип остава предишният, духовната тъкан не се обновява, променят се само слепите вождове на слепите както по-рано маси. Евразийците тук преобръщат перспективата. Действителната религиозна идеология е път или степен към вярата, а не зрял плод. Тя свидетелства, изповядва, изразява молитвения опит, ражда се от него. От идеята не пораства вяра, с идеи можеш да задушиш душата, да заглушиш у нея самата възможност за вяра. Би трябвало да си спомним поне Достоевски, който с гениална проницателност разобличи измамата и прелестта на мечтателните идеи и идеологии, опустошителната им вампирска власт над душата… (…)

Евразийците се объркаха в диалектиката на „европейската” философия, те самите попаднаха в задънените улици на протестантството. Евразийската философия не можа да прегори, да се пречисти в животворната проверка на църковния опит и размисъл. Тя е изцяло затворена в омагьосания кръг на реформационното обединяване. Евразийците повтарят и оживотворяват закъснелите и остарели мечти на разобличавания от тях „еретичен Запад”. (…)

Евразийците се чувстват и определят като „осъзнатели на руското културно своеобразие”…. С голямо внимание те изобразяват в подробности „географските особености на Русия”, подчертават своеобразието на етническия състав, без да забравят даже за особеностите на расовия коефициент на хемоаглутинация на народите от евразийския материк. Те са заети с морфологията на Русия-Евразия и там е насочено цялото им внимание. Географското единство и своеобразието на „евразийската” територия дотолкова ги впечатлява, че в техните представи истинският субект на историческия процес и ставане се оказва територията, даже не народите. Затова историята на руския народ за тях се разтваря в историята на Евразия като своеобразна среда и „месторазвитие”.

(следва продължение)

---

Откъсите са от книгата на прот. Георги Флоровски „Църквата: предание или утопия“, том 4, изд. на храм „Света София“,С., 2011 г., под  съставителството и богословската редакция на Павел Павлов