Тънка червена линия

Reneta TrifonovaАвтор: Ренета Трифонова                          

Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост …“ (Тит 3:5)

Повод за този коментар беше един кратък разговор с мой познат, който е вярващ човек. Попитах го защо не завърши висше богословско образование, щом толкова му харесва, а той ми отговори така:

– Мислех да уча богословие, но се отказах.

– Но защо? – изненадах се аз. – Всеки вярващ човек, завършил богословие е добре дошъл в Църквата, имаме нужда от такива хора.

– Отказах се, защото нашите богословски факултети са икуменически, всички в тях са икуменисти и модернисти.

– А ти знаеш ли какво означава това? – погледнах го аз изпитателно.

– Икуменизмът ли? О, това е най-големият враг на Православието!

Повече нямаше смисъл да разговаряме с моя познат, но бляскащите очи, с които той каза това, добре обрисуваха цялата картина на нашето „родно православие”, защото не чувах такива думи за първи път.  За Христос или за християнството ние и дума не обелихме и въобще не говорихме. Нямаше как да стигнем дотам заради икуменизма…

Стената

Когато стане въпрос за „икуменизъм”, „модернизъм” или „отстъпление”, насреща ми сякаш веднага се издига невидима стена.  В БПЦ, а и в някои от останалите поместни църкви зрее прикрит разкол – християните са разделени от тези термини, които се издигат точно като стена между тях – ако едните започнат да говорят за съборност, другите казват, че съборите са само седем и толкова трябва да бъдат;  ако стане въпрос за Вселенската патриаршия, отговорът е, че „Вселенският патриарх се целува с папата, а папата е еретик”. А ако заговорим за това кой колко ревностен християнин е, стигаме дотам кой как празнува, а по този въпрос  разговор въобще не може да има, защото пък тогава спорим за датите. И така, етикетите – календар, дати, икуменизъм, модернизъм, вселенски патриарх, папа, отстъпление, последни времена, апокалипсис и антихрист,  преминават като тънка червена линия през живота на Църквата ни и постоянно звучат от устата на християни, които възприемат Църквата като нещо, което са призвани да пазят и спасяват. Те – Нея, а не Тя – тях.

Това разделение е от доста време и има своя специфична основа, но около събора в Крит пролича колко дълбоко е то и колко големи са идеологическите наслагвания в Българската православна църква.

1Какво роди стената

Когато режимът падна, нямахме представа какво точно представлява Църквата. Спомням си, че в богословския факултет първото нещо, което ми обясни един колега беше, че съществуват масоните, за които „се чува”, че управлявали целия свят. Нали разбирате, че световната конспирация ми беше предложена веднага, щом стъпих в университета. Първата книга, която друг колега ми даде да чета,  беше „Православие и икуменизъм”, а втората, която попадна в ръцете ми – Шмеман на чужд език, който преподавателите препоръчваха, но за него тозчас пък други колеги ми обясниха, че той е „модернист“ и такива като Шмеман са решили да съсипят Православието; че икуменизмът е нашият най-голям враг, а след него – „модернизмът” и това е отстъпление от православната вяра и ето, идват последните времена.

Дотогава имаше Берлинска стена, интернет нямаше, границите на лагера, в който живеехме тъкмо бяха отворени, а ние все още нямахме информация като тази, която студентите имат днес. Но въпреки това,  когато още не знаехме какво означава православие, бяхме веднага информирани що е икуменизъм. Затова за мен този разговор не е нов, той се състоя още, когато се опитваха да ми втълпяват, че вярата ми трябва да се върти около опорната точка на основния и най-голям „враг” на Православието.

От много години различни издателства  предлагат на пазара все по-разнообразна православна литература. Който пожелае, може да се образова, дори и да не е учил в богословско училище. Християните вече могат да четат каквото поискат, има интернет, има социални мрежи, имаме контакти с хора от целия свят. Светът вече е едно глобално село. Но … същият проблем не само остава, но се задълбочава все повече и повече. Между християните има не просто разделение, неразбиране или неяснота, има… пропаст.

Тази пропаст не е от вчера, нейното наличие е поради това, че БПЦ отдавна се използва за насаждане на различни идеологии и политики, една голяма част от нейния клир и миряни и до днес симпатизира на идеите за „светлото бъдеще” и русофилството, панславянството, национализма, патриотизма и всякакви националистически и патриотични идеи и движения, които поискаха да приемат „православен” оттенък; на етнофилетизма и геополитиката, насаждана от чужда държава. Естествено е тези аномалии да възпроизвеждат в Църквата хора, за които Тя е символ на различни идеи, но не и място за спасение. Всичко това роди т. нар. „български зилотизъм” – особена неразумна ревност за „спасяване“ на Църквата от Нея самата. Нашият зилотизъм си има специфични корени тук, той не прилича нито на гръцкия, нито на руския зилотизъм. Ако го наречем фундаментализъм, то фундаментът, основата му в БПЦ е всякаква друга, но не и християнска, не и православна. Съвременното българското зилотство няма християнски корени, има псевдоправославни корени, израснали от различни идеологии, за съжаление насаждани и от и чрез църковния клир.

„Врагът“ на Православието

След падането на режима, в Църквата влязоха много хора, за да търсят спасение, а други поискаха да търсят там онова, което падането на стената им отне,  и подсъзнателно или съзнателно да се опитат да нагодят Православието според своите дотогавашни атеистични възгледи.  Ако преди ни пазеше стената на несвободата, за да нямаме информация как се развива останалият свят и да бъдем облъчвани и тровени с партийните клишета на „светлия социализъм”, днес новата стена се нарича с имена като „икуменизъм и модернизъм”, „ревнител”, „зилот” и  „календар”, зад които пък крачи смело „патриотизмът” и „национализмът”. Тази стена я издигнаха същите хора, които преди вярваха в „светлото бъдеще”, а това са новите им опорни точки. За тях православното християнство  не е онази универсална, вселенска вяра, заради която Христос бе разпнат за целия свят, а е част от племенната религия на нашата балканска кочинка.

За много православни християни в България днес Православието граничи с идеология, която се припокрива с техните възгледи – те просто са ги заместили с Православието и възприемат Църквата като етнически клуб, като нещо типично национално, патриотично, наше, родно, българско, балканско, ако щете, „запазило ни от турското робство”; цитират думите на митрополит Климент Друмев: „Има Православие, има България, няма Православие, няма България”, и представата им за християнството и в частност Православието, свършва дотам.

thin-red-line-Тънката червена нишка на идеологията

Така Православната църква в България се напълни с идеолози. Преди да падне стената, те бяха извън Църквата и идеологизираха населението, че няма Бог. Сега са вече в Църквата и продължават да идеологизират хората, но чрез „чистотата на Православието” със същите забрани, наречени „противостоене”, „ограждане”, „ревност”, като се опитват да ни представят Църквата не като място за спасение и вечен живот, а като място, което трябва да бъде спасявано от някакъв въображаем „враг”. Те са влезли в Църквата, за да Я спасяват, а не за да спасяват себе си. И днес от трибуните на различни сайтове, включително и на официоза на БПЦ се опитват да ни внушават, че видите ли, ако не изповядваме Православието като тях, значи сме икуменисти, модернисти и отстъпници. Ако искате пресен пример, спомнете си въодушевените „вероучителни” статии за събора в Крит на журналистката-комунистка и вече „християнска социалистка” Велислава Дърева на страниците на официоза ни.

Което ще рече, че в Българската православна църква, най-нагло и нахално се опитват „да ни учат на православие” хора, които бяха и все още са с богоборческата власт и въобще с властта по един или друг начин.  Такива хора след падането на стената бързо намериха работа и постове в нишата на БПЦ, някои от тях станаха свещеници  и биваха назначавани в градски и централни храмове без никакъв проблем.  Други пък бързо получиха влиятелни административни постове и офикии без особени заслуги; трети  станаха членове на църковни настоятелства веднага, щом се кръстиха, без дори да знаят какво правят в Църквата и така … до днес, когато не само нищо не се е променило, но и започна вече  ясно да се вижда, че Църквата ни е овладяна от невярващи хора, които бъркат Православието с племенна „балканско-славянска-източно-руска” религия, а християнството за тях е … далече, далече.

Заради опорните точки на „икуменизма и модернизма”, такива хора изсипаха хули срещу богословски школи и утвърдени имена в православното богословие и под маската на православни християни, милеещи за доброто на Родината и за „България над всичко”, пръснаха заразата на идеите си под формата на този нов изъм” – „българският зилотизъм”, като започнаха да имитират Православие.  Отровени в миналото от идеите за „светлото бъдеще” без Бога, те замениха партията с Църквата и днес ни учат на православие така, както преди ни учеха на атеизъм.

„Пазителите“ на Православието

Освен, че пръскат заразата на опорните си точки, наречени „борба срещу икуменизма и модернизма”, които се определят като „ревност” или „зилотизъм”, такива хора се изживяват и за пазители на истината в Църквата, за „пазители на Православието”, макар че Църквата няма нужда от спасители, защото ние сме спасяващите се.

Покрай проблемите си от всякакво естество, Българската православна църква заприлича на котило за „антиикуменисти” и „антимодернисти” – объркани хора с объркани представи за християнството изобщо. Думи като мисия, свидетелство, вселенска, съборна, любов, които би трябвало да са най-често използваните  в речника на християните, те замениха с думите ерес, всеерес, стар и нов стил, ревнители, пазители, ограждане, икуменизъм, отстъпление, антихрист.  

Тази невидима зилотска стена се издига именно заради това – изповядването на вярата ни да остане на това „национално” ниво, на което сме. Да мислим, четем, спорим и коментираме за всичко друго, но не и за Този, чрез Когото ще се спасим – Христос. Да се спасяваме с „дела по закона”, а не чрез Този, Който даде Закона. Да не живеем в свободата на християнството, която ни даде Христос, за да бъдем лесно манипулируеми и управляеми. Да не питаме защо земната част на БПЦ е такава, каквато е и защо има такива дълбоки проблеми. Икуменизмът и модернизмът са удобно извинение, защото отстъплението иде и трябва да се „оградим”, за да се спасим. Другото не ни интересува, то е заради  последните времена…

В Църквата успяха да се настанят нови фарисеи, още по-лукави от тези, които разпънаха Христос и които Той изобличаваше. Бог им даде Закон, а заради Закона те разпънаха Сина Му. Днес се случва същото, защото както споменах и по-горе, пред очите ни се извършва имитация на Православието. Да, имитация. В гордостта си ние можем не само да се опитваме да подменяме Православието, но и да го имитираме, под предлог, че го „пазим” … И който не е съгласен с нас, не е православен, той е модернист, икуменист, отстъпник, новокалендарец, еретик. Такива нагласи отдавна предизвикват негласни разколи и брожения,  затова и монасите на Света гора излязоха с изявление.

Списъкът с подобни епитети може да бъде доста дълъг. Интересни неща казва проф. Радован  Бигович по този въпрос: „Нима не сме свидетели, че днес много православни богослови, имат „свое” богословие, канони, догмати, типик, богослужебен устав, вътрешна и външна църковна мисия? Въпреки това, всички те упорито твърдят, колко „автентично православно” е тяхното богословие и са отчаяни и недоволни, че то не присъства в църковната практика. Доколкото те са заложници на своите богословски становища и убеждения, за тях реалният църковен живот и практика са непоносимо страдание. Нима това множество от православни богослови (богословски плурализъм), не е последица от религиозния индивидуализъм и от отслабването на съборното съзнание на Църквата и на православното богословие? Нима в наше време то не предизвиква много нежелани последици: взаимна подозрителност, дискредитиране, смут и объркване сред народа, поданически и подмазвачески морал.” 1

WoolfLambЦърковното лицемерие

Какво общо имат всички тези неща с Христос и с Неговата Църква? Така ли говореше Той на хората? „Ограждаше” ли се от тях, за да пази „истината” от „враговете” си? Не каза ли на апостолите: „И тъй, идете, научете всички народи…”(Мат. 28:19) Нима им каза – стойте тук и се „ограждайте”, пазете истината от „отстъпниците”? Не казваха ли и фарисеите така и не беше ли Савел гонител, точно, защото искаше да пази „делата по Закона”? „…защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Това ли е днес православното християнство, което толкова са обичали  светците и отците на Църквата и заради което са претърпявали гонения и скърби? Нашите православни фарисеи превърнаха Православието в евразийска партия, етно-клуб и клуб по интереси и занимания, докато се опитват да го „спасяват” от някакъв негов въображаем „враг”, като в същото време думичка не казват за това, че държавата започна да използва отдавна Църквата за своите идеологически и финансови цели, като я принизи до инструмент, чрез който да корумпира духовниците й, за да продължаваме да избираме едни и същи хора на власт.  За това, че БПЦ се превърна в слугиня на властта, никой от тези православни фарисеи не обелва дума, такова отстъпление на тях им се струва нормално, може би?

Кое е „православното” на това и ако някои от нас говорят за „отстъпление”, защо мълчат за това отстъпление и участват активно в него?

За всички тези години на „свобода” това е най-голямото „християнско църковно лицемерие”, за което „всеереста на икуменизма” и „лъжесъборът” са като лозунг от манифестация, а корупцията в църковните среди и огромните проблеми сред църковната ни йерархия, сред които е и тихата симония, превърнала се в открито слугуване на държавната власт, са абсолютно незабележими. Дори мисля, че Борджиите само могат да ни завиждат на изобретателността!  Да припомня само, че имахме архиерей, който почина наскоро и който беше написал собственоръчно пред безбожната власт: „Горд съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни Родина – славната комунистическа партия!  – за която работя и с която живея!”(тук). Такива крещящи отстъпления и нарушения, „пазителите на Православието” не забелязват, неглижират и не изобличават. И правилно, защото кой иска да изобличава … себеподобните си?

Аз-ът в Църквата

Аз-ът в християнското ни общество в България днес, този белег на първия грях – гордостта, достигна връхната си точка в БПЦ. Годините на безбожие направиха хората горделиви и самомнителни, като в същото време ги обезличиха и ги отучиха да мислят и да имат достойнство. Някои от тях, влизайки в Църквата, намериха идеална почва за изява, като се опитваха да променят не себе си, а другите чрез своите представи за Нея. Така освен всичко друго, си отгледахме и аз-овци – „черни овци“ и младостарци – пастири, които бъркат Църквата с тоталитарна секта. Този огромен проблем вече беше официално признат от БПЦ-БП(тук). И тези „черни овци” и младостарци имат голяма заслуга за издигането на лукавата стена на „българското зилотство”.

Това е самоунищожение, ние се самоунижощаваме.  Как точно ще ”пазим” Православието, когато нашите деца не искат да живеят в такава държава и не искат да влизат в такава Църква? На кого ще оставим такова „православие” – зилотско, евразийско, комформистко, племенно, национално – православие, което в българския си вариант днес не може дори да мисионерства сред своите, а чуждите смята за врагове? На кого ще го предадем в наследство, когато децата ни не искат да живеят тук, защото сме свикнали да мълчим лицемерно за всичко нередно, което ни заобикаля – и в Църквата, и в държавата?

И това е именно погрешното разбиране за природата на Църквата и за смисъла на християнството – Христовата жертва за целия свят. Не за нас, за определен географски регион, а за всички. А ние тук се страхуваме, да не би да ни вземат Православието или то да стане нещо друго, различно от нашата представа за християнството изобщо. Православието е християнство и ние трябва да свидетелстваме за него пред целия свят и да използваме адекватен език пред хората, за да разберат те не само Кой, но и Какъв е Христос. А нашият език в повечето случаи е неразбираем, архаичен, чужд, неубедителен. А вярващият, Христовият човек не говори така.

 „Християнската вяра е диалогична; тя е разговор, комуникация в любовта. Единствено любовта гарантира диалога или, по-добре казано, самата тя е диалог. Любовта изключва монолога и монопола, защото там, където има любов, комуникацията е двупосочна. Християнският Бог не просто говори на човека, а разговаря с него и от своя страна човекът също така говори и разговаря с Бога”2.

У нас няма ниво на диалог, за да се чуем и да решим проблемите си. Няма адекватна реакция от епархийските ни архиереи на всичко това. Не, не адекватна, няма никаква реакция. Земната ни Църква не прилича отдавна на Църква. Тя прилича на нас. А тънката червена линия на скритото „православно” богоборчество продължава да я пронизва и обхваща. Докато не я прекъснем, ние няма да можем да се разбираме и ще бъдем християни само на думи, но не и на дела. Ще бъдем „православни”, но няма да бъдем християни.

1 Радован Бигович, „Църква общество”, С., „Омофор”, с. 61

2 Радован Бигович, „Църква общество”, С., „Омофор”, с. 45

Advertisements

9 Comments on Тънка червена линия

  1. Неда // 06/07/2017 в 15:46 //

    Хубаво, да чуем сега няколко думи и за онези от другата страна на червената линия, ако не искаме да сме едностранчиви.

  2. Ако имате някакви наблюдения за тези „други“, напишете ги, аз пиша за това разделение, което виждам тук, у нас.

  3. Неда // 06/07/2017 в 16:12 //

    А-а-а, това трябваше Вие да го напишете. Това си е Вашата статия. Но явно предпочитате да сте едностранчива и да пишете за разделението от позицията на едната страна, не от неутрална позиция. Само че така не сте убедителна в тезата си, а пристрастна и показвате, че Ви е яд на тези от другата страна. Те, обаче, могат да кажат същите неща за всички вас от другата страна, така че……………

  4. Не знам коя е тази „друга“ страна. В Църквата има една страна – Христовата.

  5. Неда // 06/07/2017 в 17:21 //

    В статията си правите ясно разделение между двете страни. Недейте да идентифицирате Вашата половина с цялата Христова църква!

  6. Поздравления за авторката! Много дълбок коментар, твърде дълбок за някои плитки духовно и интелектуално умове.

  7. Наско, благодаря за хубавите думи! Неда, Вие сама правите разделението, без да усещате. Използвате думи като „ваша“ и „наша“. Сама показвате, че влизате в една от тези категории, значи сте наясно, че има разделение и то наистина е голямо и опасно. В Църквата няма „ваша половина“ и „наша половина“, всички сме едно в Христа. Аз съм го написала, прочетете пак – Църквата не е партия, не е клуб по интереси, Тя е Тяло Христово. Всяко разделение нанася болка по това Тяло. В Църквата човек влиза, за да се бори с греха в себе си, а не с греха в другите. Когато всеки отговори на своите въпроси и първо започне да вижда Христос, а после греха в другия, тогава „тънката червена линия“ сама ще изчезне.

  8. Интересно как така за това разделение са виновни гнусните и гадни зилоти, нещо нищо не се казва за модернистите които за разлика от зилотите линчуват хора, прогонват монаси, и тем подобни. Ама видиш ли зилотите са една сган която е виновна за вскичко. И руснаците също.

  9. Иван // 07/07/2017 в 15:56 //

    Чудесна статия, Ренета.Поздравления.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: