Опасностите от „показното благочестие“

Автор: о. Андрей Чиженко

Господ и Бог наш Иисус Христос е казал: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата,  тъй че Син Човеческий е господар и на съботата“ (Марк 2:27-28).

Какво означава това? Че във всички църковни тайнства и обреди, установени от Бог и от светите хора по внушение на Светия Дух, ние трябва да виждаме живия Господ и Неговия образ и подобие – живия човек, тоест, нашия ближен. Не трябва да се кланяме на буквата, но на духа. За това ни предупреждава и митрополит Антоний Сурожски в свой доклад, изнесен в Московската духовна академия на 25 декември 1973 г. и публикуван в книгата „Пастирство“. В този доклад той казва: „Ние също си създаваме кумири. Има хора, които създават кумири на ниско ниво от: типика, от уставното богослужение, от определен тип пеене, от определен тип иконопис. Всичко това е истина, всичко това е справедливо, но това не е всичко. Има едно място у св. Григорий Богослов, където той казва, че ако съберем всички данни от Свещ. Писание, всички учения на Църквата за Бог и от това направим напълно завършена картина и кажем: „Ето нашия Бог“, ние ще станем идолопоклонници. Защото всичко, което знаем за Бог са отблясъци и приближения, а Бог винаги ще бъде безкрайно по-дълбок и по-всеобхватен и всяка завършена картина би била лъжа и идол. Затова и трябва да бъдем внимателни в това отношение.

За това свидетелства и Евангелието. Задълбоченият читател на Свещ. Писание не може да не забележи колко много и често в него се говори за разговори на Христос с фарисеи и книжници, за спорове с тях. И дори цялата 23-та глава на Евангелието от Матей е посветена изключително на това. Или по-добре да кажем, че е посветена на задълбочен Божествен анализ на това негативно явление в еврейското общество, в каквото се превърнало фарисейството в момента на идването в света на Спасителя.

И защо толкова много внимание на страниците на Новия завет към фарисеите и книжниците? Струва ми се, за да не станем и ние като тях. Това е предупреждение към нас, бъдещите поколения.

Та нали, за съжаление, в нашето славянско православно общество е силно развито такова явление като „театралното православие“, или показната вяра. Ние носим гъсти бради и красиви забрадки с постнически благообразни лица под тях, но случва се да мятаме към ближния си такива словесни мълнии, че ако те бяха стрели, навярно биха го убили.

Често придаваме огромно значение на правилното изпълнение на поклоните, поставянето на свещта в свещника, прецизното обръщане  (за да не застанем, не дай Боже с гръб към олтара!) при прикадяването в храма, но колко често обръщаме гръб на нашия ближен?! Как раздразнено шепнем на неофита, правещ първите си неловки и стеснителни крачки в храма? Колко често пренатоварваме новообърнатия, стараейки се той да се изпълни с цялата тази „обредна геометрия“, да я усвои изцяло, така че в душата му не остава място за разговор с Бога? Защото цялото внимание на човека е концентрирано не към Всевишния, не към общението с Него, а към това с коя страна да се обърне, колко крачки да направи и къде да застане. Преподобният Никодим Светогорец в книгата си „Невидимата бран“[i] пише: „Защото има много духовни лица, които се лишават от спасителните плодове на мира и от духовните си трудове като ги забавят, предполагайки че ще загубят, ако не ги доведат до край; имайки увереност, разбира се лъжовна, че в това се състои духовното съвършенство. Следвайки по този начин собствената си воля, те се трудят с много трудове и се измъчват, но не получават истинския покой и вътрешния мир, в който наистина се придобива Бог“[ii].

Доста отдавна гледах документален филм за един руски женски православен манастир някъде из Русия. Порази ме едно интервю. Монахиня разказваше случаи от своя живот. Веднъж, когато била още послушница, тя казвала молитвеното си правило навън, когато край нея минала възрастна жена с огромна бала (бала сено или слама, не помня вече точно). Манастирът се намира в селце. И в своето ежедневие монахините са в контакт със селяните. Послушницата тогава се обърнала и не помогнала на бабата да пренесе тежкия товар, защото трябвало да си довърши молитвата. Но вече сега, след много години, когато с Божията помощ е вече монахиня, тя много съжалява за това, че тогава не прекъснала молитвата си, за да помогне на ближния.

Ето това, струва ми се, е правилното духовно развитие: във всичко да виждаш Господ и безсмъртната човешка душа.

Спомням си думите на монахиня Елефтерия, която десет години е била помощница на Светейшия патриарх на Москва и цяла Русия Алексей II. Тя казва: „Нима работата е в свещичката, скъпи мой? Работата не е в свещичката. Може милион свещички да запалиш – и напразно. А може нищо да не запалиш, да застанеш смирено, така както е постъпил митарят: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“. Той не принесъл дар. А другият принесъл не зная колко жертви и тръгнал към ада. А митарят си тръгнал оправдан“.

Затова, скъпи братя и сестри, нека помним, че църковните тайнства и обреди не са самоцел или краен пристан на нашия Църковен кораб. Не. Както ни посочва светителят Теофан Затворник, те са благодатни средства, които помагат на човек да възстанови изгубеното богообщение. Те са врати, през които ние възлизаме на небесата. Врати, не най-горния етаж.

Каква е тогава целта на християнския живот? Както казва преподобният Серафим Саровски, това е придобиването на Светия Дух, а в Него добродетели: смирение, покаяние, покаен плач за греховете и любовта към Бога и хората, любовта като най-висшата добродетел, защото Бог е любов.

Фотография: otyrar.kz

Превод: Христо Георгиев

Източник: Православная жизнь

---

[i] Авторът има предвид книгата „Il combattimento spirituale“ („Духовната бран“) на италианския монах Лоренцо Скуполи (Lorenzo Scupoli), публикувана през 1589 във Венеция, превеждана до 1598 г. на немски, латински, френски и английски. Книгата е преведена и адаптирана през 1796 г. на гръцки от св. Никодим Светогорец под името „Αορατος πολεμος“ („Невидимата бран“). Книгата е превеждана на два пъти на руски език през 1787 г. и 1794 г., но получава широко разпространение след изданието в Москва под редакцията на св. Теофан Затворник през 1888 г. под името „Невидимая брань“. Книгата е издадена и на български език през 2016 г. под името „Невидимата бран“ от издателство „Православно отечество“.

[ii] Приведеният цитат е от XX глава на редакцията на св. Теофан, наречена „Душе, обнажась от своей воли, надлежит предавать себя Богу“. В тази глава св. Никодим призовава читателя да се уповава на Бога, да се потопя със затворени очи в морето на Божия промисъл и благоволения, четейки Светото Писание да не чете бързо лист след лист, но да вниква във всяка дума и ако светите слова предизвикат съкрушение или духовна радост и сърцето му се изпълни с любов, да спре на това място, защото Бог се приближава към него и той трябва смирено да Го приеме, а не да продължава четенето като самоцел, за достигне някакъв брой страници. Не се безпокой, казва текстът, ако поради това планираните духовни упражнения останат неизпълнени, защото целта на духовните упражнения е точно да се сподобим с това вкусване на Бог. В главата се казва също, че едно от най-големите препятствия за съхранение на духовния мир е практиката да се извършват всеки ден определен брой духовни упражнения – четене на определен брой катизми от Псалтира, или глави от Евангелието, защото практикуващите това бързат да прочетат планираното, без да се грижат дали сърцата им изпадат в умиление. Непосредствено преди цитирания текст се посочва, че целта на духовните упражнения е да се придобие чрез тях Бог, а не да се извършват те самоцелно („Если истинно желаешь добродетельно прейти течение настоящей жизни, не имей другой при сем цели, кроме того, чтоб обретать Бога, где Он поблаговолит явить Себя тебе; и, когда будешь сподобляем сего, пресекай всякое другое дело и не подвигайся в нем вперед, забудь все другое, и упокоевайся в едином Боге твоем…“).