Защо страдаме?

Автор: архим. Георги Капсанис

Телесната, душевната и дори духовната болка са се появили в живота на човека по Божие допущение. Но те носят не само страдания. Много често те влияят положително върху нашия живот, като променят поведението ни.

Разбира се, лесно е да се философства и богословства за страданието. Много по-трудно е то да се претърпява, а болката, ако се налага да я изпитваме всекидневно, да се понася правилно. Много дръзко е човек да говори за болката, ако сам не я е изпитвал. Но сега аз мисля за нашите братя от всички ъгълчета на земята, които страдат телесно, душевно и духовно.

Обикновено хората страдат телесно от  различни болести, глад и злополуки. Душевно – заради гонения и клевети, липса на любов и взаимност в любовта, от неизпълнени желания, от болести и смърт на любими хора, а и по множество други причини. Духовно страдат християните, обичащи Бога и човека, когато те със скръб и жалост виждат как хората със своите грехове огорчават Бога и унизяват Неговите „образ и подобие” у човека.

Защо са се появили болката и страданието в живота на хората?

Разбира се, не по благоволение Божие, а по Негово допущение, когато заради своето егоистично непослушание човекът се отдалечил от Извора на Живота – от своя Създател. След като изгубил радостта и безболезнеността на съществуването си в Царството Божие, човекът се оказал в друго състояние:  истинският Живот бил заменен с живот, подложен на тление, покрит с плътните, непропускащи светлина облаци на смъртта, греха и страстите.

А благотворно ли е страданието?

В това ново за човека състояние, мисля, смъртта и болката са станали благотворни фактори, както несъмнено и кожените одежди, с които Господ покрил първите хора, когато те принудително напускали Рая. Тези кожени одежди им служели за утеха в тяхното изгнание. А смъртта поставила предел на злото, защото в противен случай то би било безсмъртно на земята.

Бог ни помага да придобием опит за нашата тленност, който ни избавя от всякаква форма на самообожествяване.

Телесната болка ни известява, че тялото на човека е нападнато от някаква болест и е необходимо да се предприеме съответното лечение. Лекарите знаят в каква степен болката носи полза. Болките с различен произход ни помагат да усетим нашата тленност, дават ни познание за нашата ограниченост, избавят ни от каквото и да било самообожествяване.  Болката ни потиква към размисъл за това: по какъв начин, в каква посока тече нашия живот, помага ни да го ориентираме към правилния център – Бог Троица. Болката очиства любовта ни към Бога от „примеси”, помага ни да Го обичаме безкористно – не заради каквито и да било Негови дарове (например: здраве, семейно щастие и т.н.), а заради Него Самия.

Спомнете си Йов: многострадален, но  притежаващ търпение; твърд като елмаз, той безропотно понасял болестите и другите тежки страдания  като с това доказал, че обича Бога като Личност, а не заради Неговите дарове и благодеяния. Той обичал Бога с една и съща пламенност и в своето благоденствие – и когато, покрит с язви, се оказал на гноището, и когато били убити всичките му десет деца.

Нерядко болката ни научава правилно да се отнасяме към нашите ближни, от които в своето благоденствие понякога се гнусим или обиждаме, като ги караме да страдат заради егоистичното ни поведение. Нали често, само когато се случи нещастие вследствие на безумно ни потъване в греховните наслади, с които причиняваме мъчителни преживявания на своите ближни, ние най-накрая разбираме цялата зловредност на греха.

Нерядко хората, които страдат от тежка болест, се очистват чрез нея, подобно на „злато в горнило”. Те  намират своето истинско лице, след като отхвърлят всички лъжливи маски, славословят Бога за изцеляващия дар на болката, дори и когато техният недъг е нелечим. На духовно зрелите хора страданията помагат в достигането на висши духовни състояния и, пребивавайки на тази духовна висота, те са способни да утешават и подкрепят множество страдащи души. Ще ви приведа като пример блажения старец Паисий Светогорец, който с радост приел тежката болест рак, мислейки, че миряните получават утеха, когато виждат как боледуват монасите. И тази ужасна болест станала за стареца благословение.

А какво е болестта от богословска гледна точка?

Защо страдаме? Светски отговор на това „Защо?!” няма. Защото отговорът е само такъв: съпричастност на Бога в нашето страдание.

От устата на тежко страдащ човек често се изтръгват такива, родени в дълбините на душата му възклицания: „Защо, защо, Боже мой?!” Според мен светски, човешки отговор на това „Защо?!” няма и не може да има. Защото отговорът е само такъв: съпричастност на Бога в нашата болка и нашето страдание. Кръстът Христов! Ние вярваме в разпънатия, унизения, смирилия се пред Своите мъчители Бог. Върху джамията на Омар в Йерусалим има надпис: „Никой да не изрича богохулството, че Бог има син!”. Между другото, недалеч от тази джамия се намира Голгота, където Христос е пострадал за всички нас. Ние, християните, никога не се срамуваме да вярваме във „въчовечилия се, разпънатия за нас и възкръснал” Бог. В Бога, Който от безкрайна любов е станал причастен на нашите немощи, облякъл Се в тленната и страдаща човешка плът, за да я направи безсмъртна. Ние не вярваме в недостъпен, затворен в Себе Си, необщителен Бог. Ние нито чувстваме, нито приемаме такъв Бог. Веднъж една ученичка от гимназията ми каза: „Сократ, който посрещнал смъртта с философско безстрастие, предизвиква у мен удивление. Но Бога аз обичам за това, че е приел смъртта в човешко естество!” Да не забравяме словата: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме оставил?”

Божествена чувствителност към всяка болка, от която страда цялата твар, придобиват и людете Божии. Те и́ съпреживяват във всяка нейна проява. Авва Исаак Сирин пише: „Сърцето у човека се възпламенява за цялото творение, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар. При спомнянето за тях и при вглеждането в тях от очите му избликват сълзи заради неописуемо силна жалост, която изпълва сърцето. И от велико търпение се свива неговото сърце, и не може то да понесе или да чува, или да гледа каквато и да било вреда или малка печал, претърпявана от тварите. Поради това принася молитва и за безсловесните, и за враговете на истината, и за ежечасно причиняващите му вреда –  да се съхранят и очистят; с велика жалост се моли също и за влечугите. Тази молитва без мяра блика в сърцето му като в това го прави подобен на Бога.” (Преп. Исаак Сирин – „Подвижнически слова”; Слово 48)

Необходимо е да се има предвид, че съпреживяването, което светиите изпитвали към цялото творение, не прилича на будистката инертна симпатия. То било деятелно участие в страданието на брата. Авва Агатон, например, искал да намери някакъв прокажен, за да му даде своето здраво тяло, а самият да се облече в болната плът.

Все пак болката и страданието остават за нас някаква тайна, «потопена» в неизмеримата дълбочина на човешката свобода. В този живот тя само донякъде ни се прeоткрива. Когато нашите очи се очистят, тогава всичко ще видим ясно. А дотогава нека с уважение, внимание, разбиране и братска любов да влезем в положението на всеки страдащ брат и да се помолим на Разпънатия наш Господ да ни изпрати Своята благодат, сила и вразумление как правилно и с достойнство да понасяме всички скърби и болести, които е допуснала Божията любов в този временен живот по нашия път към Небето.

Превод: Красимира Ковалкова

Източник: pravoslavie.ru