Когато се усмихваш, вярвам във Възкресението

Интервю на Филия Саридаки с о. Харалампос Пападопулос за сайта www.neakriti.gr (критски вестник)

– Бих искала да опишете накратко Вашия живот и как в крайна сметка започнахте да следвате пътя на Бога. Винаги ли бяхте винаги дълбоко набожен или това е нещо, което възникна поетапно?

– Роден съм в Ираклио, Крит, израснах в Мастабас (квартал в Ираклио), завърших лицей в Ираклио и отидох в свещеническото училище в Тинос, след това влязох с изпити във висшата църковна академия в Крит и накрая в Богословския факултет в Солун.

Истината е, че до средата на лицея нямах никаква връзка с Църквата и никога не си представях, че бих могъл да посветя живота си на Бога. Не мога да кажа, че имах предвид нещо конкретно за бъдещото си, след като екзистенциалната ми ориентация по това време се концентрираше повече върху «настоящето» на живота. Бях отдаден на рок музиката и този начин на живот. Защото тогава рокът беше начин на живот.

– Какво в крайна сметка ви накара да се промените, да кажете, че “моят път е този на Бога и ще оставя всичко зад мене”. . .

– То е нещо много лично, което рядко или изобщо не споделям и вярвам, че такива преживявания спадат към онази неразказана история на душата ни. При това бях дете и младеж със силно безпокоен дух, с много силно изразени социални и екзистенциални въпроси. В даден момент от живота ми Христос и истините на Неговото слово, както и фактът, че Той даваше един жизнен отговор на въпроса за смъртта, бе това, което не ме остави безразличен. Поисках да преживея този „друг начин” на съществуване, който Христос донесе на човечеството като предложение за живот. Започна да ме вълнува спасението, но не в този опростен смисъл на едно само метафичизно възнаграждение, а като целокупност и пълнота на живота, която започва оттук и продължава в отвъдния живот. Спасението означава, че пребъдвам цял (Σωτηρία– спасение от σώος-цял, цялостен ), т.е  цялостен, в пълнота в Христос.

– Въпреки че вече живеете в (село) Пиргос, слухът за вас бързо се разпространи и мнозина говориха за един „нестандартен” свещеник. На какво отдавате тази топла вълна на любов и доверие от страна на младите? Имаме нужда да виждаме и свещеници, които говорят на «езика» на епохата, защото според някои много силно е изразена  консервативна страна на Църквата.

– Църквата е един голям организъм. Тя има една невероятна двехилядогодишна традиция, оттук в нейното тяло съществуват всички тенденции, проявления, характери, които обаче се съединяват в общата вяра и любов към Христос. Не мисля, че съществува само консервативната страна, а и прогресивната и радикалната. Всички обаче принадлежим на  едната и свята Христова Църква.

На мен не ми харесва да ме категоризират. Просто принадлежа на Църквата като неин прост член. Не ме занимава и се опитвам да се противопоставя на всяка форма на «правене на звезда» Просто съм един свещеник. Нищо повече. Славата не е добро нещо. Писал съм, че клеветата и похвалата са един и същ затвор. Значение има да бъдем себе си. Бог търси нашата автентичност, това, което сме загубили. Сега, ако в моя опит да бъда себе си, някои хора се радват, слава Богу! Но не го анализирам, нито ме занимава. Голямото затруднение е да сме истинни.

– Кога завършвате Вашата нова книга, с каква тема се занимавате в нея?  Кои са големите слабости, които карат хората да се огъват и да «губят» смисъла на живота и какво ги съветвате?

– Смятам, че след един месец ще предам новата си книга. Издаването ѝ, ако всичко върви добре, ще стане приблизително през ноември. В нея се занимавам с «мълчанието» на Бога пред болката и изпитанията на човеците, както и с това каква е връзката на Бога със злото и смъртта.

Човекът е уплашен, той е тленен и постоянно „играе с гръб към стената”, след като съществува смъртта. Зад повечето слабости се крие екзистенциална тревога от смъртта. Жаждата на човека за вечност, т.е. за смисъл на живота. Грехът и страстите не са нищо друго, освен сурогат на отсъствието на Бога. Природата не приема, нито търпи празнини. Оттук, когато не съществува Бог и висш смисъл, трябва нещо да влезе на Негово място и тогава поставяме страстите. Затова не трябва да презираме и осъждаме грешния човек, а да го приемаме и да го разбираме. Да видим какво се опитва да скрие зад една страст. Страстите са нужди, които са поели погрешен път на изразяване и задоволяване. Както се казва и в стиха: «Едно искам, а друго правя».

Не ми харесва да съветвам, а да разговарям и да диалогизирам, но ако нещо бих искал да кажа на хората, то е да погледнат дълбоко в тях, да слязат в техния ад, да позволят на себе си да видят своя мрак и рани, и оттам да намерят пътищата от техните безизходици. Да помнят, че никой не е отишъл в Рая без да преживее ада. В това пътуване обаче да не ходят самички, а заедно с Христос. Той прави хубава и сладка компания, особено когато всички другите отсъстват.

– Във  фейсбук и във Вашия блог plibyos.blogspot.gr говорите за всякакви теми, дори за човешките слабости. Касае се обаче за пионерски подход чрез технологията, с който не са свикнали свещенослужителите. Как реагираха вярващите и свещениците?

– Аз лично не срещнах някакъв проблем. Само добро и позитивно отношение. Със сигурност ще има такива, на които няма да им хареса, но това е напълно естествено. Не може да угодим на всички или всички да говорят добри думи. Това си е наш въпрос. Тоест как ще съумеем да се избавим от оглеждането в погледа на другия и да приемаме толкова сериозно неговото мнение за нас и живота ни. Повярвайте ми, не съществува по-голяма тирания (от това).

– Можете ли да си спомните случаи на хора, които са потърсили Вашата помощ, хора, на които Бог е помогнал, които са преживели чудото по техен начин?

– Не съществува живот и човек, който да няма свидетелство за Божието присъствие. Това не е възможно. Ние просто подминаваме всекидневието без да присъстваме в него. Гледаме, но не виждаме. Не присъстваме в живота ни. Тогава кои чудеса ще видим? Знаете ли, чудото не е само да проходи някой хром човек или да прогледа някой сляп човек. Христос с тези чудеса не иска да впечатли, а да яви един друг начин на живот и най-вече царството Си, където няма да съществуват явления като тлението, болката и смъртта.

Чудо според отците на Църквата е самият живот и човекът. Всяко нещо, което във всекидневието подминаваме или отдаваме на късмет. Не, не съществува късмет. Съществува Бог, Който е пълен с изненади. И то там, където не го очакваме.

Чудото винаги идва там, където не го очакваш. Когато го търсиш и го очакваш, се изпълваш с тревога и агония и тогава го блокираш. Бог идва, когато сме в ада, без да губим усещането за Рая. Всеки ден Бог пише една невероятна история – нека се научим да я четем. Спомням си за една девойка, болна от рак, която ми казваше: «Отче, най-голямото чудо за мен е, че можах да видя нещата, които не виждах, да оценя нещата, които презирах, и да се спра на нещата, които презрително подминавах. След (появата на) рака всичко е по друг начин. Бог отвори душата ми. И ето, вчера се разходих по крайбрежната улица и почувствах как ветрецът ме гали по лицето. Повярвай ми, отче, усетих невероятна радост само от това!». Слава Богу! Чудото е едно «Хей!» от Бога, за да погледнем по друг начин на живота.

– Можете ли да разкажете някое лично преживяване, което не може да се обясни с разума, а само с Божието присъствие?

– Разбирам какво имате предвид, но лично не искам да казвам нищо за моя вътрешен живот. Най-голямото чудо се извършва в лицата на хората, когато се усмихват в един свят, пълен със страдание. Някъде бях писал:  “Когато се усмихваш, вярвам във Възкресението. . ”. И аз имах много причини в живота си да не се усмихвам, но продължавам да „поздравявам” Бога в лицето на другия. Нека задържим това. . .

превод: Константин Константинов