Домът на Отца

Posted на 14/07/2017 in Богословие, Предание и Писание, Църква и мисия // 0 Comments

Автор: прот. Георги Флоровски

Предлагаме в няколко поредни части откъси от „Бащин дом”1 на прот. Георги Флоровски като един от най-добрите му текстове за същността на Църквата

„Колко е страшно това място!

Това не е нищо друго, освен дом Божий,

това са врата небесни” (Бит. 28:17)

В учението за Църквата „великата тайна благочестието” (1 Тим. 3:16) се разкрива на вярващото съзнание в цялата си неизследима пълнота. Църквата е дело Христово на земята, обективен резултат на Неговия изкупителен подвиг, отобраз на Неговото благодатно пребиваване в света, „през всички дни, до свършека на света” (Мат. 28:20). В Църквата се завършва и се изпълва божественото домостроителство. Именно върху Църквата, в лицето на Дванадесетте апостоли и тези, които бяха с тях, като на предизбран начатък, снисхожда Дух Светий и „страшното и неизследимо тайнодействие” на Петдесетницата. В Църквата, като „дом Божий”, се извършва и се продължава със силата, действието и благодатта на Всесветия Дух спасението, освещението и обожението на творението. Църквата е единствената „врата на живота”, по израза на св. Ириней Лионски, и заедно с това – богата „съкровищница” на всичко отнасящо се към истината. И поради това само в Църквата, от Църквата и чрез Църквата се открива истинският път на християнското знание и благочестие. Защото християнството не е учение, което би могло да се възприеме чрез външно научаване, но живот, към който е задължително същностно да се приобщиш, който може да се получиш само чрез действително раждане от извора на живота. Малко и недостатъчно е само да се познава християнството – „мисълта да има християнски образ”; необходимо е да бъдеш християнин, да живееш „в Христа”, и това е възможно – само чрез живот в Църквата. Християнството е опит. Цялото християнско вероучение по своя произход е именно църковно вероучение, описание на църковния опит, свидетелство на Църквата за връчения й „залог за вярата” (depositum fidei). Само чрез това харизматично църковно удостоверение вероопределенията получават пълна сила и значимост, и получават от Църквата не като от власт и авторитет, но като глас на Дух Свети и на Самия Господ, „никога не отдалечаващ се, но пребиваващ неотстъпно”. „Изволи ся Духу Святому и нам”, тази тържествена формула на съборните постановления възвежда всички свидетелства на Църквата към техния действителен „живоносен извор”. Не само мистически, но също и исторически, Църквата е единствен извор на християнския живот и на християнското учение. Защото християнството се появи в сета само във вид на Църква. От друга страна, и по своето съдържание християнското вероучение в крайна сметка се свежда именно към учението за Църквата, като вечен Нов Завет, като „Тяло Христово” и всяка повреда на учението за Църквата, всяко нарушаване пълнотата на църковното самочувствие неизбежно води след себе си и общи догматически, вероучителни неточности и заблуждения. Затова, всъщност, не може да има особено, отделно и окончателно догматическо учение за Църквата, закрепено в общодостъпни догматически формулировки. Защото Църквата е средоточие на цялото християнство и тя е познаваема само отвътре, чрез опита и подвига на благодатния живот – не в отделни догматически определения, но в цялата пълнота на изповеданието на вярата. И, както вярно отбелязва един съвременен руски богослов, „няма понятие за църковност, но съществува самата тя, и за всеки жив член на Църквата църковният живот е най-определеното и осезателно нещо, което той знае”.

Християнството не се изчерпва нито с учението, нито с морала, нито със съвкупността от теоретичните познания, нито със свода от нравствени предписания или правила и не те са първични в него. Християнството е Църква. В Църквата се съдържа и се преподава учението, „Божиите догмати”, предлага се „правилото на вярата”, чинът и уставът на благочестието. Но самата Църква е нещо неизмеримо повече. Християнството е не само учение за спасението, но и самото спасение, веднъж извършено от Богочовека; „и Неговата смърт, а не Неговото учение и не строгият живот на хората съставлява средството за помирение”, по точния и твърд израз на руския догматист Филарет, Архиепископ Черниговски.

В православното съзнание Христос е преди всичко Спасител, не само „благ учител” и не само Пророк, но и преди всичко Цар и Първосвещеник – „Цар на света и Спасител на нашите души”. И спасението се заключава не толкова в благовестието за Царството небесно, колкото именно в Богочовешкия лик на самия Господ и в Неговото дело, в Неговите „спасителни страсти” и „животворящия Кръст”, в Неговата смърт и възкресение. Защото „ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14) … Християнството е Вечен Живот, откриващ се на света и човеците в неизповедимото Въплъщение на Сина Божий, и откриващ се на вярващите чрез светите Тайнства и благодатта на Светия Дух. „И животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Йоан 1:2)… По израза на забележителния руски подвижник от недалечното минало епископ Теофан (Затворник), „в съзнанието на християнина първо се вижда Лицето на Христа Господа, Въплътения Син Божия, а зад завесата на Неговата плът се съзерцава Триипостасният Бог”. В православното съзнание Господ Иисус Христос е перди всичко Син Божий, Въплътено Слово, „Един сий от Святия Троици”, Агнец Божий, вземащ греховете на света … И православната вяра е съвършено неотделима от Лицето на Богочовека, невъзможна е вън от живото общение с Него чрез църковните тайнства.

С цялата съвкупност на символните изявления, с цялата съвкупност на молитвеното и литургическото изповедание Православната църква утвърждава тайната на Богочовечеството, в духа и смисъла на Халкидонския догмат. Тя изповядва неизречимото съединение на „пълнотата на Божеството” и пълнотата на човечеството в целия земен живот на Спасителя – в Неговото тайнствено раждане от Приснодева, заченат от Дух Свети, в Неговите изкушения, унижения и страдания – „дори до смърт, и то смърт кръстна” (Филип. 2:8), в Неговото тридневно възкресение и „еже на небеса с Пречистою Своею плотию Божественном Вознесении” (Величание на празника Възнесение, бел. ред.). Всичко това са действителни исторически събития, осъществили се в този свят и с това просветили този свят. „Словото стана плът и живя между нас” (Иоан. 1:14) – това станало във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирод. И това историческо събитие стои в центъра на християнската вяра. Християнската вяра е исторична по своето същество, исторически конкретна, защото поставя своето начало именно от историческите събития. Исторически характер носи и апостолската проповед. От самия ден на Петдесетница, когато св. ап. Петър свидетелства, като очевидец, за извършеното спасение, за силите, чудесата и знаменията, които представи Богът Христос, за Неговите страдания, Възкресение и Възнесение, и за изпращането на Дух Свети. В апостолската проповед емпиричният опит се сраства, съединява с мистичния опит, защото в самото емпирично, в тварната безвидност, се прояви свръхемпиричното, Божественото – тайната на Богочовечеството. И тази тайна държи и проявява Св. Църква – „Църква на живия Бог; стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Цялата християнска вяра е изяснение и разкритие на тайната на ипостасното Богочовечество. И само във връзка с това събитие – „Син Бога Син Деви бивает” (от тропара на Благовещение) – е само постижимо съществото и природата на Църквата, като действително „Тяло Христово”. Именно този образ от св. ап. Павел е най-точното и основоположното определение на Св. Църква, правещо възможни всички останали и по-сетнешни, вече разяснителни и допълнителни.

Спасителят свидетелства за Себе си: „Аз победих света” (Ин. 16:33). Неговата победа, Неговото изкупително дело се заключава именно в това, че Той създаде Своята Църква и с това утвърди в теснота и смирение, в немощ и оскъдица историческото съществуване на начатъка на „новото творение” (Гал. 6:15). Начевайки със св. апостоли, „очевидци и служители на Словото” (Лк. 1:2, после този израз се употребява в определенията на Вселенските събори), древните християни се именуват „народ Божий” (1Петър. 2:10), нов народ, „род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити” (1 Петър. 2:9). Наистина Св. Църква е „Дом Божий”, град Божий, „чиито художник и строител е Бог” (Евр. 11:10), „Царство Божие”, „Горен Йерусалим” (Гал. 4:26). Вече в самото наименование – Εκκλησία – се съдържа и се прокарва мисъл за Църквата като за град или Царство Божие. Εκκλησία е като че никога не разпускащо се народно събрание на новия, благодатно-роден, народ „призвани” граждани на небесния Йерусалим. Такова именно разбиране разкрива и днес Православната църква, когато пред св. Кръщение изисква от „просвещаваните” да изповядват вярата си в Христа, „като Цар и Бог”. В кръщелните молитви тя се моли за тях „да приемат почестта на горното звание и съпричастници на първородните, написани на небесата”. В св. Кръщение човек оставя „този свят”, подчинението на „бесовските работи”, като че излиза или се освобождава от естествения порядък на нещата, от порядъка на „плътта и кръвта” и преминава в благодатния порядък – по тайнствените и тържествени на св. ап. Павел: „пристъпва към планина Сион, и към града на живия Бог, небесния Йерусалим, и към десетки хиляди Ангели към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство” (Eвр. 12:22-23).

Целият смисъл и сила на тайнството Кръщение е в това, че кръстеният влиза в единната Църква, „единната Църква на ангели и човеци”, прихваща се и израства към единното „Тяло Христово”, става „съгражданин на светците и приближен на Бога”, защото „всички ние с един дух сме се кръстили и с едно тяло”. Св. Кръщение е, като че ли тайнствен чин за прием в Църквата като в царство на благодатта. Поради това и се моли Св. Църква за кръщаваните: „напиши го в книгата на Твоя живот; съедини го със стадото на Твоето наследие … и сотвори его овча словесное святаго стада Христа Твоего, уд честен Церкве Твоея, сына и наследника Царствия Твоего … насади его насаждение истины во святей Твоей соборней и апостольстей Церкви, и да не восторгнеши!” Църквата е нов, благодатен народ, не съвпадаш с никой от естествените или земни народи, нито с елините, нито с иудеите, нито с варварите, нито със скитите, tertium genus (трети народ) – народ, образуващ се по съвършено друго начало, не чрез необходимост от естествено раждане, но чрез „тайнството на водата”, чрез тайнствено съчетание с Христа в „тайнствения купел”, чрез „благодатта на осиновяването”, чрез свободата, подвига и дара на осиновението от Бога, „от когото се именува всяко отечество на небесата и на земята”. И в това се заключава основанието и обоснованието на всичките тези свойства на Църквата, които ние изповядваме за нея със словата на символа – и единството, и светостта, и католичността, и апостолския произход – всичките тези определения не само са свързани, но са и напълно неразривни помежду си.

Бележките в скоби след цитатите са на редактора на книгата Павел Павлов

Следва продължение …

Източник: Прот. Георги Флоровски „Църквата: Предание или утопия”, т. 5, София, 2011 г., издание на храм „Св. София”, превод: Павел Павлов, Нина Димитрова; редактор: Павел Павлов

1 Текстът Дом Отчий е публикуван на руски език за първи път в списание Путь, 1927, №7, апрель, с.63-86. Текстът е писан по-рано, защото сръбският превод на отец Юстин Попович предхожда руското издание. Веднага е публикуван и на немски, съществува и превод на гръцки език. Домът на Отца е текст, който играе основополагаща роля за изграждането на новото сръбско богословие, особено у еп. Атанасий Йевтич. Този текст е сходен със статията „Два завета”, писан в София и публикуван през 1923 г, в третия Евразийски сборник: Россия и Латинство (на бълг. език в Мъдрост и Премъдрост, С., 2009, с.7-36).