Литургическото изкуство като препятствие към богообщението?

Автор: игумен Петър (Мещеринов)

Игумен Петър (Мещеринов) е роден и израснал в Москва в семейство на музиканти. Завършва Московската консерватория. Работи в оркестъра на Московски художествен театър „А.П.Чехов” и в оркестъра на Голямата зала на консерваторията. През 1992 година приема монашеско пострижение в Свято-Данииловския манастир. Занимава се с преподавателска, просветителска и преводаческа дейност. Настоятел е на подворието на Данииловския манастир в Подмосковието. Автор е на статии и книги за актуалните проблеми в църковния живот. Тук можете да прочетете повече за автора. 

Как са формулирани тези богословски идеи, които лежат в основата на нашата представа за Църквата? Може ли да се говори за това, че те носят универсален характер и ако не, то какво да правим с тях? Авторът прави критически анализ на редица установени правила, станали характерни, ако не и определящи за съвременното православно самосъзнание.

Има три светоотечески идеи, изразени в определен исторически момент по конкретни поводи. Подходящи за своето време и място, впоследствие те били възприети от църковното съзнание в по-широк аспект и станали всеобщи идеологеми. Всички те са така или иначе свързани с нашата тема.

Първата идея произлиза от текстовете на свещеномъченик Игнатий Богоносец (нач. на II в. ). Тя звучи така: „Епископът е Христос”. Когато св. Игнатий е писал за това, той е имал предвид въпросите на дисциплината в тези конкретни общини, към които са били адресирани неговите послания. Но след това тази идея в битието на земната църква се разширила по такъв начин, че заела достатъчно голям обем и приела много по-голямо значение от това, което е имал предвид св. Игнатий и цялата Първенстваща Църква. Разбирана пряко, тази идея се явява кощунствено идолопоклонство: Христос е Христос, и никой епископ, тоест никой носител на някакво църковно служение не може да претендира за това, че той по някакъв начин, дори и символичен, „заменя” Христа. Иначе нашата жива вяра, в чиито център стои личното непосредствено общение на човека с Единствения и незаменим Христос, се превръща в общорелигиозен символизъм. В това е главната опасност на дадената идеологема: подмяната на живия живот в Христа с тези или други отвлечени „символи”. За това изкривяване на църковното съзнание много и убедително е писал прот. Александър Шмеман. Тук се корени и причината за неуспеха на мисията, когато се проповядва не Самият Христос и не конкретния живот в Него и с Него, а нещо друго; в дадения случай – някакво символично клерикално единство, без което няма достъп до Христос.

Втората идея е изразът на свещеномъченик Киприан Картагенски (III век): „За когото Църквата не е майка, за него и Бог не е Отец”. В конкретната ситуация, в която тези думи са били произнесени (св. Киприан се е борил против разкола), те са били напълно уместни и оправдани. Но разширявайки сферата на своето приложение, те влизат във грубо противоречие с Евангелието. Но Бог е Небесен Отец на всички хора, „защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5: 45). Отношенията между Бога и човека се извършват без каквото и да било посредничество. Църквата в тези взаимоотношения (имам предвид институционалната църква) не е посредник във всичко. Тя е подателница на средствата за богообщение, тя извършва обучение в богообщението, тя е външна опора в богообщението и установена среда за него, но не е самото богообщение. Църквата има друг Жених, Който трябва да расте, а тя – да се смалява (Иоан. 3:29–30). Мисълта на св. Киприан Картагенски става идеологема, преобърнала всичко с главата надолу. Институционалната църква, разбирана произволно (за самата Църква няма точно формулиран еклезиологичен догмат), започва да решава на кого Бог е Отец и на кого не е Отец. Тази голяма и излишна дързост води до това, че институционалната църква все повече и повече предписва на Бога как Той трябва да постъпва и как не, кого Той ще спаси и кого – не. Например, Църквата е забранила на Бог да съжали, а още повече да спаси самоубийците… Опасността тук е в това, че Църквата става някаква духовна самоценност и подменя себе си с Бога, формализира живота в Бога, редуцира го до „послушание към Църквата”, при това рамките на послушанието остават много неопределени (още веднъж ще повторя, заради нерешения от Църквата въпрос за самата нея, за нейните граници и т.н.).

И третата идея е свързана с изразеното от св. Василий Велики мнение, че чинът на богослужението в Църквата се явява отображение на нейната небесна красота. Известно е, че великият светител в бита си е бил необикновено скромен, но в богослужението е изисквал максимална красота и пищност. Той е изхождал от убеждението за благолепие на богослужението: най-драгоценните материали, употребявани за украсата на храмовете, облаченията и др. са отображение на красотата, велелепието и богатството на небесния свят. От земните скъпоценности умът на човека по такъв начин трябвало да се въздигне към небесната красота; от човешкия богослужебен чин – към ангелския чин; от максималността и излишъка на земното свещенолепие, към подобието на небесната слава.

В тогавашните времена това е имало мисионерско значение: езичниците така са били привличани в Църквата. Но от гледна точка на Евангелието – това е коренна промяна на Христовата керигма, самата „проповед на другия”, към когото апостол Павел изрекъл анатема(Гал. 1: 8–9).

„…око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“(1 Кор. 2, 9). Небесната реалност не може да бъде съотнесена към никакви земни украшения, дори и те да са най-скъпоценните, изкусните и най-прехвалените. Но това въобще не означава, че небесната реалност е недостъпна за човека. Надеждата за подготовка на живота с Бога в бъдещия век се дава на християнина още тук – но не отвън, а отвътре: във вярата, в личното религиозно чувство, в обръщането на сърцето към Бога, в предвкусването и отчасти във вкусването на самата тази небесна слава – с неизразими думи, но дотолкова реална, че десетки хиляди християни са отивали заради това на смърт в епохата на гонения, а в епохата на „благоденствие” на Църквата са отивали в пустинята. И ето тази „не-идваща” в човешкия ум небесна реалност вече е станала просто редукция към най-богатото, най-скъпото, най-красивото, най-блестящото, което може да се намери на грешната земя. За това прекрасно са писали богословите и религиозните философи на руското емигрантство. Пищността, златото, скъпоценните камъни, брокатът, сложността на богослужебните чинове, измислени от човека (Христос не е дал и най-малък повод за създаването на такива чинове, за разлика от Стария завет) и т.н. – цялата тази принадлежност към този свят, който Христос и апостолите са заповядали на християните да възненавидят и да отхвърлят, сега е въведен в самата сърцевина на Църквата.

Но някои ще ми възразят, че от това се е родило велико църковно изкуство! Нещо повече, с това изкуство, станало вече завинаги не само външен образ на Православието, но и негово всеобхватно, почти същностно изражение, Църквата сега е свързана неразривно! Може дори да се каже, че православният християнин се идентифицира като такъв преди всичко по това, приема ли той този външен образ на Църквата от цялата си душа и издига ли се той чрез него към Бога!

По отношение на изкуството ми позволете да споделя някои лични впечатления. Преди празника на Преображение заминах по енорийски дела и както винаги, когато пътувам с колата, включих радиото. Слушах Бах, 6-ти клавирен концерт (4-ти Бранденбургски). За пореден път тази музика ме плени и привлече цялото ми душевно внимание. Моят слух с голям интерес следеше как Бах разгръща своята звукова материя, с чиято помощ той – това е несъмнено за мен – отобразява божествената хармония във  Вселената. Бях изцяло погълнат от слушането, макар да познавам тази музика повече със сърцето си: вече почти четиридесет години слушам музиката на Бах и всеки път съм поразен от нейната неизчерпаема дълбочина.

Същата вечер четох на клироса канона на Преображение (в нашия храм четците са много малко, затова аз цели двадесет години от своето служение чета стихирите и канона сам). Четейки канона (и смея да кажа, разбирайки го, което е преимущество сред 95% от посещаващите храмовете православни християни), аз не можех да не си дам сметка, че пред мен е произведение на литературното изкуство от епохата на късната античност, което аз от дълги години знам почти наизуст. Канонът на Преображение е един от най-добрите и редки образци на православната химнография, но уви, 80% от нашите богослужебни книги са пълни с бездарни многословни византийски „плетеници от думи”, както изразително говори за това прот. Александър Шмеман… Канонът на Преображение не се отнася към тези 80%. И въпреки това аз го четях равнодушно и ясно усещах, че той като произведение на изкуството за мен е изчерпан – за разлика от Бах.

Ще кажете: но отче, Бах ви въодушевява, но други пък съвсем не се въодушевяват, затова канонът на Преображение от година на година буди възхита и насища душата. Аз няма да възразя – несъмнено, това е така. Но работата е там, че ако говорим за произведение на изкуството от този или друг жанр, тази забележка е правилна. Според мен, музиката на Бах е достатъчно универсална, с велика дълбочина, отобразяваща законите на Божията хармония, запечатана във Вселената и в творческия дар на човека, а византийското православно химнотворчество е тесен сегмент от изкуството, късноантична литература, за чието разбиране и любов са нужни по-специални знания, отколкото възприемането на музиката на Бах. Но за някои пък е обратното. Има дори почитатели например, на „Телемахида” на Тредиаковски. Някои хора обичат Херасков или Державин. Но по-голямата част с право предпочитат Пушкин.

Но ето какво бих искал да подчертая: ако всичко това оставаше на нивото на изкуството, тук няма спор: на един му харесва едно, а на друг – друго. Защото ако Бах не води никой до нивото на задължителната за християнина религиозност (никой тук не предписва слушане на Бах в качеството на утренни и вечерни молитви), то късноантичният византизъм, този тесен сегмент от световното изкуство, е усвоен като някакъв особен статус под влияние на:

1) идеологемите на  св. Василий Велики

2) символизма на свещеномъченик  Игнатий Богоносец , че  Христос не е Самия Христос, а Неговото символично отображение

3) това, че „така го е приела Църквата”.

Потвърждение е и това, че който и да е православен ще ме укори, че разсъждавам за богослужението на празника Преображение като за „изкуство”, като в същото време това не е никакво изкуство, а самата боговдъхновена същност на това богообщение, което само ни е достъпно.

И тук се приближаваме към главната грешка – убедеността в това, че не всяко, а именно нашето късноантично-византийско богослужение, е равно на богообщението.

Четейки канона на Преображение, аз ясно разбирах, че молитвата като такава е живот в Бога, а да угодиш на Бога и да декламираш този или онзи текст са различни неща. А да настояваме, че това не е така, е велика църковна педагогическа грешка. Човекът, идващ при Христос, разбирайки и от Писанието и вътре в себе си, че християнският живот трябва да се заключава в следване на Христос, пита Църквата: „А как да направя това?” И Църквата отговаря: „ето, изгради си този православен образ на живота и именно така ще следваш Христос”. А православният образ на живота според факти е 80% – богослужение, лична молитва и спазване на църковната дисциплина – и всичко това само в един вариант – византийския. Това е дотолкова дълбоко вкоренено в нашето църковно съзнание, че друг вариант просто не се предвижда.

Не без основание прот. Георги Флоровски напълно сериозно казва, че православен християнин можеш да бъдеш само, ако станеш византийски грък… Християнинът, послушен на Църквата, се „интегрира” в този византизъм и той се изчерпва за около десетина години, а нещо друго не му се предлага. Какво да прави по-нататък, когато той всичко това вече е изчерпал – това никой не казва. И една от главните причини за това положение на нещата е, че тук изначално е заложена грешката, за която и ние говорим – да предлагаме литургическо изкуство и преди всичко химнографията, в качеството на непременно условие за богообщение.

Изкуството е опция, украшение; а следването на Христос – изпълнение на Неговите заповеди. Но не само това, то е още и специфично всекидневие, ежеминутен вътрешен живот в Светия Дух, към Когото разбира се има отношение Литургията, участието в Тайнствата, съвместната молитва с други християни, които трябва да учим всеки един поотделно (в това е смисълът на църковното пастирство).  А това „отделно обучение”, по силата на това, че всички хора са различни, не може да не противоречи на предлаганото днес в качеството си на църковна педагогика, а именно – задължително „самоусъвършенстване” под тясно разбираното явление, което се обявява за „изцяло църковно”, но на практика представлява само по себе си не повече от един от архаичните клонове на църковното изкуство, химнография и дидактика.

Всичко това има едно доста печално следствие: отмяната на вариативността – най-важният църковен принцип, провъзгласен от апостол Павел. Спомнете си 14 глава от Посланието до Римляните: „Който иска – да пости, който не иска – да не пости. Който иска – да празнува празниците, който не иска – да не празнува. „Всеки да постъпва според както е напълно уверен в ума си“ (Рим. 14:5), само не се осъждайте един друг и не се унижавайте (Рим. 14:10).

Блажени Августин и другите свети отци на древната Църква са изповядвали: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов”. Пита се: къде е този принцип в нашия църковен живот? „Само така и не иначе” – това много ярко изразява св. Теофан Затворник: православният непременно е задължен да посещава богослужението и именно това богослужение, да следва именно този устав, без каквито и да било варианти и т.н. Без това той не е християнин и неговото спасение е в крайна опасност. Прочетете „Начало на християнското вероучение” – най-добрата книга на светителя: там всичко това е ясно и недвусмислено написано. Но къде е тук апостолската вариативност? Нейните предварителни определения църквата ги отмени; а както ни е известно, комуто Църквата не е майка, на тогова и Бог не е баща, а колко повече пък там на някакви апостоли …

Всичко това води до объркване в разбирането за главното и второстепенното в приведената древна, истинска църковна формула. Богослужението (тук нямам предвид тайнството Евхаристия), външните чинове, византийските и древните църковни традиции и т.н. – това главно ли е или второстепенно? Ако е главно, то „по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16): ние виждаме, че всичко това така или иначе изчерпва себе си, и настъпва този „проблем на разцърковяването” и пастирското и християнско „прегаряне”.

Но ако всичко това е второстепенно, ако то е само опция, която е изначално задавана като вариант, кое е главното? Тогава у християнинът, който знае какво е нужно, за да следва Христос, но не знае, в какво това точно се изразява, възниква законната претенция: покажете ми главното, дайте ми го, научете ме на него!

А главното е – живият вътрешен живот в Христа, Светият Дух, живот изцяло, ежеминутен, всеобемащ, вълнуващ и интересен. Къде е той? Как да стигнем до него, откъде да го вземем? На този въпрос няма отговор в съвременната църковна педагогика. Всичко това християнинът чува в отговор на своите питания: „този живот е висок и загадъчен символичен образ, построен от късноантичният византизъм. Да бъдеш „църковен човек” – значи да посещаваш и задължително да приемеш и да обичаш богослужението, а ето това е, за които говорим; да постиш, да изпълняваш правила и да четеш светите отци – отново и в голямата си част късно антични…”. Но ако на човек просто не му харесва тази словесност, тази външна църковност, ако тя просто „по тип” не му подхожда? Тогава ние знаем как да отговорим: „гордост”, „модернизъм”, „протестантизъм” и т.н., макар че несъмнено няма нищо лошо нито в химнографията, нито в църковното изкуство в цялост. Само трябва да наричаме нещата с техните имена: това не е богообщение, а подкрепа, учител, в края на краищата е и опция в християнството, затова не трябва да подменяме едното с другото.

И ето така тук се намесва на дело Сам Бог. Когато Църквата вместо живият живот в Христа не може да предложи нищо друго, освен архивирано и копипейстнато изкуство, когато подмяната на Христос със символи, мненията на човешката църква и замяната на небесното със земното достигнат такива предели, Бог разрушава всичко това. Всички ветхозаветни пророци възвестяват такова Божие действие. Какъв урок само получихме в 20 век! Колко храмове и икони изгубихме! Бог чрез това ни казва: „На Мен не са ми нужни вашите храмове и икони. На Мен не ми е нужна вашата химнография, не са Ми нужни и вашите служби и четене на псалтири, вашите кръстни ходове и празници. На Мен са ми нужни вашите сърца и вашият ежедневен живот”. Научихме ли си урока? Нека читателят сам да си отговори на този въпрос.

„Но какво да правим, отче?” – питат ме. Това аз не знам. За това е нужен съборен църковен разум, към когото да се адресират всички тези въпроси (ако това, разбира се е интересно за някого). От своя страна ще отбележа необходимостта от ясно осъзнаване относно подреждането по важност на християнските ценности. И доколкото е възможно, е желателно някакво връщане към апостолската вариативност  през първите три века от съществуването на Църквата на земята. Тогава и литургическото изкуство ще намери своето място и ще открие за себе си много прекрасни и нови пътища.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: artos.org