Oт сърцето на едно дете

Автор: Ангел Димитров

Вчера бях в църквата в родния си град – Земен. Влязох, взех си бонбон от шкафа с книги отдясно на вратата, седнах на стола до клироса и се помолих. Този ритуал се извършва всеки път там. Видях, че о. Димитър (енорийският свещеник) беше оставил „Път Господен” на патриарх Кирил на масичката отляво – една от първите християнски книги, която прочетох. Лъхнаха ме спомени. Спомени за моите първи дни като християнин. За тях ще пиша.

Лятото на 2014 година. Тогава съзнателно реших да съм християнин. И ще трябва да обясня някои неща на своите приятели – тези от тях, които не вярват, а още повече онези, които решително въстават срещу християнството. Философстващите ще ми простят просторечието. Идеята на този текст не е да е философски (въпреки че ще има и такива вметки). Тук говоря като 13 годишен седмокласник, с мислите и аргументите на един 13 годишен (е, когато е нужно, религиозният и философският опит ще кажат своята дума- за тези четири години много книги прочетох, доста опит събрах и много спорове водих). Вметка – когато прочетох готовия текст разбрах, че опитът тежко се е произнесъл. Понеже съм ограничен във времето си, ще трябва да приемете някои неща, които пиша за християнството като аксиоми, ще трябва да се доверите на опита ми. Ето я първата и основна аксиома:

Христос ни призовава към нов, различен живот. Не към област от живота, а към нов живот, към съвсем различно битие. Към цялото, идеята на всяка частна сфера от живота. Не можеш да излезеш срещу Христос с аргументи от областта на знанието. Христос не иска да даде знание, че да се окаже грешно. Христос дава различен живот, през който знанието се тълкува и разбира, без самото знание да е идея на този живот. Затова гръцката дума за покаяние (приемането на Христа) е metanoia, което буквално се превежда като „след  ума; промяна на ума“.Свещеникът започва литургията с думите „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“. И точка. Това е християнството – Царството Божие. „Пълнотата на вековете“, на модусите на битието. Няма индукция.  Литургията не започва с „Всякое дихание… трева… море… ветер…“. Литургията не е оповестяване на емпирични факти и метафизически размишления по тях – „как обусловени по битието си същности могат да изградят цялото.“ (Лайбниц) Такива неща няма. Има „Благословено е Царството…“ И тук никакъв рационализъм няма да помогне. Преди да се родиш от майчината утроба не изучаваш живота. Раждаш се. Скачаш. Идваш. Дърпат те. Е, има и постнатален стрес. Така е и с християнството. Дърпат те, хоп- краката, хоп- телцето… малко по-малко. Но не изучаваш. Просто дишаш, гледаш, чуваш. А́ко и някой зародиш да се опитва да те убеди, че това е само „субективно възприятие“, „няма такива неща“, „през пъпната връв (макар майка да няма- „по естествен път”) е дошла лоша храна и ти си бебе-наркоман“, „тука е тъмно и ти си въобразяваш нещата от света-след-раждането.“ Е, такива ембриони-всезнайковци хиляди, ама ти си се родил. Волю-неволю, изродили са те. Пък после ще си благодарен, че не киснеш в мрака на утробата, а ходиш, говориш, виждаш цветове и си свободен. Аз бях умно дете – исках да стана химик или палеонтолог. Но започнах да чета Библията. Е, там не пише ли „шест дена“? А аз не знаех ли, че за еволюцията трябват 4,6 млрд години? Знаех. Но защо не бях скандализиран от тая „ужасяваща неграмотност“, от тая геологическа и биологическа некомпетентност? Защото не се правех на интересен,а просто и ясно знаех едно – Бог е повече от преподавател по биология. Че идеята на света при създаването му е повече от тия частни факти. Знаех, че истински човешкото не е да знаеш колко дълга е шията на диплодока, а нещо повече. Не знам ще се съгласите ли с делението на човека на плътски, душевен и духовен, където плътският е интересуващият се какво ще изяде, душевният- колко дълга е шията на диплодока, а духовният- просто се удивлява от живота, и знае, че е тайна – аз го приемам. „Вярваме в Бог, не защото рационалното мислене го изисква, а защото светът почива на тайна. И в тая тайна гледа Бог“ (Бердяев)- бих казал сега. И аргументът „тоест вярваш в Бог, защото докато се молиш гърдите ти горят и ти чувстваш присъствието Му? Та това е твое субективно възприятие“ няма как да мине. Сега лесно бих могъл да кажа- четете Бъркли и Кант. Кое не е субективно възприятие? Качествата на материята също са наши субективни възприятия. Но и тогава, без да съм ги чел, този аргумент нямаше как да мине, защото… бях живял на тоя свят 13 години. Понякога една дума, един поглед обижда и наранява. И когато кажеш на човека, че те е обидил, той много добре го знае. Но се самооправдава. „Как съм те обидил“, пита. „Докажи, че погледът ми е означавал това!“ А такива погледи си правил и ти, и ти също си лукавствал така… Е, „субективното“ ми възприятие на погледа му е било правилно, защо не и усещането за Божието присъствие да не е правилно? А когато го почувстват двама човека едновременно? И само един поглед е достатъчен, за да се разберат, че Той е тук? Духът е живот, радост, свобода. За Христа се иска дух! Иска се воля, желание, глад , ненаситност, каквото и да е – трябва да е повече! Това е духът. Затова еврейската дума за душа – nephesh – означава и „гърло”. Духът не се задоволява с простите факти на науката. Както казва Хосе Ортега и Гасет – да си учен е да си болен от „болестта на специализма”. „Невежество и варварство”, казва Гасет. Занимаваш си се с необходимостите на материята, имаш ги за даденост, и самият ти ставаш инертен като нея (материята, разбира се, не е мъртва, но те не четат добрите философи). Дух! А защо изобщо свят има, а защо е такъв, какъвто е? И Бог идва не като удържащ  теорията за кварките на Гел-Ман, а като Творец на битието – на Небесата и земята, всем видимим и невидимим. Бог идва като Дух, като Ignis ardens- огън, който гори и разпалва душата. Духовният човек е човек гладен, жаден, той не иска факти, а иска всичко. Блажени са гладните и жадните, защото те ще се наситят! Няма да ни уплашите със субективните ни възприятия – те са основа на всекидневния ни опит, но отвъд тях прозира неутолимият глад на духа, който вика. И викът му няма да се сподави, защото има „Хляб, за Който вие не знаете.” Лесно е да четеш поеми за влюбени, друго е да си влюбен.

Витгенщайн казва, че „да вярваш в Бог означава да вярваш, че светът има смисъл.“ Точно това чувствах аз. Небето стана по-синьо, водата и въздухът – по-плътни, хората станаха по-топли. Аз се молех и плачех от радост на моста на една река. Това беше вторият ми ден на религиозен опит. Стоях в двора на църквата с часове. От какво идваше всичко това, всичко това чуждо за мене до тогава? Не намираше ли душата ми пътя към своя дом, не се ли чувстваше при родното си, при близкото си? От една страна, навлизайки в духовния живот, душата не чувстваше ли, че „този живот идва отвън“ (така Вл. Соловьов говори за духовния живот), че това е т.нар. „благодат“ (иже от Отца исходит), и в същото време душата навлизаше в самата себе си и разбираше себе си. И тук идва „страшният“ неврологичен аргумент срещу Божието присъствие. В такива моменти на радост се отделя допамин и се задейства лимбическата система на мозъка. Т.е. „благодатта“, горящата радост и в същото време печал (отците пустинници го наричат „радостопечалие“) е игра на нервната система. Това ли ви е аргументът? Това е все едно да ударя някого по носа, да го счупя и да започне да тече кръв. И на въпроса „защо ми счупи носа“ да кажа „не го счупих, пуснах му малко кръв“. Защо трябва да отричам причината, спирайки се само на следствието? „Не, не ти се ядосах, счупих ти носа.“ Да, лимбическата система се задейства, отделя се допамин. И? А ако Бог иска да донесе с присъствието Си радост как по друг начин да го направи? Човекът е тяло и душа. Всяка емоция минава през тялото. Това го знае още Платон, знаят го Тома от Аквино и Алберт Велики, знае го Михаил Псел (четете неговата „Демонология“) и хиляди други средновековни философи. „Gratia non tollit naturam, sed perficit“, казва Тома Аквински-„Благодатта не отстранява природата, но я усъвършенства“. Мога да се радвам от Божието присъствие, мога да се радвам и на това, как едно момче дере котка и я провисва на дърво. Пак лимбическата система, пак допамин. Нямаме две души, нямаме два мозъка… „Ейдосът на музиката не е в нейния факт“, казва Лосев. Т.е. не бъркайте просто механичното трептене на струните на китарата и самото движение на въздуха с музика. Когато един котарак е в размножителен период гласните струни също трептят, също има въздушни вълни. Когато Джеймс Артър пее пак гласните струни трептят, пак има вълни във въздуха. Е, ще кажете ли, че котаракът пее, а Джеймс Артър вика женска? Едва ли. Значи важно е не само чрез какво дадено нещо се случва, но и какъв вътрешен смисъл носи, каква е идеята му, съдържанието му. Махнете податките към различните философи и ще видите как се защитавах в седми клас. Пък не съм се считал за голям философ. Нужно е нормално човешко съзнание, за да се види безпочвеността на този аргумент. Като редуцирате радостта до механическите й условия какво? Убивате самата радост. Пък да не говорим за причината й. Вижте – християнството не се защитава чрез сложни аргументи. Достатъчен е житейски опит. След като аз на 13 съм могъл, всеки може.

Нека да обобщя и да кажа някои важни неща: Бог идва с абсолютната власт на Един, Който може да те преобрази, да ти даде светлина и живот в пълнота. И нищо частно не може да противодейства. Бог идва ласкаво, обичайки, разкрива се като Любов. И никаква неврофизиология не може да Му вземе думата. Бог идва като човек – Христа, за да ни научи да сме хора. И никакви увещавания за това, че напразно се надяваме на Него, няма да ни попречат. Христос иска дух!  Плашат ни с материята, а ние я правим жива в Духа, взимат ни думата, но наше е Словото, обричат ни на самота, но с нас е Отец, наричат ни глупаци, но наша е Премъдростта! С какво ще излезете срещу мене? Моите думи са като Христос, защото Него искат, и те имат живот. Думите на критиците Му винаги са били като сина на вдовицата, когото Христос е възкресил – мъртви и безродни, имат нужда от Него. И това нещо разбрах аз тогава – думите на Христос имат живот. Блажени Августин питал звездите те ли са богове, и те отговорили „гледай по-нагоре”. Бог е повече. Самото „повече”.  И срещу Него не може да се воюва. Той е Светлината на света, и никой мрак не може да Го обземе.