Целите на Църквата и ролята на човека в нея

Автор: Атанас Ваташки

Обредно-традиционната „религиозност“ на „православния“ българин не търси дълбочината и истинския смисъл на съществуването на църквата и свърза последната с паленето на свещи, освещаването на икони и други предмети, взимането на светена вода, върбови клонки на Цветница[1], „минаването под масата“ на Разпети петък[2],или с запазването на национално-културната идентичност на нашия народ. Не е случайно, че църквата се пълни на големи църковни и национални празници, на такива църковни празници, при които се чества светецът, чието име носим, или при донасяне на нечии „чудотворни“ мощи и икони[3], при условие, че църквата стои полупразна по време на богослужение. Това показва, че в масовото съзнание целите на Църквата са най-вече земни – тя е средството, в и чрез което ни се дава здраве, късмет, удовлетворяване на желанията ни или се запазва някаква идеология. Когато пък се сещаме, че целите на Църквата надхвърлят този свят, това обикновено е при нечия смърт. За съжаление, обикновено забравяме, или не знаем, че Църквата е преди всичко живот – за живи и мъртви. Тя е Христовият живот, даден за нас, хората. Заедно със суеверието (тоест празната вяра), заедно с навика и следването на общоприетото, съществува и нещо, което ни е пленило, вътрешна потребност в душата ни, която ни казва, че църквата е мястото, на което трябва да отидем. Би било добре ако развием това чувство, разбирайки наистина какъв е смисълът на Църквата, защо съществува тя , и какво е нашето място в нея.

Мнозина разглеждат Църквата като религиозна организация, която има за цел да ни осигурява добруване в този живот и да ни дава решения на душевните ни проблеми. А дали има Бог, или ако Го има, дали има живот след смъртта, и дали наистина животът в църквата има някакво отношение към него, е въпрос, който не е от особен интерес. Църквата обаче гледа на живота ни тук от перспективата на вечността. Църквата е мястото, където възрастваме до „единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото“ (Ефес. 4:13), където се подготвяме за вечността. Църквата съществува, за да ни даде спасение в Иисус Христос.

Макар че не винаги го осъзнаваме, основната потребност, която ни води на църква, е желанието ни да се доближим до Бога и да научим повече за Него. Бог е Върховното Битие, повече от всяка наша представа, но ни се открива в Църквата като върховна Любов, Баща и Приятел, Който иска да бъде близък на всеки един от нас. Макар и не винаги да сме способни да разберем това, но ние дълбоко в себе си знаем, че желанието да се докоснем до Бога, до вечността в Него, е това, което ни води в църквата.

От тук обаче е възможно да влезем в другата крайност, и да си помислим, че Бог е само в църквата, ограничавайки обхвата на Неговото действие. Всъщност Бог е всеприсъстващ, Той е навсякъде, в и над Вселената, в църквата и извън нея. Ако има известна на нас, хората, причина, от която да зависи къде Бог действа по-силно, то тя ще е възприемчивостта на човека, способността му да се вслушва в Божия глас, желанието му да синхронизира волята си с Божията. Колкото по свят е човекът, толкова по-силно Бог присъства в Него. В този контекст може да стане очевидна несъстоятелността на опитите на ню-ейдж поклонниците да се зареждат с енергия в средата на църквата, под купола, защото там енергията била „най-силна“. Църквата не е енергопреносна мрежа или електроцентрала, а Бог не е безлична космическа енергия и нивото ни на общение с Него зависи не от нашето географско позициониране в църквата, а от степента на уподобяването ни на Него.

Една от основните цели на Църквата е отслужването на Литургията. Литургията не е представление, на което сме зрители и слушатели, а нещо, в което трябва да участваме. Правим това, ако вникваме в богослужебните текстове, молим се, и участваме в Евхаристията. Евхаристията, като тайнство на тайнствата, представлява най-силно съединяване с Христос. Неслучайно един от най-ранните мъченици, св. Игнатий Антиохийски, я нарича лекарство за безсмъртие. Евхаристията, също както и тайнствата въобще, не бива да се очаква, че ще ни преобразят механистично, без да е налице нашето съ-участие, труд и борба срещу греховните ни страсти и действия, които вървят срещу Бога.

Гръцката дума за грях, amartia, означава пропуск, пропускане на целта. Ако нашата цел е Бога, грехът е онова, което не е в съгласие с тази цел и ни отвежда извън Бога, извън пътя на спасението. Светите отци често разглеждат греха като болест, нещо,което ни разболява, и което изцеляваме в Църквата, която наричат лечебница, защото нейното предназначение е да бъде излекуван човекът от греха, за да бъде въведен в пълнотата на Божествения живот. За да стане това е нужно да следваме Божиите заповеди. Те не са някакъв сух, юридически закон, а, както се изразява един богослов, пътепоказатели към вечния живот, които имат за цел не да ни забранят „насладата от живота“, а именно да ни помогнат да различим онова, което е наистина ценно, от онова, което има измамна „стойност“, водеща извън Бога, извън радостта.

За да бъде по-лесен пътя ни към Бога, пътят на излекуването на душата ни, е от значение да не сме сами в него. В Църквата санкционирана от нея подкрепа ни се дава чрез фигурата на духовния отец, когото ние трябва да си изберем. Пред него ние участваме в тайнството Изповед, споделяме нашите проблеми, и търсим съвет и духовно ръководство. Духовният отец е поел грижата за нашата душа, за нашето спасение и ние трябва мъдро да се възползваме от тази възможност, дадена ни в Църквата.

В църквата е възможно да сме впечатлени от различни външни неща в нея– от стенописите и иконите, които пресъздават Божието Царство и сякаш мислено ни пренасят в Него, от духовните църковните песнопения, които осъзнаваме, че се различават коренно от светската душевна музика, от великолепието на църковната архитектура, от свещите, които като символи ни напомнят за пламъка на вярата и молитвата. Но това са само средства, които целят да подпомогнат нашия духовен живот в Бога.

Всичко в Църквата, дори най-„незначителните“ неща,  се вършат с определен смисъл. Да вземем например кръстният знак. Той се приема традиционно като религиозно задължение при влизане или излизане в/от църквата или средство, което трябва да усили действието на нашата молитва. Често той се прави механистично, без вникване в неговия дълбок смисъл, дори без съответната вяра. А по смисъл той е една малка вероизповед – израз на вярата ни в Трите Лица на Светата Троица и в двете природи на Иисус Христос – Божествена и Човешка. Да се кръстиш, означава, че се идентифицираш с вярата на Църквата. Ти казваш: „Аз вярвам така, както вярва Църквата“.

Битуват най-различни представи за църквата, които съдържат известна доза опростенчество, и ако я разглеждаме единствено по този начин, рискуваме да изгубим от погледа нейната основна природа и цел. Църквата е един духовен организъм, събрание на призованите, тоест на онези, на които Иисус Христос е станал Господ и те са събрани и обединени в Него, чрез силата на Светия Дух, където Бог им дава възможност още сега, в този живот, да предвкусят рая, в когото ще живеят в пълнота след края на времето. В Църквата Бог ни води през етапите на нашия живот от слава в слава, докато всички достигнем пълнотата на Христовото съвършенство (срв. Ефес. 4:13). Заради Неговото водителство към Себе Си, Писанието ни казва, че Господ Иисус Христос е Глава на Църквата, която пък от своя страна е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Истината обаче не е единствено понятие, касаещо верността на даден факт, но и ни се открива като Личност, в Иисус Христос, Който е върховната действителност и Битие. Той казва Аз съм Истината“ (срв. Йоан 14:6). Следователно в Църквата от една страна се пази и охранява истината като понятие – истината за нашия живот и предназначение, а от друга начинът, по който те се откриват в Иисус Христос, Чиято подкрепа и любов ние получаваме, вървейки към Него. Тази връзка на Иисус Христос с Църквата (и вътре в нея) се подчертава още по-силно чрез използваните описания за нея в Свещеното Писание, където тя се представя като Тяло Христово. Така се подчертава отново единството на членовете й, помежду им, и с Бога, и се изявява ролята на Евхаристията за постигането на тази цел.

Макар че не съществува строга дефиниция на Църквата, има различни описания на нейните свойства. Най-популярните описания на Църквата са дадени в Никео-Цариградския символ на вярата, където е казано: „Вярвам в Една Свята, Съборна и Апостолска Църква“. Църквата е една, както и Христос, Който е неин Глава, е Един. Независимо, че има много християнски конфесии, които се наричат „църква“, но въпреки това истинската Църква, утвърдена на основата на апостоли и пророци, чийто краеъгълен камък е Христос, и която пази истината в пълнота, е една. Една означава също така, че Църквата, макар, че е разпространяна по света, и по този начин е съставена от много църкви, но всички те имат една вяра и един Глава – Господ Иисус Христос. Църквата е свята, но не защото членовете й са съвършени или святи сами по себе си, а защото са причастни на Божията святост, в която израстват духовно. Освещението на Църквата е не само действителност, но и цел: „Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети“ (Ефес. 5:25-26). Освещението й е непрестанен процес. Тя е съборна, в смисъл на всеобемаща всички християни, живели някога или живеещи сега, от всяка точка на света, независимо от техните различия. И последно, тя е апостолска, не само защото води началото си от апостолски времена, но най-вече защото пази вярата на апостолите и техните наследници.

С оглед на казаното по-горе, изглежда необяснимо свеждането на разбирането за църква просто като сграда за „религиозни нужди“. Всъщност дори в този си смисъл църквата е нещо повече – тя е сградата, в която се събира истинската църква, за която споменахме по-горе, духовния организъм, събран в Христос. Просто с времето мястото, където се събира църквата, и където се извършва Литургията, е започнало да се идентифицира със сградата, в която това става.

Още по-нелепо е свързването на Църквата със свещениците, с т. нар. „клир“. Ако трябва да бъдем точни, Църквата не се дели на свещеници и несвещеници. Целият Божи народ (Църквата) сме царствено свещенство, род избран, който трябва да прогласи на света волята на Бога[4]. Но в събранието една част от това царствено свещенство, а именно дяконът, презвитерът и епископът, притежават специфични функции в него, най-вече във връзка с извършването на тайнствата и ръководенето на делата на Църквата. Презвитерът е предстоятел на евхаристийното събрание и той извършва Литургията от името на цялото царствено свешенство. Ако може да се говори за разграничение  в Църквата между миряни и свещеници,  то трябва да се каже, че то не е благодатно, а функционално. Благодатта се дава на всички членове на Тялото Христово, но е дар, който има различно предназначение. Благодатта, която получава свещеника и мирянина при кръщението, е една и съща – Божията. „Всички, които с Христа се кръстихте, с Христа се облякохте“. Всеки, възроден за Бога в кръщението, получават възможността тясно да се идентифицира с Христос. Никой свещеник, заради своето свещенство, не може да бъде определен като по-тясно свързан с Църквата, като по-силно изразяващ истинската й същност. Следователно понятието Църква не може да бъде ограничавано само до една група хора, която всъщност са именно част от нея.

Църквата не е и Светият Синод (събранието на митрополитите и патриарха, а понякога без него). Той е органът, който ръководи основните дела на Църквата в България, а не самата Църква. Не е правилно Църквата да се идентифицира със свое управление, още повече, че то не е единствената възможна форма – в Русия, до 1721 г., Църквата е била управлявана от патриарха.

Църквата няма национални, а вселенски цели. Тя няма за цел да служи на националните каузи на даден народ, а на неговото спасение. Църквата не е над държавата или под нея, тя просто е институция от съвсем различен порядък. Църквата не бива да се превръща в „крепител“ на нечия национално-културна идентичност, нито да се идентифицира с определена националистическа кауза. Природата на Църквата е наднационална, тя е като майка за всички народи, които желаят да се присъединят към Божието семейство – и българина, и гръка, и сърбина, и руснака, и американеца, и на всеки, който е приел Христос за негов Бог. Ние често се опитваме да превърнем Църквата в нещо ограничено до нашата българска нация, пазител на нашата култура и народностна памет, оръдие на нашите политически интереси и въжделения, пренебрегвайки вселенската й природа и спасителна мисия.

Църквата е реализация на Христовата цел за единение на човечеството в Бога. „И не само за тях се моля, но и за тези, които чрез тяхното слово вярват в Мене: да бъдат всички едно – както Ти, Отче, си в Мене и Аз – в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох на тях, за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Йоан 17:20-22). Бог е Един, и същевременно Трима – Един Бог в Три Лица (Личности) – Пресветата Троица. Единението не е за сметка на различаването.  Така, Църквата, бидейки съставена от отделни личности, хора от всякаква раса, пол, образование и обществено положение, има за цел да направи така, че различията между тях вече не са средство за противопоставяне, а средства, които се използват за служение на хората един на друг, и на Бога. „Защото всички сте Божии синове чрез вярата в Иисус Христос – всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте. Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие сте едно в Иисус Христос.“ (Гал. 3:26-28).

Църквата е свидетелство за Христос. Нейното свидетелство е в отговор на думите на Иисус към апостолите да проповядват християнската вяра по целия свят, бидейки верни на казаното от Него, Който е обещал да бъде завинаги с вярващите. Затова и може да се каже, че Църквата явява не някаква идеология, нито добра етична система, а самия Бог. Тя не съществува заради себе си, а заради Него, и заради нас. Та всички да повярват в Него и да имат живот в Неговото Име. В този смисъл, Църквата е мисия, защото посланието и е вселенско, за всяко време и условия, за всяко кътче на Земята, за всеки човек, независимо от неговия език, етнос, култура.

Църквата е свобода от суеверието, от сковаващия страх от злото и от обременяващия товар на нещата, които правим, за да „умилостивим“ свръхестественото или да го направим наш съюзник. В Църквата живеем свободата, дадена ни от Христос, Който дойде да ни освободи и от тези неествени товари, обременяващи съзнанието и живота ни, и спъващи нашия духовен напредък.

Ние не сме в Църквата, за да я променим, а за да се променим в нея. Всяка промяна към по-добро, в или извън Църквата, е свързана с промяната в самите нас, която се отразява и на останалите. Промяната в човека започва отвътре навън. Възможно е мнозина в Църквата да изглеждат особено благочестиви – да правят постоянно поклони, да се кръстят, да целуват икони, да се молят с издигнати нагоре ръце, жените да са с забрадки, а мъжете без шапки, и да стоят мирно по време на богослужение, но това са външни неща, които може да са една маска, която цели да скрие вътрешната ни същност, от която произлизат всякакви грехове и срамни дела. Подходът в Църквата е очистване отвътре навън. В Църквата се приема сериозно казаното от Христос, че мислите, думите и действията са резултат от чистотата на човешкото сърце (срв. Мат. 15:1-20) и именно неговото очистване е друга основна цел на Църквата. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).

За допълнителна информация, виж:

1. Здравко Пено. Основи на православната вяра. Катихизис. Частите „Основно учение за Църквата (с. 16-20), „Църквата – Тяло Христово, общност на Светия Дух и икона на Света Троица (с. 133-139), „Църквата – една, света, съборна и апостолска“ (с. 139-142).
2. Павел Евдокимов. Православието, частта „Еклисиология“ (с. 161-220).
3. Клара Стаматова. Църквата: Общност на любовта.
4. Архиепископ Павел Финландски. Нашата Литургия.
5. Протойерей Георги Флоровски. Църквата: нейната природа и задача: http://www.pravoslavieto.com
6. Архим. Георги Капсанис. Църквата като богочовешка общност и общение: https://zadrugata.com/
7. Митрополит Калистос Уеър. Без енорията Църквата е наивна утопия: https://dveri.bg


[1] Опашката за върбови клонки в църквата е много по-голяма от броя на присъстващи (камо ли причастяващи се) на Литургия. И въпреки това мнозина не знаят, че върбови клонки взимаме не „за здраве“, а като аналогия на палмовите клонки (които отсъстват в нашите географски ширини), с които е посрещнат Христос в Йерусалим от гражданите му, които викали: „Благословен е Царят, Идващият в името на Господа! Мир на небето и слава във висините“ (Лука 19:38). По този начин ние съпреживяваме радостта от посрещането на Господ, този път не в Йерусалим, а в нашите сърца. И ако взимаме върбови клонки, без обаче да посрещаме Христос в нашия Йерусалим, в нашето сърце, значи правим нещо, което няма никакъв смисъл.

[2] Впрочем добре е да изясним истинската идея на този църковен обичай. Масово битува в съзнанието, че минаваме под масата за да ни бъдат опростени греховете. Опрощаването на грехове обаче не става по този начин, а чрез разкаяние пред Бога за тях. На Разпети петък е разпънат Христос, Който умира на същия ден и е погребан. Масата символизира Неговият гроб, а плащаницата върху масата – онази, с която е погребан Христос. Минавайки под масата ние се покланяме на погребания Христос, умрял заради нашите грехове и се идентифицираме с Неговата смърт, за да можем да се идентифицираме с Неговия безсмъртен живот в славното Му Възкресение.

[3] В кавички, защото често грешим, като си мислим, че тези св. икони или мощи ни помагат сами по себе си, а не Бог, Който действа чрез тях, и чрез тях извършва чудеса.

[4] Тук ще спомена личното си убеждение, че източник на различни погрешни представи, включително и такива, във връзка с нашата тема, е използването на термина „свещеник“ към служението на „презвитер“. В Новия Завет гръцката дума за свещеник hiereus никога не се използва за презвитер (онзи, когото обикновено наричаме „свещеник“). Тази употреба залага редица подводни камъни в догматичен аспект, като забравяне на понятието „царствено свещенство“ – отнесено към всички верни и идентифициране на свещенството единствено с презвитера, при условие е, че и дяконът, и презвитерът, и епископът, като въведени в тайнството ръкоположение, са свещеници.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: