Богородице!

Автор: Ангел Димитров

Наема се човек, родил се в абсолютно секуларно време, и то шестнайсет годишен, при това бивш протестант, да пише за Богородица. Или по-точно, за своята среща с Нея. Определено задача изключително трудна. Целта ми не е да се превръщам в „младостарец”, а да разкажа за своята борба с депресията и нежната Ръка, която отмахна от мене товара на „смъртната сянка”. Това не е рационално знание, а екзистенциално такова. Това е знание, което душата изстрадва, понася, изпитва, или нека го нарека познание. На секуларния човек то ще се стори странно, наивно някак. Но аз се обръщам предимно към християнската си (или поне религиозна) аудитория с този текст.

Ако трябва да определя някак времето, в което живеем, то бих го определил като сухо, изсушено време. Време-пустиня. Всичко е равно, а големите дюни променят формата си при по-силен вятър. „Торквемада е измъчвал тялото, заради моралните принципи, а ние премахнахме моралните принципи заради тялото”, казва Честъртън. Т.е. нямаме по-висша цел от яденето и пиенето. Нямаме вечност, за която трябва да се окажем достойни, за която трябва да преборим себе си и да се превъзмогнем в любовта към Бога и ближния. Нямаме никаква отговорност. Това звучи хубаво, но не е. Отговорността за себе си (най-вече) се полага на зрелия син, на сина, който е достоен. Евтиният прагматизъм и хедонизъм ме карат да се чувствам недостоен изобщо за съществуване. И мисля, че това не е следствието на господстващата материалистична философия, а причината й. В началото на всяка философия стои личният патос, любовта към някакъв идеал. Оттам всъщност тръгва философията – от любовта към нещо. Е, какъв е идеалът на една философия, която заявява – „всичко е случайност, всичко е сляпа материя, всичко се изменя и потъва в нищото”? Каква е любовта на един такъв нихилизъм? Няма нищо възвишено, нищо ценно само по себе си, нищо красиво. Няма вече добро и зло. Чисто и просто една пустиня. Груба, мрачна дупка е животът ни, ако гледаме нещата така.

Не отричам факта, че на много хора това не им прави впечатление. Те спокойно изживяват малките радости на всеки ден, без много да се замислят за утрешния, а за живота си и след него – да не говорим. Има обаче и втори вид хора. Те са хората, които понякога, ей така, сядат сами, замислят се, спират да говорят, гледат втренчено в „нищото” и се мъчат. Тихо душевно се терзаят. „Липсва нещо”, нашепва тишината на тези хора – „нещо липсва, нещо не си е на мястото, лишен си от нещо”. Тези „кризи” стават все по-чести. Но хората започват да ги приемат за нещо нормално, спират да се замислят върху тях и казват, че „просто нямат настроение”. Има и трети вид хора. Аз ги наричам натурални метафизици. Това най-често са поетични и интелигентни хора. За св. Алберт Велики интелектът, колкото повече се отделя от ежедневните дела, от сетивните дадености, и се съсредоточава върху духовните неща – поезия, литература, красотата в природата- толкова повече се приближава към Бога и Го търси. Лошото е, че не винаги душата на тези хора осъзнава какво (всъщност Кого) търси. И принудени да живеят в нашата духовна пустиня, те имат два избора – или да се отчаят (депресират), или да прибегнат до автоматичните начини за „духовни” преживявания – алкохол и наркотици. Тъй като техният дух е по-богат и по-силен, те не могат да превъзмогнат кризите с развлечения с приятели или гледане на филми. Техните кризи са много по-дълбоки, по-чести и по-трайни.

Не бива да си мислите, че и религиозният човек е застрахован от тези неща. Казвам ви, не е. Даже напротив. Религиозният човек става емпатичен, той съчувства изцяло на другите. Често, макар намерил Духа, той може да допусне в себе си духа мира сего, духа на света, който „в зло лежи”, понякога може да се сгромоляса под тежестта на липсата на Христовото присъствие, или по-точно – да спре да чувства и вижда Неговото присъствие тук. Затова Христос, самият Бог, на кръста казва „Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил”. Христос е понесъл върху Себе Си липсата на Бог в света, който Го отрича, който Му се противи. Затова християнинът също може да страда с този и за този свят. И често може да не е разбран. След като Господ изрича тези думи, сред тълпата се носи глъч: „Илия ли вика? Нека Илия Му помогне”. Така и на нас казват „Кого вика за помощ? Защо му е помощ?”. Светлината свети в мрака, но де са очите, че да я видят? Ще приведа бележка от личния си бележник. От такъв период:  „Уморих се от живота. Уморих се от тракането на трамваите, уморих се от скърцането и тропането им, уморих се от свиренето на колите, уморих се от дърветата и тишината на планината, уморих се от радостта, след която идва печал. Уморих се от себе си и от света.”

Никак не е ведро, нали? И в тези моменти Бог става някаква абстракция, губиш очите си за Него, духът залинява. Но Той има и други начини. Трябваше опитно да позная думите на св. Алфонс Лигуори, че „Бог е слънце, Което човекът с болни очи не може да види, но Мария е луна, която е винаги близко”. Всред тези камъни и пясъци, сухота и безнадеждност, ето една нежна ръка, която се простира над душата и не допуска сянката на тоя свят да я обгърне напълно. Срещу скалата – нежна ръка, срещу пясъка – мека мантия, срещу вятъра – покров, срещу свирепия огън – жива вода. Макар Бог да е приел „образ на раб”, макар „като изкушаваните да е бил изкушаван”, Той остава Бог. Но една жена, една еврейка преди две хиляди години, скромна и обикновена, казва едно „Да!” – „Да, нека да бъда само Твоя, Ти си величието на душата ми и радостта на духа ми, Ти ме въздигаш в моето смирение, Ти в мене ще явиш силата Си за спасение на Твоя народ.” Една жена, чиято любов е победила смъртта и се е нарекла майка на всички братя на нейния Син. Няма как духът, колкото и да е потънал в мрак, да не съзре блесналата светлина в образа на Майката Божия.

Тази светлина е славата на нейния Син и Бог. Но Тя я дарява по неин начин, начин, който сами трябва да изпитате, начин, който няма да сбъркате. На хората, които са християни, но биха казали, че идолопоклонстваме с Пресветата Дева, бих казал думите на св. Максимилиян Колбе: „Не се бойте да обичате Девата. Никога няма да можете да я обичате повече от нейния Син”. А ако същите ви питат „Бог не ви ли е достатъчен”, питайте ги дали баща им не им е достатъчен, защо им е майка. Бащата е достатъчен, всъщност. Майката не ни e поради необходимост, а поради любов. Никой не би заменил майка си за друга, под претекст, че „все е майка”. Богородица „не е тръба, през която идва Бог” (св. Йоан Дамаскин), а личност, не е просто някакъв инструмент. И в Божията слава тя не се е обезличила. Затова, призовавам ви, позволете й да действа във вашия живот, тя има какво да каже. Богородица е съвършеното човечество, приело Бога, и тя винаги ще ни води към Него, както луната отразява светлината на слънцето. Ще приведа и една лична молитва, пак от бележника си, за дам скромно свидетелство, в знак на благодарност:

Радвай се, пълна с благодат! Нежна Богородице, ведно съединила душата си със светлината на Божественото естество! Пресладка, съединила сърцето си с кръвта на Спасителя, измоли милост за нас! О, роза, благоухание на световете, донеси ни утешението на райската градина! Девице, която стана майка на онези, които прибягват до нозете на Сина ти, не ни оставяй. Огън на серафимите, сияние на ангелите, дихание на душите си ти, Богородителко, спасила света в утробата си!Майко, роди в сърцата ни Христа, както Го роди в плът преди! Целите сме твои, Мария, къпина неизгаряща, любов нестихваща!