Молитвата

Молитвата e израз на естествения стремеж на човека към Бога, а не „религиозно задължение“. За вярващия най-естественото нещо е да се стреми към Бога, включително в и чрез молитва. За него молитвата придобива характера на изповед пред Бога, Който чувства като своя най-Близък, като свой Приятел. И Самият Христос нарича Свои приятели онези, на които е предал Своето Божествено учение, и което те са усвоили и следват. А липсата на молитвен живот е признак, че Бог е някаква далечна идея , но не и част от живота ни, че вярата е повърхностна или мъртва, а духовния живот – нещо, върху което сме склонни да философстваме интелектуално, но не и нещо, което живеем.

Молитвата е възможност, оставайки физически в света, да станем причастни на една друга действителност, която усещаме като по-висша; действителност, изпълнена с Божествен мир, със самия Бог. Бог не е деистичният бог на философите, Който е създал своето творение, а след това го е изоставил, заемайки се с нещо, което му е по-важно и интересно. Молитвата като връзка с Бога е свидетелство, че в този свят, изпълнен със зло, човекът не е сам, не е сирак, но Бог като Баща се грижи за него и му помага. Това не е психологизъм, а реален опит от живота на онези, които са влезнали в тази връзка с Бога

Молитвата е състояние на покой. Покой, в който отвърнали временно поглед от всичко преходно, насочваме вниманието си към Върховната Несътворена Личност, на Която дължим своето съществуване. В молитвата светът продължава да съществува, но разглеждан от нас в перспективата на Бога, към когото отправяме нашата надежда за неговото преображение и спасение в Бога.

Молитвата не е формален акт, не е нещо, което трябва да правим механично – например когато влизаме в църква или се прекръстваме. Молитвата не представлява повтарянето на „благочестиви“ думи, насочени към Бога, а събитие, което изисква вниманието, отдадеността ни, сърцето ни. Молитвата е общение между личности и трябва да участваме в това общение с отговорното съзнание, че срещу нас стои самия Бог. Молитвата е проявление на стремежа ни към Бога, към узнаване истината за смисъла на нашето съществуване и израз на решимостта ни да навлезем в духовния живот.

Молитвата не действа автоматично. Бог не е автомат, на който пускаме монета, а след това получаваме напитка, нито е средство за задоволяване на човешките ни желания. Бог е Личност, а личността притежава съзнание, воля, преценка. Това, което желаем, но не получаваме, колкото и да ни се струва, че е важно за нас, е възможно да не е добро за нас, или поне не в този момент. Но Бог винаги действа според нашия интерес, а ние същевременно трябва да търсим Него Самия, а не благодеянията Му, които искаме да направи за нас.

Ние не се молим на Бога, за да Му кажем нещо, което Той не знае. Бог познава нашите нужди още преди да сме Му ги споделили (срв. Мат 6:8). Молитвата е средство, чрез което се свързваме с Него, средство, чрез което израстваме. Бог не се нуждае от нашата молитва, но ние имаме нужда да се свързваме с Бога за нашия духовен напредък. Учейки се да се молим, ние се учим да признаваме на себе си, че сме нищо без Бога, от Когото изцяло зависим, и по този начин се учим на смирение; продължавайки да просим от Него – се учим на търпение; благодарейки на Бога – се учим да приемеме всичко като Божи дар; виждайки, че получаваме или не получаваме това, което искаме – на любов, и то безусловна любов. И общувайки с Него, ние засилваме нашата връзка с Него и това се отразява на целия ни живот.

Молитвата може да има външна форма – поклони, вдигнати ръце, прекръстване, но те са плод на зародилото се молитвено настроение, израз на преклонението ни пред Бога, а не нещо, което се изисква от нас. Тази външна форма не бива да се извършва показно. Христос порицава действията на онези, които се молят с лицемерие, заставайки на места, в които има много хора, за да бъдат видяни от другите. Тяхната цел е да бъдат прославени от хората за тяхната благочестивост, а не да бъдат прославени от Бога. Затова молитвата трябва да се прави за Бога, а не за това какво положително впечатление ще създадем за себе си. Господ Иисус Христос казва: „ А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:6).

Молитвата не е ограничена по място – можем да се молим от всяка точка на света, у дома или в църквата. Дори на Света Гора или Божи Гроб, молитвата не е по-силна от тази у дома. Цялата земя е Божия и Бог е еднакво близо до човека отвсякъде. Времето и пространството не са пречка пред молитвата – ние се молим и за живите, и за мъртвите, защото Бог е надежда и за едните, и за другите. Всички можем да се молим, независимо дали сме мъже или жени, богати или бедни, свещеници или мирянини, и Бог чува молитвите на всички ни. Не са необходими определени предмети, които задължително да придружават нашата молитва – свещи, кандила, икони, тамян. Въпреки това православните християни често ги използват, защото те благоразполагат към молитва. Някои се притесняват, че заради греха им молитвата не достига до Бога. Грехът определено обременява човека, отдалечавайки го от Бога, но Бог чува онзи, който се моли с покайно чувство и иска да се освободи от този товар. Трябва дълбоко да се забият в нашето съзнание и да оставят следи думите на митаря, който бил грешен, но искал да се освободи от греха си, и с покайно чувство за собственото си недостойнство, молел Бога: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“(Лука 18:13).

Обикновено се молим за себе си, не в същата степен, но отново често за хората, които обичаме, още по-рядко за някаква група хора (етноса ни или изповядващите вярата в Христос) и почти никога за целия свят. Броят на обектите, за които се молим, свидетелства за това доколко Божията любов е в нас. Православният християнин се моли за себе си и другите, за живите и мъртвите, за приятелите и враговете си. Или по-точно за онези,  които го имат за враг, защото той самият няма врагове, но на всички гледа като приятели.Той иска целия свят да се промени към добро, да вкуси Бога и да намери мир в Него, заради което отправя молитва за целия свят.

Същността на нашите желания, изказани в молитва, е определящ фактор за нашето духовно съзряване. По мои наблюдения, основното нещо, за което се моли българинът, е здраве. Той дори пита кои свещници са „за здраве“ – горните или долните, макар че свещниците се разделят на за живи и починали, а не за здраве или нещо друго. Разбира се, чудесно е човек да е здрав, макар че и мнозина по-силни духом са успели да намерят радост и в болестта, приемайки я като благодат. Ако обаче здравето е основното или единственото, за което се молим, това означава няколко неща. Първо, че нашите желания остават в рамките на този свят. Ние виждаме Бога като Онзи, който трябва да направи живота ни и този на нашите близки, по-добър. И второ, че ние се съсредоточаваме единствено върху материалното, върху телесното. Но човекът е душа и тяло, съединени в една личност. А последната има нужда както от материалното, така и от духовното. „Не само с хляб ще живее човек“ – тоест и с хляб, но не само с него. Следователно, нужно е към молитвата си да прибавим желанието за благодатна подкрепа от Бога, така че да развиваме нашия характер според Божията воля, за да достигнем вечния живот, който Бог е обещал на онези, които Го търсят.

Българите имаме една любима поговорка „Лозето не ще молитва, а мотика“ и тя се използва не само в областта на земеделието, но като опит да се отрече силата и необходимостта на молитвата. Но трудът не е само онова, което вършим с нашите ръце. Интелектуалната работа също е труд, труд е и молитвата. Тя е труд, защото е нещо, което вършим, а продължителната молитва е и трудна (тоест изисква много труд от наша страна). Освен това няма области, които да не са в обхвата на молитвата. Тя обхваща, както споменахме, и духовното, и материалното. И лозето също има нужда и от мотиката (материалното), и от молитвата (духовното). И трето, християните никога не са противопоставяли труда и молитвата. В Новия Завет, при това от един и същ автор (ап. Павел), бихме могли да чуем призива да постоянстваме в молитва: „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17), също както и наставление, утвърждаващо труда: „който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Сол. 3:10). Следователно молитвата по никакъв начин не е в противоречие с труда.

Съществуват фактори, които усилват молитвеното настроение. Църквата, съзнавайки, че молитвата е централен елемент от духовния живот, благоприятства нейното извършване чрез съдържанието и начина на извършване на богослужението, храмовата архитектура, стенописите, Един друг фактор, който е важен за молитвата, е постът. Той изостря желанието за молитва, отмествайки нашето внимание от материалните наслади към Бога.

Молитвата може да бъде с точно определен текст, или зародила се спонтанно в нас, на база на нашите чувства. Т. нар. готови молитви, са молитви, които съдържат есенцията на духовния живот, на нуждите на човека от Божествена подкрепа. Те подкрепят нашия ум, когато той не е способен да се моли, не знае как или не може да изрази това, което чувства. Те лесно обаче могат да се изродят в една формалност, която рецитираме с устни, но не и със сърце; една формалност, която произнасяме, но не чувстваме близка на нашето духовно състояние или осъзнаваме като неподходяща за нашия порив към Бога. Молитвата със собствени думи изразява нашия душевен свят и се доближава по смисъл до съкровената изповед. Най-добре би било да се използват и двата вида молитва, молитвата със собствени думи  – като отобраз на душевния ни свят, и готовата молитва, като израз на многовековен опит в духовния живот, който имаме нужда да усвоим.

Сега бих искал да спра вниманието си върху две молитви, които се славят с особена популярност и значение за християнина.

Първата е Господната молитва. Това е единствената молитва, която ни е оставил Христос. Тя е дадена на апостолите като отговор на тяхната молба към Господ да ги научи да се молят. Нейният текст е:

„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име;
да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес;
и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;
и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин“ (Матей 6:9-13).

„Отче наш, Който си на небесата“

Молитвата започва първо с Бога. Той е наречен Отец, сиреч Баща – казано острани, и „Татко“, когато се обръщаме към Него. По този начин Иисус ни учи за близостта и любовта на Бога с нас, Неговите деца. Бог не е далечен и незаинтересован от нас, но близък и грижовен, образ на Бащата, какъвто трябва да бъде. Той е наречен „наш“, а не „мой“, за да не изпаднем в заблуда и гордост, че Бог е единствено наш Баща, но не и на другите, наречен е „наш“, за да разглеждаме другите не отделно от нас, но като семейство.

„Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство“

Бог по своята природа е свят и в Него няма никаква неправда. Но това, за което става дума, е да се свети чрез нас Неговото име сред човеците, така че в живота ни да съзират не причина да хулят Бога, но да Го славят. Божието царство не е земно царство, а духовно царство в сърцата на Божиите синове, очистени от всяка неправда и причастни на Светия Дух. То ще се разкрие в своята пълнота след Второто Пришествие на Иисус Христос. И ние се молим на Бога да бъдем част от това Царство, да бъдем с Бога във вечността.

„да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“

Божията воля естествено се следва на небето – тоест в невидимия, духовен свят, но осъществяването й на земята е наша лична отговорност. Трудно е да изоставим егоизма и себеправедността си, за да се оставим в ръцете на Бога и Неговата воля за нашия живот, за нашия свят. Но онези, които са го направили, са разбрали, че Божията воля, дори на моменти да ни изглежда странна, непонятна, е най-доброто за нашия живот.

„насъщния ни хляб дай ни днес“

Наистина храната е нещо, без което не можем. Като всеки един добър дар, тя е резултат от това, че Бог е промислил за нас. И все пак, има нещо повече от нея, освен храна за тялото, има и духовна храна: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“  (Мат. 4:4). Учението на Иисус Христос е такъв духовен хляб, нетленна храна за живот вечен, с която, хранейки се, за разлика от обикновения хляб, никога няма да огладнеем. Господ казва: „Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света… Иисус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога“ (Йоан 6:33, 35).

„и прости нам дълговете ни“

Тоест прости Боже нашите прегрешения, нашите грехове. Грехът е онова, което ни отделя от Бога и този зов означава, че желаем да влезем отново в Божията светлина. Бог, както ни показва Иисус Христос в притчата за блудния син, независимо от нашето отдалечаване от Него, от нашите дела, стои и чака покаянието ни, бидейки готов да ни прости във всеки един момент, когато го пожелаем от сърце.

„както и ние прощаваме на длъжниците си“ 

Както Бог е готов да ни прости на нас, така желае ние да се уподобяваме на Него в прошката, и съответно да сме готови да простим на всеки, който е съгрешил срещу нас. Това може да изглежда доста трудно преди да простим, но когато го направим, и вследствие на това в душата ни се възцари сладкия Христовия мир, този процес изглежда лесен и естествен. Прошката за греховете срещу нас е свързана с прошката за нашите собствени грехове, давана от Бога, и ако първия елемент липсва, значи ние сме водени от егоизъм, а не от Христовата любов, и не сме способни на истинско покаяние за нашите собствени дългове.

„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия“

Тук е посочен истинския източник на изкушението – дяволът, а изречението е призив към единствения, от Който можем да просим и да получим помощ, от Бога. Ние осъзнаваме, че сме слаби, че сме подвластни на греха, че му се поддаваме лесно, но също така и осъзнаваме, че, както казва ап. Павел, за всичко имаме сила, чрез Бог, Който ни укрепява (срв. Фил. 4:13), Който ни дава сила да устоим и да извършим победа в Него. Именно с прослава на Бога, на Който е „царството, и силата, и славата вовеки“, завършва Господнята молитва.

Втората молитва е тази на св. Ефрем Сириец:

„Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.
Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.
Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков.
Амин“. 

Тя се нарича и „Великопостна“, защото е приета и се изпълнява многократно в православното богослужение по време на Великия пост. В нея се подчертават основни фактори, които определят падението и възкачването в духовния живот – сиреч онези фактори, които ни отделят или приближават до Бога. Невъзможно е да бъде бъде осъществен никакъв напредък в духовния живот, ако сме безделни. Всеки напредък се осъществява поредством труд, усилие, борба. Безделието е отказ от напредък, задоволяване със сегашното състояние и е път в противоположна посока на пътя на спасението. Унинието е отчаяние във възможността ни да се спасим, при условие, че Бог винаги дава на всички ни реална възможност за това. Властолюбието, което се корени в егоизма, ни насочва към това да притежаваме хората, използвайки ги за нашите цели, вместо да ги разглеждаме като личности, в които виждаме Христос. Празнословието е използване на нашата словесност за неща,които губят ценно време от нашия живот и ни отклоняват от пътя ни към Бога. Сред положителните за духовния живот фактори, е целомъдрието. То не се изразява само в неукоримо в нравствен план сексуално поведение, но представлява добродетел, която определя цялостното ни поведение, добродетел, която е насочила към Бога нашите ориентири и ценности. Смирението сила на духа, която трябва да преодолее гордостта и арогантността ни, проявени към другите; то е съзнание, че сме най-недостойни от всички хора и че без Бога сме нищо. Търпението е смирено очакване на волята на Бога за нашия живот. А любовта е начинът, по който Бог съществува и се изявява на света. Тя е и най-висшата добродетел, именно защото изхожда от Бога. Тя е свидетелство, че Бог е в нас и че сме Негови ученици (срв. Йоан 13:35).  „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Йоан 4:16).

Автор: Атанас Ваташки


Допълнителна литература:

1. Антоний Сурожски. Началото на молитвата (налична и в интернет)
2. Софроний Сахаров. За молитвата (налична и в интернет)
3. Георгиос Мандзаридис. Християнска етика, том II, частта „Молитвата“, с. 138-155.
4. Борис Маринов. За някои възражения срещу молитвата. Годишник на Софийския университет, 1945 г.
5. Тито Колиандер. Някои съвети към молещия се: https://zadrugata.com/
6. Михаил Кардамакис. Молитвено битие: https://zadrugata.com/
7. Иван Илин. Училище за вяра и молитва: https://zadrugata.com/
8. Дмитрий Ройстер. Господнята молитва: https://zadrugata.com/
9. Александър Шмеман. Великопостната молитва на св. Ефрем Сирин: https://www.pravoslavie.bg

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: