Св. Порфирий за изповедта и епитимиите

Автор: св. Порфирий Кавсокаливит

Да знаете как ме обичаха монасите и хората, които идваха за изповед! Изповядвах непрекъснато – ден и нощ. Всъщност започвах рано сутрин, продължавах през целия ден и нощ, както и на другия ден и нощ без прекъсване. Тоест две денонощия без храна. Но за щастие Бог се грижеше за мен и просвети моята сестра и тя ми носеше малко мляко за пиене. За да се изповядат, хората се качваха по стълбище с много стъпала, по които се стигаше до изповедалнята. По цяла нощ чакаха своя ред. Когато излиза, те си казваха един на друг: “Леле, този поп е сърцеведец!”, но казваха това по арбанашки,[1] тоест казваха, че съм “прифт” – сърцеведец. Останах там петнайсет години.

Когато хората идваха на изповед, имах обичай да им поставям въпроси. Да речем, питах ги: “На колко години си? С кого живееш?” Едни ще каже: “С жена ми”. А друг: “с родителите си”. Трети: “живея сам”- А аз продължавах: “Какво си учил? Какво работиш? Кога се изповяда за последен път? Кога се прчасти за последен път?”. Нещо такова. След това в съответствие с това, което ми кажеха, им говорех малко, и понеже отвън имаше опашка, им казвах:

– Чедо мое, сега какво се сещаш? Какво усещаш да тежи на душата ти, на съвестта ти? Какви прегрешения си извършил, какви грехове?

Лека-полека човекът започваше да изповядва греховете си, а аз гледах някак да му помогна и предварително му казвах, че наистина трябва да каже всичко така, както го чувства.

Отначало “попарвах” тези, които идваха да се изповядват. Някой идваше да се изповяда, а аз държах до себе си книгата на св. Никодим Светогорец “За изповедта”. Например някой изповяда тежък грях; поглеждах в книгата, където пише, че той не трябва да се причaстява осемнайсет години. Тогава не знаех, нямах опит. Налагах съответните епитимии. Написаното в книгата беше закон за мен. Постепенно същите хора идваха и на следващата година. Идваха от различни краища, от различни села, отблизо и отдалеч. Но когато ги питах: “Кога се изповяда за последен път?” и ми казваха: “Ами, миналата година по това време се изповядах при тебе”, тогава ги питах: “Какво ти казах тогава?”

– А, каза ми да правя сто поклона всяка вечер.

– И направи ли ги?

– Не.

– Защо?

– Каза ми да не се причастявам осемнайсет години. Помислих си, че тъй и тъй ще отида в ада и оставих всичко.

Разбирате ли? След това дойде друг човек – същото. Казах си: какво правя тук? Тогава се вразумих. Изповедникът има власт да връзва и развързва. Сещам се за по памет за един канон на св. Василий Велики. Основах се на него и измених тактиката си. Ето какво казва св. Василий: “ Този, който е получил власт да връзва и развързва, когато види в грешника голямо съкрушение заради греха, нека да намали продължителността на епитимията”.

По този начин започнах да насърчавам хората да четат каноните на светците, да четат кратки молитви, да правят поклони, да четат Свещеното Писание. И така те започнаха да обръщат внимание на правилата на живота, които дава нашата вяра. Сърцата им се смекчиха и само искаха да постят, да се подвизават и познаят Христос. А аз разбрах едно нещо – когато човек познае Христос, когато Го възлюби и бъде възлюбен от Христос, тогава всичко става добро, светло, радостно и лесно.

[1] Става въпрос за диалект на албански език.

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: