Как да говорим за духовните неща, когато животът ни е толкова порочен?

Автор: архим. Павел Пападопулос

Как да говорим за духовните неща, когато животът ни е толкова порочен? Ние обаче го правим. И го правим  кресливо, правим го демонстративно, да покажем на всички, че се интересуваме от вечното, а в същото време настояваме на преходните неща. Говорим за любовта и смирението на Бога, докато в същото време търсим и настояваме за първи места и права. Изтъкваме Христос, а в същото време хвърляме кал по лицето Му чрез нашата неразкаяност. Говорим за духовен живот, докато оставаме без духовник, без аскеза, без опрощение.

Говорим за духовен живот. Кой живот? За този, който консумираме в интернет? За този, който консумираме по барове, в забавления, в спортни двубои?

Кой живот копнеем в крайна сметка?

И на този въпрос отговаряме: „живота в Христос”.

Въпреки това не правим нищо, за да го преживеем. Ходим при духовника, защото „трябва” и не чувстваме да ни изобличава нещо, нямаме нищо да кажем. Защо?

Защото животът ни е спокоен, без смутове, без непредвидими неща, без проблеми, но в същото време е без духовно усилие. Не чувстваме нашия грях, защото нашата съвест е груба и замъглена.  Не влизаме в процеса на духовната борба. Оставаме  на повърхността на нещата.

Не чувстваме нашия грях, защото сме си изградили имунитет срещу това чувство.

Мислим, че духовният живот е черкуването, спокойният живот, това да не падаш в големи грехове (главно плътски) или постите.

Кой се моли обаче? Кой коленичи всекидневно? Кой помага на непознати? Кой изследва Писанията, който изследва дълбоко себе си?

Не правим тези неща, но си мислим, че духовно сме добре.

Ако това не е лицемерие, тогава какво е? Ако това не е вкаменяване на сърцето, тогава какво е?

И докато се намираме в пристанището – корабокрушираме.

Най-опасното нещо в духовния живот е сигурността. Сигурността на нашето спокойствие, на нашата заплата, сигурността на нашето семейство, на нашия живот. Чувстваме се сигурни и забравяме да си подсигурим нашите духовни оръжия, тези оръжия, които Църквата дава, които богоносните отци са ни завещали, които са молитвата, покаянието, радостотворящата скръб, мълчанието, незлобието, благостта, чистотата на живота, постът, бдението, участието в Тайнствата, помненето на смъртта, послушанието.

Чувстваме се сигурни и забравяме Бога като главна цел на нашия живот. Затова и всеки наш крах не го смятаме за грях, а за нещо дадено, естествено, приемливо. Капитулираме пред греха, затова и нашият духовен живот е мъртъв.

Не съм песимистичен, просто правя констатация.

Постоянно „повръщаме” и след това се обръщаме и ядем  повърнатото. Съгрешаваме и още преди разкаянието да почука на вратата ни, отново вършим грях. И страшното е, че не смятаме, че сме съгрешили, не смятаме, че сме онеправдали, не смятаме, че сме се отклонили от целта на нашия живот. Ако паднем един път, не спираме, не се втурваме веднага към епитрахила на нашия духовник, за да възкръснем, а казваме с нашия помисъл: „След като паднах един път, сега не пречи. . нека падна отново. Когато посетя отново моя духовник, тогава ще спра.” Тоест планираме нашето падение. Но не знаем кога ще ни намери смъртта. Ако сме паднали веднъж, не е нужно да падаме постоянно, нека спрем на първия път. Защото, ако свикнем да падаме с оправданието, че „оцапахме се малко, и каква е разликата между малко и много”, тогава ще загубим всяко чувство за нашето падение и с течение на времето ще го смятаме за естествено състояние.

Това да имаме доверие в Божията любов не означава, че можем да оставаме лениви, нерадиви, неразкаяни. Християнската надежда реално те активира, това означава борба и усилия в арената на добродетелите. Надежда без лична борба е заблуда и разруха, защото води човека до вечна гибел.

Без реална борба и жажда за Бога сутрин ще споделяме синаксара на деня и вечерта ще постнем (в интернет) снимката ни от някой бар с питие в ръка.

От една страна кадилницата, от друга – пурата.

Всичко това ще става без никакво колебание. И едното и другото ще бъде нещо много естествено за нас. Същата ценност ще има за нас бдението в някоя манастир и нощния живот в някой развлекателен клуб. Ще правим проповеди за православния дух и в същото време с нашето поведение ще предизвикваме разделения, ще осъждаме, ще се самоизтъкваме, без послушание, без смирен и църковен дух, без готовност за единодушие и мир. Ще „православничим”, воювайки, и ще мислим, че сме „мъченици-свидетели на истината“, докато сме  „говорители” на дявола.

Как е възможно да говориш за духовните неща, а в същото време единственото, което те интересува е твоята банкова сметка, красотата на твоето лице, твоите модерни дрехи, блясъка на  твоя социален живот?

Естествено нашето духовно напредване и спасение става чрез благодатта на Утешителя, но тя не идва автоматично от небето, магически, а се активира чрез нашето лично усилие. Утешителят обитава в нас, когато намери място да го направи. Ако не опразним себе си от всички тези излишни и суетни неща, Той ще остане изгнаник.

Как да говорим за духовните неща, когато животът ни е толкова порочен?

превод: Константин Константинов