Религията и науката – противопоставяне или единение

Автор: Атанас Ваташки

“Науката без религията е осакатена, религията без науката е сляпа“[1] (Алберт Айнщайн)

Съществуват различни подходи към разглеждането на темата за вярата и науката. Съществуват убеждения, че не може да съществува никакво съгласие между тях, защото науката работи с факти, а вярата представлява следване на недоказуеми твърдения, или пък защото научното знание е относително и постоянно променящо се, за разлика от знанието, базирано на вярата. Както може да се предположи, това са възгледи и на вярващи, и на невярващи. Според възгледа, който ние приемаме, вярата и науката, заемат различни области на познанието  и всяка една от тях би могла да води към истината, стига да е вярна на същността си. Отнасящи се обаче до различни реалности, те не са невзаимодействащи една с друга, защото средоточието им е в истината, която е онтологична категория (срв. Йоан 14:6).

1.1. Вярата

„Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25)

Религиозната вяра е критикувана като убеждение, граничещо с фантазията[2], като следване на нещо без доказателства[3]. Това обаче е поглед отвън, за нещо, което е вътре. За процес неуловим, ако сме застанали на прага, и гледаме само фасадата, но не сме навлезли във вътрешната стаичка. Вярата наистина може да се разглежда като увереност, доверие, но доверие не толкова във фактите и събитията, колкото в Една Личност, именно заради Която съществуват факти и събития, Личност много по-велика от нашето неверие, в чието присъствие и въздействие вярващият се е уверил лично и непосредствено. Вярата може да се разбира и в друг смисъл, пряко свързан с предишния – като дар Божий, осъществяваш връзката между човека и Бога (или самата тази връзка), връзка, за която към невлезлите в нея можем единствено да кажем: „дойди и виж” (Йоан 1:46). „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”(Псал. 33:9).

Най-пълното описание на вярата (πίστις), което имаме в страниците на Новия Завет, е това на апостол Павел: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1)[4]. Вярата е определена като жива представа, защото Бог е жив. Той е Личност, а не понятие, идея, принцип, спекулация. Бог е Живот, Който Живот Той дарява на вярващите, тоест на онези, които живеят в Него, и на Когото се отдават напълно. Следователно вярата, като отнасяща се до свръх-Битието – Бога, и като представляваща връзка между Него и хората, можем да кажем, че притежава онтологична същност. Вярата е определена като „разкриване”, защото тя е повече от суеверието, предположението и сляпата увереност. Чрез и във вярата се вижда. Вярата е съгласие да разберем онова, което Бог иска ди ни каже[5]. С нея се разкрива онова, което не се вижда, защото чрез нея се осъществява духовно-опитно познание на онова, което е недостъпно за сетивата на мнозинството. Вярата е устремена към Божието царство, а то, макар че се разкрива в пълнота в края на времената, в бъдещия век, частично се разкрива още сега, в душите на онези, които живеят в Бога. Затова тя е увереност и познание, породени от опита на съприкосновението с Бога, което ни води към Христос. По думите на св. Григорий Палама „вярата не е безумие, а знание, превъзхождащо всяко разбиране“[6]. Тя още в този живот „ ще ни преведе през незнанието към истината“[7]. При вярата въпросът с познанието на истината е обусловен от чистота на сърцето: колкото повече човек напредва в процеса на очистване от греха, толкова по-добре познава. Обектът на нашата вяра – Бога[8], е невидим в Неговата същност за физическите ни очи, но е осезаем за онези, които са почувствали Божията благодат, любов и грижа[9]. Той е видим за онези благодатни личности, които са прочистили ума си с нетварната Божия благодат. Но вярата не се ограничава единствено във вътрешния свят на човека, тя не е просто чувство, макар че е и това. Тя притежава и насоченост навън. Тя изисква и действие, ръководено и вдъхновявано от нея. Вярата е неотделима от делата, които са акт на вярата. Затова в Писанието се твърди, че вярата без дела е мъртва (срв. Яков 2:17). Вярата не е статичен, а динамичен процес, в който ние израстваме в уподобяването на Христос. Вярата е и доверие. Тя е доверие в Личността на Христос, който е източник, цел и завършек на вярата. Вярата е нещо лично, но не и нещо индивидуалистично. Вярата, която не е според Преданието на Църквата, е определяна като неверие. Вярата е и една от трите най-големи добродетели (срв. 1 Кор. 13:13), заедно с надеждата и любовта като последните две са в тясна връзка с вярата. Вярата, проектирана в бъдещето, съчетана с несъмнена увереност, наричаме надежда[10]. Самата вяра има стойност единствено, когато е съчетана с любовта (срв. 1 Кор. 13 гл. ; Гал. 5:6). И разбира се самото Християнство може де се определи като вяра. В този случай под „вяра“ разбираме вероизповедание, религия. Вярата е диалог между Бога и човека. Тя се отнася до въпросите за Бога, Който обаче не се разглежда като Той, а като „Ти“.  Вярата касае и човека и неговото съединение с Бога. Чрез вяра в Бога човекът влиза във вечния живот (срв. Йоан 6:47, 11:25).

И така, вярата е сигурност, знание, увереност, съгласие, водещо до разбиране, връзка, доверие и посвещение на една Личност, важен елемент от вътрешния ни свят, който е и насочен навън. Тя е добродетел, която действа чрез любовта и касае отношенията между Бога и човека. Тя трябва много категорично да се разграничи от суеверието, спекулацията, несигурността и също така от науката.

Една злоупотреба със същността на вярата представлява т.нар. фидеизъм. Съществуват различни обяснения на това какво означава понятието, но едно възможно такова е възглед, който представлява не просто даване на приоритет на вярата пред разума, не е просто споделяне на възгледа, че разумът притежава свои ограничения, а едно недоверие към него, което води до заменянето на разума с вярата по въпроси, които са нехарактерни за нея. Фидеизмът е брат-близнак на сциентизма, само че „от другата страна“. Фидеизъм е твърдението, че разумът ни е напълно покварен и вярата трябва да заеме неговото място в познавателния процес. Фидеизъм е твърдението, че науката е недостойна да открива истината и на на нейните заключения не трябва да се разчита. Фидеизмът e съвременната форма на ерестта на гносимахията, на която се противопоставя св. Йоан Дамаскин. Освен от християнския Изток, фидеизмът е отречен и от християнския Запад[11].

Фидеизмът от догматична перспектива би могло да се заключи, че представлява отричане на Божия образ в човека с неговата богоподобна характеристика, която е разумността. В този смисъл фидеизмът е абсолютизиране на последиците от грехопадението на човека. Учението за пълно загубване на Божия образ у нас е учение на калвинизма, а като православни вярваме, че Божият образ е помръкнал, но не и загубен. Фидеизмът е една от двете значими грешки, които се допускат по въпросите на религията и науката. Младоземният креационист Хенри Морис († 2006) казва: „Ако науката и Библията се разминават, очевидно науката тълкува своите данни погрешно“[12]. На г-н Морис изглежда не му минава през ум, че има и друг вариант – вярващите погрешно да разбират своята религия, погрешно да тълкуват Писанието и погрешно да разбират изводите, до които науката достига[13]. Безспорно в онтологична перспектива вярата има повече стойност от науката, но в областта на естествознанието предимството е на страната на науката. Да си припомним отново думите на Галилео Галилей в опозиция на казаното от Х. Морис: „И тъй като Библията на много места не само подлежи на тълкуване, което е различно от буквалния смисъл на думите, но и необходимо се нуждае от такова тълкуване, то при математически спорове, ми се струва, на нея принадлежи последното място“[14].

1.2. Науката

Когато говорим за наука е важно да уточним какво имаме предвид. Терминът наука е достатъчно широк и включва природни науки като биологията и физиката, обществени като социологията и правото, хуманитарни като историята и философията, приложни науки като инженерните науки и медицината, както и формални науки като логиката и математиката. Едва ли е нужно да се обяснява, че изброените науки са доста различни и е трудно да се правят обобщения, които да са еднакво валидни за всички тях. Те всички имат свои собствени методи на работа, които не винаги съвпадат помежду си. Следователно когато използваме понятието „наука”, ако то не е в някакъв ясен контекст (например в областта на физиката), винаги трябва да имаме предвид, че понятието е твърде общо и обхваща различни области на познанието, които притежават свои специфики.

Основният фокус в този параграф пада, разбира се, върху природните науки. Не защото само те могат и трябва да бъдат определени като наука, а защото когато се говори за конфликт между религията и науката, под „наука“ обикновено се визират природните науки. Дори при тях обаче не може да се говори за единен метод на работа. Основен спор във философията на науката е например дали природните науки действат на принципа наблюдение и прогноза или проблем и неговото обяснение[15]. За философа на науката Карл Попър († 1994) една научна теория е наистина такава, когато предлага условия, според които може да бъде опровергана. Според него теорията за психоанализата е псевдонаучна, за разлика от Айнщайновата теория на относителността[16]. Този дебат „наблюдение-прогноза“ или „проблем-обяснение“ се отразява по отношение на разбирането ни за същността на науката. Все пак едно по-единодушно разбиране за науката е, че тя представлява рационално начинание за изследване на света. Цел на науката е търсенето на истината[17] в границите на света. Търсенето на знанието и истината е и основният мотив, който стои зад научното познание[18].

Науката изисква резултатите от научните изследвания да могат да бъдат повторяеми. Тя търси в света закономерности, както и естествените механизми на нещата, оперирайки с категории като наблюдение експеримент, прогноза, обяснение, хипотеза, теория[19]. Съществуват определени стандарти за научност, които макар че не са всеобщи, все пак са добър ориентир за научност –  тези за „проверимост, потвърдимост и обоснованост на знанието, за неговата непротиворечивост, съгласуваност с научната картина на света…“[20]. Въпреки това, горецитираното не означава, че научното знание е винаги категорично установено или наблюдаемо. В него непренебрежим фактор са научните хипотези, които носят усещане за несигурност. Както отбелязва проф. Спиридон Казанджиев, хипотезата „е едно мисловно построение, предназначено да замести неизвестните, непосредно недадени факти от действителността”[21]. Освен хипотетичния елемент в науката, факт е, че в нея понякога се правят заключения за съществуването на неща, които са ненаблюдаеми, но чието съществуване е обосновано по някакъв начин. Според А. Стефанов науката често е „убеждение за неща, които не се виждат“[22]. Като примери могат да бъдат дадени електроните, протоните, двойната спирала на ДНК, черните дупки, Големият взрив[23]. Разбира се тук става дума за интерпретации, базирани на някакви данни, с определена степен на правдоподобност, но изводът е, че съвременните природни науки нямат абсолютно винаги опитен характер. Затова и може са каже, че вярата е абсолютно необходима на науката, за да може да се създават модели за неизяснени все още процеси[24].Тя е онова, което задвижва научното познание, и същевременно оказва влияние върху неговата същност. Следователно твърдението, че науката е само и единствено доказани или наблюдаеми факти, е твърде наивно.

Отличителна черта на науката е нейният критичен дух, който не се примирява с окончателно установени положения, а се стреми постоянно да се развива. Във връзка с този характер на науката американският физик Ричард Файнман (атеист) пише: „Когато някой каже „науката ни учи еди-какво-си“, този човек употребява думата неправилно. Науката на нищо не ни учи; опитът ни учи. Ако ви кажат „науката показва, че еди-какво-си“, можете да попитате „как го показва науката? Как учените са го открили това нещо? Как? Какво точно? Къде?“. Не „науката показва“, а „този експеримент, този ефект, показва“. И вие, не по-малко от всеки друг, имате право, когато чуете за експериментите – изслушвайки обаче всички доказателства – да прецените дали те водят до възпроизводими заключения“[25].

Науката не е самостоятелно и независимо понятие, а такова, с което обозначаваме човешкият стремеж за познание в определени области. Следоветелно твърдението „науката казва, че…“ е по-коректно да се замени с „учените…” или „някои учени, твърдят, че…“. Тъй като науката е вид човешко занимание, а човекът не е всесилно и всезнаещо същество, ограниченията пред човека се превръщат и в ограничения пред науката. Последната не може да дава отговори на всякакви въпроси и не винаги заключенията на учените, независимо от сигурността, с която се твърдят, са достоверни и окончателни. По думите на Р. Файнман: „Учените са свикнали да боравят със съмнението и несигурността. Цялото научно познание е несигурно…Днешното научно познание е съвкупност от твърдения с различна степен на сигурност. Някои от тях са много несигурни, други са почти сигурни, но нито едно не е абсолютно сигурно“[26]. Затова и в науката, макар, че съществуват факти, които имат характера на закони, то все пак има и въпроси, по които продължава да се трупа ново знание, с нови интерпретации и изводи.

На западния автор Тертулиан (който е значима фигура в западното богословие, но не и в православния Изток) приписват неправилно фразата „Вярвам, защото е абсурдно“[27], чрез която се цели да се покаже нерационалния характер на вярата, на Християнството въобще, и вярата да бъде противопоставена на разума и науката. Но и в сферата на науката са изказвани мисли в този дух. Така например това е направено от датския физик Нилс Бор († 1962), носител на Нобелова награда за физика. Той, през 1958 г., по повод една физична теория на Волфганг Паули († 1958) и Вернер Хайзенберг († 1976), заявява: „Всички сме съгласни, че вашата теория е налудничава. Въпросът, който ни разделя, е дали е достатъчно налудничава, за да има шанс да бъде вярна. Личното ми усещане е, че не е достатъчно налудничава“[28]. Не за бунт срещу разума става дума тук, а за това, че научното новаторство изглежда скандално на фона на общоприетите научни концепции. Това, което на някои може да изглежда нерационално в науката, би могло да се окаже отговарящо на фактите. Този стремеж към „налудничавото“ движи научното познание напред, в противен случай то би било в застой.

Податливо на научно обяснение, е само онова, което е в границите на света[29], в който живее и изследователят, и от който свят е ограничен, и това обяснение няма как да надхвърли тези граници. Научното обяснение изследва светът такъв, какъвто е, а не защо е именно такъв, какъвто е. Дори когато науката пита „защо“, това „защо“ е затворено в рамките на съществуващото. Науката обяснява защо когато хвърлим камъкът той пада на земята, но не обяснява защо въобще съществува гравитация[30].

Една от основните черти на науката е (или поне би трябвало да е) нейната обективност. Тя е наблюдение и изследване на факти, независимо от личните убеждения[31]. Нейната обективност може да се погледне например в контекста на въпроса за Божията творческа дейност, за която философът на науката Сергей Герджиков твърди, че науката не може да заема позиция. Ученият би могъл да е убеден, че природата е сътворена от Бога или че не е, но не съществува научен начин, по който това твърдение може да се провери[32]. Тъй като светът е рамката на науката, тя не може да говори за онова, което е отвъд него. „Иначе няма да е наука и ще загуби цялата си сила“[33]. Следователно популярните твърдения в съвременния свят, че „науката е доказала, че Бог не съществува“ или че „е доказала несъстоятелността на религията”[34], са несъстоятелни. В тази връзка нека да прибегнем отново до Ричард Файнман, който, въпреки, че е атеист, смята за възможна съвместимостта между вярата и науката: „Съгласен съм, че науката не може да отрече съществуването на Бог. Абсолютно съм съгласен. Също така приемам, че е съвместимо да вярваш и в науката, и в Бог. Познавам много учени, които вярват в Бог… Тяхната вяра и тяхната работа като учени са изцяло съвместими“[35].

Въобще фразата „Науката е доказала, че…“, използвана в различен контекст, се е превърнала във фраза с обезценен смисъл и съдържание, мантра, повтаряна с повод или без, дори и когато ново и противоположно по смисъл твърдение, отново „доказано от учените“, отхвърли предишното „доказано“ такова. Това е фраза, имаща често тоталитарно предназначение, която се използва за заклеймяване на опонентна, „доказване“ на неговото „невежество“ и словесното му остраняване от дискусията, макар че самата тя е израз на слабост и невежество.

Както са несъстоятелни твърденията за несъвместимост между вярата и науката, или това, че науката е доказала, че няма Бог, несъстоятелни също са и твърденията на някои вярващи, че науката доказва Божието съществуване[36]. Тя може да го подкрепя, но не и да го доказва[37]. Такъв подход от страна на тези хора е, според проф. Иван Панчовски, опит да спечелят на своя страна естествената наука, който подход е обаче неправилен както от научна, така и от религиозна гледна точка[38]. Науката няма как да е във възможност да докаже нещо, което тя не e в състояние да изследва и тя не може да отхвърли религията, нито да я докаже[39].

   Съществуват възгледи за науката, които се отклоняват обаче от нейния метод на изследване. Такъв възглед е сциентизмът[40]. Той е философски възглед, според който използването на научният подход от страна на  емпиричната наука представлява най-авторитетния начин за достигане до истината, като всички други подходи трябва да бъдат отречени. Онова, което не може да се установи от науката, не съществува[41]. В този дух са мислите на философа-агностик Бъртранд Ръсел († 1970): „Всяко знание, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае“[42]. В изказвания от този род обаче се крие едно вътрешно противоречие. Ако сциентистите настояват, че знание се добива само чрез научни методи, чрез какъв метод те, включително и Б. Ръсел, стигат до своето заключение? Не съществува експеримент или наблюдение, посредством които може да се отрече съществуването на Бога, нито такъв, който може до докаже, че само емпиричната наука води до истинно знание, а музикознанието, литературатурознанието, изкуствознанието[43] и религията – не. Следователно твърдението на Ръсел не издържа на критериите, които самият той поставя. Опитът на сциентизма да се разпорежда като върховен съдник за истинността на съществуващото има връзка не с самата наука като такава, а с атеизма и агностицизма. Това изглежда обаче доста странно, на фона на мнозината учени, които са и вярващи и не смятат, че науката има връзка с атеизма. Така например германският физик Макс Борн († 1970), един от основателите на квантовата механика, твърди: “Много от учените вярват в Бога. А онези, които казват, че заниманията с наука правят човека атеист, са вероятно някакви жалки хора“[44].

Сциентизмът е убеждението, че ако науката може да обясни нещо, то тя може да обясни всичко, убеждението, че не би могло да има друго обяснение, освен научното. Сциентизмът издига на пиедестал успехите на науката, забравяйки за нейните провали. Защото всяко научно откритие и теория, която заменя предишните такива, е колкото успех за науката сега, толкова и провал за науката преди това[45]. Сциентизмът прилича и на човек, който е убеден, че само слухът  е надеждно сетиво и трябва да се откажем от останалите като ненадеждни. Сциентизмът не приема, че всичко, различно от природните науки, достига до истината посредством различен подход от този на последните, а просто абсолютизира своя собствен. Природните науки, при всичката ценна информация, която могат да ни дадат за устройството на Вселената и явленията в нея, за развитието на живота и лечението на болестите, не могат да ни кажат нищо за стойността на една картина или стихотворение. Биологията може да ни каже, че ако оставим без храна за дълъг период от време домашното си куче, поради недостиг на основни хранителни вещества, то ще умре. Или химията, че ако то бъде отровено с цианид, е много вероятно да се стигне до смърт. И двете науки обаче нищо не могат да ни кажат по въпроса дали тези действия са правилни или не, защото въпросът е от ценностно естество.

Самият сциентизъм не е независим от различни идеи, които са извън природните науки. Той е „облагородяван“ от атеизма, агностицизма и скептицизма, и се опитва по един прикрит начин да легитимира последните, уж използвайки единствено научния метод. Чрез научният метод обаче сциентизмът не може да бъде оправдан, защото „Науката не търси Бог, не спасява душата, не търси абсолютната истина, не е път към щастието и не проповядва морални норми“[46] В този ред на мисли може да се види ясно, че при сциентизмът се наблюдава едно явно противоречие  – желаейки да отрече всичко, до което не може да се достигне по научен път, сциентизмът вкарва в науката, възгледи, които не са й вътрешно присъщи, за да може чрез тях да отрече като недостоверно всичко извън природните науки.

1.3. Синергия между религията и науката

   Необходимо условие, за да твърдим, че религията и науката са в антагонизъм, е да приемем, че те са две алтернативи в една и съща сфера. В биологията се води спор за това дали еволюцията действа посредством чести, но бавни промени (градуализъм) или редки, но бързи промени (теория за точковото равновесие). Двете разбирания на еволюционната теория са алтернативи една на друга, защото касаят едно общо поле на изследване – биологията. Полето на религията обаче е това на отношението между Бога и човека, както и това на богооткровените нравствени ценности. Би било неподходящо ако посредством нея се опитваме да изучаваме строежа на клетката, устройството на двигателите с вътрешно горене или това дали има живот на Марс. По същия начин не можем да очакваме от науката да дава отговор на въпроси като този за катехизацията преди Кръщение, начинът, по който трябва да пристъпваме до Евхаристията и този за смисъла на човешкото съществуване[47].  Придържането към подхода на диференциация между сферите на религията и науката е необходимо условие, за да се избягват противоречията, а неследването му е един от основните фактори, които водят до същите тези противоречия[48].

Същевременно,  различният предмет на религията и науката не бива да се счита като антагонизъм[49]. За различните си цели, двете използват различни методи. Ученият, в духа на методологическия натурализъм, търси естествените причини, пораждащи явленията. От това, че той търси отговори на въпросите как е създаден светът и кога, не следва, че отрича Бога. За нас като християни това означава единствено, че той, дори и да е невярващ, ни разказва повече за Божието творение. А от това не бива да се чувства заплашен никой християнин. Както отбелязва Владимир Лоски, богословието „напълно се задоволява с всяка научна теория за света, при условие, че същата не преминава неговите граници и не отрича дръзко онова, което е извън нейното полезрение“[50].

Религията, без да противостои на знанието, е в отношение с него по различен начин от науката  – посредством религиозния опит, докато науката – посредством изследването на природата. Срещата между религията и науката се осъществява в света, а допирни точки между тях са стремежът към истината и знанието. Човечеството има нужда не просто от изолирано разграничаване между сферите на науката и религията, но от взаимодействие, синергия[51] между вярата и знанието, между религията и науката[52]. И двете не могат да водят пълноценно съществуване една без друга. В тази връзка ще цитираме един учен и един свещеник. По думите на известният физик Макс Планк († 1947): „Гдето и както да погледнем, между религия и естествознание ние никъде не намираме противоречие, а тъкмо в решителните точки – пълно съгласие. Религия и естествознание не се изключват, както някои днес мислят или се боят, но те се допълват и взаимно обуславят“[53]. Или както отбелязва отец Радован Бигович († 2012): „През XXI в. не трябва да съществува дилемата, дали вярата, или разумът, а и вярата, и разумът, не дали науката, или религията, а и религията, и науката”[54].

Тук трябва да подчертаем нещо. Макар да смятаме богословските решения на проблема „религия и наука“, акцентиращи на различната природа на последните (от което следва, че религията и науката не могат да си противоречат) в корена си за правдиви, те съдържат една условност, която ограничава възможността им да действат като напълно задоволително решение. Защото, за да се изяви тази правдивост, се нуждаем от определени условия, чието изпълнение е ограничено. Какво имаме предвид: очевидно е, че в света между религията и науката съществува противопоставяне. Това, че не би трябвало да съществува такова противопоставяне, не означава, че то наистина не съществува. Когато казваме, че такова противопоставяне не би трябвало да съществува, ние всъщност искаме да кажем, че между истинната религия и истинната наука не би трябвало да има противопоставяне. Истинната религия в този случай би представлявала самата истина, изхождаща от Бога, а истинната наука съвършено точното знание за видимия свят. Проблемът обаче е, че човекът е ограничено същество, и неговото познание също е ограничено. Човекът може да има истинно познание за Бога за онова, което Той е разкрил, Което му е дарил в благодатно озарение, лично или в Църквата, но много неща са плод на неговата рационалност и възприемчивост, на неговия опит да разбере Бога, който опит не винаги е успешен. По подобен начин, в науката, за да познава човекът по съвършен начин, той има нужда от съвършен интелект, който да обхване цялата възможна материална действителност, което, разбира се, е невъзможно, заради което научните възгледи нерядко се менят. И в религията, както и в науката, човек никога не се задолява със сегашното си ниво на познание, но постоянно е на път към своята цел, на път към по-съвършено познание. Както в религията ветхия човек се заменя с новия, грехът – със светостта, така и в научното дирене едни погрешни представи се заменят с нови, по-задълбочени, някои от които, както е възможно да се открие след време, също са били погрешни. Ние хората често придаваме на собствените си разбирания харектеристиката „истинност“, макар че не винаги това е оправдано. Да, истинната религия и истинната наука не могат да си противоречат, но това е гледна точка, която е известна само на Бога, но не и на нас, или поне не и по време на земния ни живот. Да, религията и науката притежават различни природи, заради което не могат да си противоречат, но ние не винаги можем да видим това непротиворечие. В този живот ние не можем да надмогнем собствените си ограничения, не можем да добием познание за цялата истина за всичко, и съответно винаги ще съществува някакво напрежение между религията и науката. Въпросът е как ние подхождаме към това напрежение. И тук е моментът да кажем, че православният подход за синергията между религията и науката е не външен, а вътрешен, църковен. Той не се опитва просто да помири вярата и науката на базата на някакви принципи, характерни за тях а според израза на отец В. Зенковски, да работи за „обогатяване на индивидуалното съзнание посредством потапянето му в съкровените дълбини на църковното разумяване“[55]. За да е налице синергия между тях, е нужна промяна на човека в Църквата, където разликите между хората отстъпват място на единството в Христос (срв. Гал. 3:26-28), в което единство именно е възможна синергия между вярата и науката, за което споменахме по-горе.

Сама по себе си науката е бездушна дейност, която може да бъде използвана както за добро, така и за зло[56]. Развитието на науката е довело до опознаването на Вселената, възможността за изкореняване и лечение на много болести, изобретяването на различни технически средства, които улесняват човека и качеството му на живот и т.н. И заедно с това е довело до последици, които заплашват човешкото съществуване (ядрената заплаха, замърсяването на околната среда, промени в климата), или такива, които представляват явна намеса в тайнството на живота – клонирането, сурогатното майчинство, биоинженерството. Тези, а и други научни въпроси имат нужда от адекватна нравствена оценка, която може да бъде дадена само в рамките на Божественото откровение[57]. И също така, както и историята показва, а и ние вече разгледахме, има въпроси, които са запазени за научното познание. Формата на Земята, въртенето й около Слънцето и развитието на живота са въпроси, за които трябва да бъде даден научен отговор. Пренебрегването на науката и търсенето на тези отговори другаде, например в Свещеното Писание, ще доведе единствено до обезличаването на неговата същност и до загубване на мнозина за неговото спасително послание.

Както вече показахме, от светоотеческа перспектива религията има приоритет пред науката, доколкото свързва човека с Бога и го отвежда към смисъла на неговия живот. Незнанието на човека за функционирането на тварния свят, ако и да не представлява проблем, касаещ спасението, има отношение към търсенето на истината, която Христос олицетворява – отношение към приближаването или отдалечаването от Христос, както и отношение към познанието на Бога въобще. Съответно да имаме погрешни научни възгледи, би могло да означава да приписваме творческа дейност на Бога, която Той не е вършил. Християнинът не бива да бъде невежа за тварния свят не само заради Бога, но и заради ближния, защото неговото невежество би се отразило и на свидетелството му за Бога, както и на представата за вярата у невярващия. Наистина е прав св. Филарет Московски († 1867), казвайки, че „вярата Христова не е във вражда с истинното знание, защото не е в съюз с невежеството“[58]. Нека да си припомним и думите на св. Григорий Богослов, който казва, че „не бива да унижаваме учеността, както някои разсъждават по този въпрос; а напротив, трябва да считаме за глупави и невежи тези, които, придържайки се към това мнение, биха желаели да виждат всички подобни на себе си, та в общия недостатък да скрият собствения си недостатък и да избегнат изобличението в невежество“[59].

Един интересен възглед за синергията между религията и науката, принадлежи на отец Георги Металинос, според който за Православието е характерно утвърждаване на два типа познание – свръхестествено (касаещо Нетварния Бог) и естествено (отнасящо се до творението). Свръхественото ползва за свой метод исихазма, който е свързан с очистване на сърцето, за да може умът да стигне до просветление от Светия Дух. В богопознанието исихазмът представлява научно-практичен метод. Приоритетът в Православието е върху опита (трезвението в духовния живот) и наблюдението (съзерцанието), които методи сродяват Православието и позитивните науки[60]. По същия начин о. Металинос прави аналогия между функцията на стареца, който е причастен на апостолския и пророческия опит и има роля на „учител на познанието“ в духовния живот и функцията на научният специалист, на когото се доверяват онези, които не са специалисти. Както казва о. Металинос: „Като прави разлика между двата типа познание, техните методи и средства, православието преодолява всяко смесване и конфликт между тях“[61]. Считаме подходът на о. Металинос като цяло за обоснован. Убедени сме, че православното отношение към науката се повлиява именно от опитния характер на православното богословие, заради което може да се каже, че, като православни считаме науката за емпирично (опитно) познание каквото познание е и богословието.
С настояване за разграничение, но и взаимодействие между религията и науката, излезе Всеправославният Събор на Православната Църква, проведен през юни 2016 г. на остров Крит. На неговите решения по нашата тема трябва да се обърне специално внимание. В Посланието на Събора, в т.7, е отделено внимание на връзката между християнската вяра и естествените науки. Важно е да се цитира целият текст: „Относно взаимоотношенията между християнската вяра и природните науки Православната църква избягва да упражнява надзор над научните изследвания и не изразява позиция по всеки научен въпрос. Тя благодари на Бога, Който дава на учените благодатния дар да откриват неизвестни измерения на Божието творение. Съвременното развитие на положителните науки и технологията доведе до коренни промени в нашия живот. То носи значителни ползи като облекчаването на нашето всекидневие, лечението на тежки заболявания, по-лесното общуване между хората, проучването на космоса и пр. Но независимо от това (развитието) има и редица отрицателни последствия като манипулирането на свободата, постепенната загуба на ценни традиции, разрушаване на околната среда, оспорване на моралните ценности. Научното знание, колкото и бързо да се развива, не стимулира човешката воля, нито дава отговор на сериозните нравствени и екзистенциални въпроси при търсенето на смисъла на живота и на света. Тези неща изискват духовен подход, който Православната църква предлага чрез биоетиката, основана на християнската етика и светоотеческото учение. Едновременно с уважението си към свободата на научните изследвания Православната църква отбелязва и опасностите, които се крият в някои научни открития, и подчертава достойнството на човека и неговото божествено предназначение“[62]. Православието не желае да се обвърже с определени научни възгледи или пък да ги отрече. Изхождайки от истината, че светът е сътворен от Бог, Православието изразява своето одобрение за научното познание, чрез което опознаваме това творение. Православието оценява всички положителни резултати, до които води развитието на науката, както и отрицателните такива. Основният недостатък на научното познание е, че заради своята различна природа[63], то не дава отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот. Църквата настоява за подход към науката, който се базира на нейното нравствено учение. По този начин науката се облагородява от благодатното Христово учение.

Без съмнение, в историческа перспектива, съприкосновението между религията и науката е изпълнено с противоречия. Не винаги вярващите се отнасят положително към научното познание, нито пък всички учени – към религиозното. Но това е не защото религията и науката водят борба една с друга, а защото вярващите не винаги са способни да осмислят и оценят правилно последствията от своята вяра за научното познание, а някои от учените извращават природата на науката, правейки от нея нещо като атеистична религия и средство за борба със самата религия. Истинският проблем съществува не между религията и науката, а между вярата и неверието, между познанието за Бога и вярата в Неговото несъществуване.

Говорейки за нас, вярващите, трябва да отбележим положително фактът, че Православната Църква е, и трябва да продължава да е, внимателна с вземането на позиции за истинността на който и да е научен въпрос. Злощастният опит на Римокатолическата църква с Николай Коперник и с Галилео Галилей, е достатъчно показателен. Трябва да внимаваме да не се окаже, че възгледът, който упорито защитаваме, и който мислим, че се споделя от нашата вяра, накрая се окаже неверен. Така не само, че впоследствие ще трябва да се откажем от него и да възприемем истинния, но и ще отдалечим от религията много хора, които впоследствие ще си създадат предразсъдъци за нея. И тези предразсъдъци ще циркулират в полето на историята като аргумент за невежеството на християните.

В днешно време (а и  въобще), при заемането на позиция от християните по разглежданата тема за отношението между вярата и науката, е нужно особено внимание и отговорност. Християнството не дава ясен отговор на всеки един въпрос, който може да бъде зададен. Затова християните и нашето богословие носят отговорността, базирайки се на Преданието на Църквата, да дадат отговор за това каква би трябвало да е християнската позиция по даден въпрос като бъдат внимателни с крайните и окончателни позиции. Не твърдим в никакъв случай, че религията е нужно да отстъпва от своите принципи, а че трябва да е по-гъвкава и отворена към науката, за да не е обвинявана, че е агресивна към нея. Както смята Алфред Уайтхед († 1947), религията не е нужно да се отказва от своите принципи, но трябва да усъвършенства тяхната формулировка и да се очиства от случайните наслоения в нея, които са имали временен и контекстуален характер, за да може да подчертае истинското си предназначение[64].

Като завършек ще си позволим да цитираме А. Стефанов: „Научната и религиозната вяра значи могат не само да не противостоят една на друга, а да живеят в хармония една с друга. Това е възможно, когато научното и религиозното познание се допълват, но не пресичат своите пътища“[65].

1.4. Религия и наука – основни методологически насоки[66]

1. Отношението на нас, християните, към научното познание трябва да бъде не враждебно, а положително – каквото отношение е заложено в християнското учение. Трябва да гледаме на науката като средство за изследване на света, което е заложено в нас чрез създаването ни по Божий образ. Разумността е една от основните характеристики на този Божий образ. Само ние, хората, от всички Божии творения на земята, сме почетени с този дар. Само ние сме способни да спорим по темата за религията и науката, и само ние можем да се занимаваме с наука. Трябва да приемаме последната не като опит да се отрекат основанията за Бога, а като опит да се надникне в чудесното Божие творение, даващ ни възможност по-пълно да се възхитим на Създателя, развивайки познанието си за Него (срв. Рим. 1:20). Няма как да не се съгласим с Луи Пастьор, който казва: „Колкото повече изучавам природата, толкова повече се удивлявам от творенията на Бога. Науката отвежда хората по-близо до Бога”[67]. Както смятат някои от св. отци, като св. Григорий Палама, науката може да се използва от християните с апологетична цел[68]. Предназначението ѝ е  да усилва вярата ни в Бога и тя трябва да се използва в защита на основанията на вярата ни.

2. Необходимо е да бъде следван принципът на различаване между методите на науката и тези на религията. Когато искаме да разберем нещо повече за устройството на света, за различните научни закони, които действат в него, за устройството на организмите и пр., ние трябва да се обръщаме преди всичко към науката, към учените, които могат да ни дадат адекватни отговори в случая. Когато искаме да разберем повече за предназначението на нашия живот, как да се спасим и как да научим повече за Бога, ние се обръщаме към религията и съответно към изворите й – Свещеното Писание, светите отци, решенията на светите събори и пр. Тази диференциация не се отчита от течения като това на младоземния креационизъм, който привидно създава впечатлението, че следва Библията и е израз на традиционни схващания, но представя идеи, които е трудно или невъзможно да бъдат съвместени с Православното Предание. Нуждата от различаване означава, че има области, в които използването на дадени методи е по-подходящо от използването на други методи – смесвайки и обърквайки ги, ние ще претърпим не полза, а загуба; означава и, че религията и науката не бива да бъдат бъркани една с друга. Религията не трябва да бъде обърквана с науката – както става в креационизма, а науката не бива да се превръща във върховен съдник за истинността на всяко нещо – както е в сциентизма. Но религията и науката не трябва да бъдат разбирани като две абсолютно независими области, а е необходим и принципът на взаимодействието между тях[69]. Така религията ще облагородява науката, предпазвайки я от това да стане безчовечна и жестока, а науката ще предпазва религията от това тя да се изроди в суеверие[70]; науката ще е коректор на тълкуванията ни на Писанието, а религията ще напомня, че окончателната и пълна истина е не в науката, а в Бога. Един главен мост между наука и религия е църковната биоетика, която дава възможност за освещаване на науката, така че тя да получи нравствена санкция.

3. За да можем обаче да се говори за синергия между религия и наука, не е достатъчно единствено да се спазва разграничение на методологично ниво. При опита за формулиране на една православна позиция по темата, основата за нашето разбиране трябва да е вкоренена преди всичко в Преданието на Църквата, от което Православието черпи живителни сокове, а философските съчинения трябва да играят спомагателна роля.

4. Без да отричаме възможността и неоходимостта от апологетично разглеждане на възможността за съвместимост между определени научни възгледи и Християнството, смятаме, че този подход има второстепенно значение, ако приемаме като основен принцип различните природи на науката и религията, и различния път, по който достигат до истината. Според нас по-добрият вариант е да се съсредоточим върху възгледа на Християнството за познанието и предпоставките, които то създава за полагане основите на науката. Могат да бъдат разгледани и основни постановки в науката, които са в съгласие с Християнството – като антропичният принцип например[71]. Би било вредно да се преакцентира на ролята на религията във възникването на съвременната наука, но да се направи един по-балансиран преглед, като се проследи и пречките, които считаните за исторически проявления на Християнството като Римокатолическата църква[72] поставят пред науката. Би могло също да бъдат направени изследвания за отношението на учените към религията, сред които е имало и продължава да има мнозина религиозни, включително християни[73]. По този начин се показва напрактика възможността за синергия между религия и наука.

5. Нормално е като вярващи да полагаме надеждата и упованието си не в „силата на науката“, в нейните открития, а в живия и безсмъртен Бог.   Науката непрекъснато се развива, поправяйки и усъвършенствайки се, но никога не достига до съвършенството и до абсолютната истина. До времето на Галилео Галилей, тоест за около 16 века, геоцентризмът е почти неоспорвано схващане в науката. Впоследствие, по научни причини, той се заменя от хелиоцентризма. През XIX в. физиката се е считала за почти завършена наука и с такова твърдение професорът по физика в университета в Мюнхен е желаел да охлади ентусиазма на Макс Планк да се занимава с теоритична физика. Създаването обаче през XX в. на квантовата механика от Макс Планк и на специалната теория на относителността от Алберт Айнщайн – която в някои условия заменя смятаната за окончателна Нютонова механика, променят тази „завършеност“. До XX в. във физиката преобладава схващането за вечността на Вселената, докато след това водеща става теорията за Големия взрив – която предполага начало на Вселената. Затова и може да се каже, че науката е винаги „на път“ към истината. Фактът, че науката се развива и усъвършенства, не бива да се използва като аргумент в полза на твърдението, че на науката въобще не може да се вярва, че тя е нещо лишено от стойност.

6. Когато изглежда, че съществува конфликт между религията и науката, първото, което трябва да разберем е дали научното схващане, което се твърди, че влиза в противоречие с религията, е наистина възприето научно схващане, за което има научен консенсус или не (например съществуването на гравитацията е научен факт, докато теорията за множество Вселени е просто една философска хипотеза). Ние трябва да се постараем да разберем какви са основанията за това научно схващане, неговите силни и слаби страни. След това трябва да се обърнем към религиозното твърдение, за което се смята, че е източник на противоречието. Да приемем, че става дума за въпрос от Писанието. В такъв случай трябва да изясним особеностите на текста като автор, време на написване, цел на текста, аудитория, културен контекст, библейски контекст и пр. Трябва да имаме предвид и насоката от митр. Калистос Уеър, че като православни ние не тълкуваме Библията като изолирани индивиди, а в рамките на Преданието, заедно с Църквата[74]. Затова и трябва да се обърнем към тълкуванията на светите отци, решенията на събори, литургични текстове и пр. Напълно е възможно нароченият за „противоречие“ въпрос да се окаже, че касае слабост на нашия ум – бил той отнесен в неразбирането на науката или в неразбирането на религията. Възможно е определени научни постижения да изглежда, че не могат да бъдат съгласувани с християнското учение. Както отбелязва проф. Борис Маринов, в такъв случай не бива да се правят опити християнската вяра насилствено, на всяка цена, помирена с това знание. Може би един ден, когато науката се развие, новото знание, ще отрече онова, което някога е било считано за вярно в науката[75]. Или посредством развитието на библейската археология, екзегетиката и патристиката един ден може би ще разберем неща, които не са ни били известни преди това, които ще ни помогнат до поправим погрешните си разбирания в областта на богословието. Това означава, че в даден исторически етап е възможно да се наблюдава по-ярко изразен антагонизъм между наука и религия, а в друг по-силен синхрон, в зависимост от интерпретацията на фактите в тези две области.

7. Трябва да настояваме да се спазва разграничението между наука и философия. От факта, че науката открива истината, не може да се извади заключението, че тя може да се изказва компетентно по всякакви въпроси (както учи сциентизма). По същия начин приемането на еволюционната теория в областта на биологията трябва да бъде разграничено от философския еволюционизъм, който настоява за приемане на принципа на еволюцията във всяка една област като психологията, религията, икономиката, етиката, историята и дори богословието.

8. Т. нар. „конфликт” между религията и науката днес изисква от християните да бъдем информирани. Да бъдат информирани за ученията на своята вяра, както и за постиженията на съвременната наука – така че при изникването на даден въпрос, считан за проблем, да могат да дадат своевременен точен и коректен отговор. Трябва да сме особено внимателни в тълкуването на Писанието и в абсолютизирането на собственото си разбиране като вярно и непогрешимо. За предпочитане е в тълкуванието си да се ръководим от тълкуванията на светите отци, но също и да бъдем отворени за постиженията на съвременната екзегетика, която би допълнила или поправила неща, които няма как да бъдат известни на отците, или в които те грешат, или се разминават. Целта на нашата информираност, за която споменахме, трябва да е да даваме адекватно свидетелство за нашата вяра (срв. 1 Петр. 3:15), както и с цел всички хора да не загубят пътя си към Бога, но всички да бъдат спасени (1 Тим. 2:4). Трябва да настояваме, че в Църквата се открива истинското познание за Бога, света и човека, където умът се просветлява с благодатта, без да изискваме непременно хората, непричастни на Бога, да имат същите разбирания по темата за религията и науката, каквито имаме ние.


* Наша статия, базирана в основна степен на материала в този параграф, със заглавие „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“, бе публикувана в сборника „Мисъл, слово, текст“, том III, Пловдив, 2017, с. 213-223. Настоящия материал е част от преработения вариант на магистърската ни теза „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“

[1] Цит. по: 50 Нобелови Лауреати… с. 8.

[2] Срв. Български тълковен речник А-Я, с. 109. В същия речник обаче тя е описана и като „убеждение, че нещо е истина“. Следователно твърдението на авторите му, че вярата е убеждение, свързано с фантазията, е също проява на тяхната вяра.

[3] Едва ли трябва да се дават примери за такова масово убеждение, но все пак: Бернал, Джон. Произход на живота. София, 1971, с. 188.

[4] По въпроса за същността на вярата и различни погрешни схващания за нея вж. Бигович, Радован. Църквата в съвременния свят. София, 2013, с. 15-19.

[5] Срв. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, III, 11.

[6] Триади II, 3, 43.

[7] Пак там.

[8] Както правилно отбелязва Кураев, във вярата нямаме традиционните отношения субект-обект. Човекът като субект познава Бога като обект единствено доколкото този Обект влиза вътре в нашия човешки свят, в човека като субект. По такъв начин може да се каже, че Обектът е положен вътре в субекта (срв. Кураев, А. За вярата и знанието, с. 22).

[9] Св. Симеон Нови Богослов, говорейки от личен опит, казва: „От­къде знаех, че Ти се явяваш на онези, които идват при Теб, бидейки все още в този свят?.. От­къ­де знаех, Вла­ди­ко, че Ти, бидейки не­ви­ди­м и не­вме­сти­м, ставаш ви­ди­м и се поместваш в нас?.. Защото когато чувах как Твоите про­по­вед­ници го­во­реха по този въпрос, аз смятах, че това ще се случи в бъдещия век и след възкресението, и не знаех, че то става и сега“( цит. по: Алфеев, И. Тайнството на вярата, с. 248).

[10] Срв. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, IV, 10.

[11] Това става в лицето на папа Йоан Павел II. Срв. Енциклика вяра и разум на светия отец Йоан Павел II до всички епископи на католическата църква за природата на отношението между вярата и разума. С., 1999, с. 76.

[12] Цит. по: Колинс, Ф. Езикът на Бог, с. 10.

[13] Нека да сравним гореизразената позиция на Хенри Морис с тази на православния апологет проф. Борис Маринов († 1980). Според него „ако ни се вижда, че някъде се явява някакво противоречие между Библията и, да речем, естествознанието, то грешката сигурно ще да се крие у нас: ние или неправилно тълкуваме Библията, или невярно изясняваме природата, или едновременно грешим и в едното и в другото“ (Има ли противоречие между науката и Библията… с. 149). Каква голяма разлика с безкритичния към собствените си позиции Хенри Морис!

[14] Цит. по: Галилео Галилей. Избрани произведения, с. 514.

[15] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога, с. 28; Popper, Karl. The logic of scientific discovery. Chippenham, Wiltshire, 2009, p. 281.

[16] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука. София, 2007, с. 98.

[17] Срв. Стефанов, А. Пак там, с. 113.

[18] Срв. Popper, K. The logic of scientific discovery, p. 278.

[19] Срв. Ленокс, Д Погребала ли е науката Бога, с. 28. За едно кратко, но съдържателно разглеждане на научния метод вж. Томпсон, Мел. Философия религии. Москва, 2001, с. 318-323.

[20] Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука, с. 103.

[21] Казанджиев, Спиридон. Знания и вяра. София, 1939, с. 83.

[22] Срв. Стефанов, А. Пак там, с. 195. За да се осъществява научното познание въобще, науката неминуемо приема определени принципи аксиоматично, например, че светът е реален, а не илюзия, и че в него действат рационално познаваеми за човека закони, затова и той може да бъде изследван.

[23] Срв. Герджиков, Сергей. Научното обяснение на света. София, 2000, с. 472, 473, 478.

[24] Срв. Стефанов, А. Пак там, с. 196; Popper, K. The logic of scientific discovery, p. 278; Както пише проф. Иван Панчовски: „Само твърдата вяра на даден учен го снабдява с неимоверна енергия да търси и докаже научно истината, в която вярва”
(Елементи на вяра в естествената наука. В: ДК, 1940, кн 9-10, с. 281). Ричард Файнман нарича тази научна вяра „въображение“. Според него за науката е характерно въображение тип, „да си представиш нещо, което никога не си виждал, но чиито елементи са съвместими с всичко виждано досега и същевременно е различно от всичко, измислено до този момент“ (Файнман, Ричард. Смисълът на всичко това. София, 2017, с. 26).

[25] Ричард Файнман. Какво е науката?: http://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Richard-Fajnman-Kakvo-e-naukata_12652.html

[26] Файнман, Р. Смисълът на всичко това, с. 29, 30.

[27] Както отбелязва дяк. А. Кураев: „в текстовете на Тертулиан липсва приписваната на него знаменита формула “вярвам, понеже е абсурдно”. Той има едно по-многословно разсъждение: „Разпнат е Синът Божи; не е срамно, защото е срамота. И умря Синът Божи; затова и заслужава вяра, защото е безсмислено. И погребаният възкръсна; несъмнено е, защото е невъзможно“.
Никаква логософобия при Тертулиан няма; и да се води от него генеалогията на лютероваца оценка на разума като „уличницата на дявола“ е възможно само при крайно пресилване. Текстовете на Тертулиан са пълни с твърде високи оценки на разума: „Ако би имало в тези хора Бог, следователно и разум… Бог всичко разумно е предвидил… желае хората да действат разумно, с разбиране“ (цит. по Кураев, А. За вярата и знанието, с. 56).

[28] Цитирана в статията на физика Freeman Dyson „Innovation in Physics“ (Scientific American, September 1958, Vol. 199, Number 3, p. 79-80).

[29] Срв. Герджиков, С. Научното обяснение на света, с. 483.

[30] Срв. Герджиков, С. Пак там, с. 92.

[31] Срв. Герджиков, С. Пак там, с. 143.

[32] Срв. Герджиков, С. Пак там, с. 144.

[33] Герджиков, С. Пак там, с. 483.

[34] Срв. напр. Бернал, Д. Произход на живота, с. 188, където казва, че научното познание действа разрушително за религиозната вяра. За твърдението, че науката е доказала, че Бог не съществува, като основание срещу Неговото съществуване, вж. Маринов, Б, Величков, А. Наръчник на апологета… с. 285-288.

[35] Файнман, Р. Смисълът на всичко това, с 37.

[36] В същия контекст на мисли, смятаме за погрешни опитите на схоластиката по пътя на разума да бъде доказано съществуването на Бога – ще се занимаем по-късно с това твърдение.

[37] Съгласни сме с апологета Борис Стоименов, когато пише: „Допустимо е също използването на научни знания в подкрепа или като допълнение и на религиозни истини, но пак при същата уговорка, т.е. не като доказателство за истинност на религиозната истина, а като доказателство за това, че разумното знание не пречи на вярата, и обратно, че вярата също не пречи и че не трябва да пречи на научното знание” (Стоименов, Борис. Религиозният опит. София, 1942, с. 36-37).

[38] Панчовски, Иван. Естествена наука и религия. София, 1941, с. 58.

[39] Срв. Папандреу, Д. Творението – вяра и знание, с. 9.; Маринов, Борис, Величков, Александър. Наръчник на апологета, книга първа. В: ГДА, 1955, с. 285-288.

[40] За едно добро и подробно разглеждани на сциентизма срв. Сергей Худиев. Великият сциентистки мит: www.pravoslavie.bg/Философия/Великият-сциентистки-мит/

[41] Срв. Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, с. 160; Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога, с. 34.

[42] Цит. по: Ленокс, Д. Пак там, с. 34.

[43] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога, с. 35. В същото съчинение, за повече информация относно някои недостатъци на сциентизма, вж. и целия параграф „Същност и граници на научното обяснение“, с. 33-37

[44] 50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога, с. 17. Американският физик Робърт Миликан пък заявява „За мен е немислимо това, че един истински атеист може да бъде учен“ (Пак там, с. 19). Последното твърдение звучи пресилено, но пък е показателно за това, че не само религията, но и атеизмът може да се счита за противоречащ на науката.

[45] Срв. Уайтхед, Алфред. Религия и наука/ Съвременник, бр. 4, 2006, с. 277.

[46] Герджиков, С. Научното обяснение на света, с. 495.

[47] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука, с. 21-22.

[48] Срв. Панчовски, И. Елементи на вяра в естествената наука, с. 289. За природата на научното и религиозното познание, вж. Стоименов, Б. Религиозният опит, с. 5-37.

[49] Срв. Маджуров, Николай. Науката против вярата ли е? В: Богословска мисъл, София, 1997, кн. 4, с. 55-56.

[50] Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 103.

[51] Според принципа на синергията (συνεργία), в делото на спасението се наблюдава взаимодействие между Божията благодат и човешката воля. Човекът не е насилен, не е предопределен да избере да бъде с Бога, независимо от свободната си воля, а благодатта не е неопреодолима, не е нещо, което човекът не може да отхвърли (както е в калвинизма). Човекът запазва своята богодарена уникалност, а благодатта действа не отвън, а вътре в човека, според неговата способност да й съдейства. По думите на св. Макарий Египетски: „Човешката воля е, така да се каже, основно условие; ако я няма тази воля, Бог Сам нищо не прави”(цит. по: Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 200.).

[52] Както пише Борис Стоименов: „Религията и науката, оставайки в този смисъл в своите граници, могат да бъдат полезно допълнение една на друга в изграждане на един здрав,разумен и цялостен светоглед” (Борис Стоименов. Религиозният опит, с. 37).

[53] Макс Планк. Религия и природознание. В: Богословска мисъл, 1997, с. 59. Вж. и с. 60.

[54] Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, с. 31. На друго място в своята книга, о. Радован пише: „Дълбоко съм убеден, че без вярата науката е често едностранчива, сурова, а и груба. От друга страна, без науката вярата, богословието и религията често могат да бъдат слепи, стихийни, да се превърнат в своеобразно суеверие, а ако искате – и в магия” (с. 161).

[55] Зенковски, В. Основи на християнската философия, с. 103.

[56] Според Р. Файнман, науката дава мощ на човека за променяне на света, но последиците могат да бъдат добри или лоши: „Мисля, че силата да променяш света е ценна. Резултатът може да е нещо добро или нещо лошо в зависимост от начина, по който се прилага тази сила, но тя самата е ценна… Посвоему тя (науката – б. А.В.) е ключ за рая, който отключва и портите на ада, а ние нямаме упътване коя врата коя е“ (Смисълът на всичко това, с. 12).

[57] Срв. Penkov, Dimo. Faith and knowledge/ Orthodox theology and the sciences… p. 179-182; Р. Файнман не смята, че нравствената оценка е работа на науката: „Когато на един учен се казва, че трябва да е по-отговорен към последиците от работата си за обществото, се има предвид именно приложението на науката. Ако работиш за развитието на ядрената енергия, трябва да си наясно, че тя може да се използва и по зловреден начин. Следователно редно е да очаквате това да е водещата тема за учения в дискусия от този вид. Аз обаче няма да говоря повече по нея. Смятам за преувеличено да се твърди, че това са научни проблеми. В много по-голяма степен са хуманитарни проблеми“ (Файнман, Р. Смисълът на всичко това, с. 12-13). Тук трябва да уточним, че Файнман говори по този въпрос, тъй като той самият участва в разработването на американската атомна бомба.

[58] Цит. по: Кураев, А. За вярата и знанието, с. 65.

[59] Слово 43, Творения, т. 2, с. 415.

[60] В преводът на статията на свещеник Металинос стои „приложни науки”, но след разговор с преводачът ѝ К. Константинов разбрахме, че думата θετικες е по-правилно да се преведе като „позитивни”.

[61] Прот. Георги Металинос. Спори ли вярата с науката?: https://dveri.bg/awpah

[62] Послание на Светия и велик събор до православния народ и всеки човек с добра воля: https://dveri.bg/w8w4f

[63] Въпросът за различната природа на науката, макар че е намекнат, не е споменат в Посланието на Събора, но това е направено в неговата Енциклика, т. 11, където се казва: „Съвременното развитие на естествените науки и технологии доведе до радикални изменения в нашия живот. Допринесените от тях ползи облекчават нашето ежедневие, подпомагат лечението на тежки заболявания, опростяват комуникацията между хората, способстват за проучване на вселената и др. Но заедно с това, те водят и до редица негативни последствия от рода на манипулирането на свободата, злоупотребата с човека, постепенното заличаване на ценни традиции и заплахата, дори разрушаването, на околната среда.
Науката, за жалост, поради самото си естество, не притежава необходимите средства за предотвратяване и преодоляване на многобройните проблеми, които тя пряко или косвено предизвиква. Научното знание не стимулира моралната воля на човека и той, независимо че съзнава опасностите, продължава да действа така, сякаш изобщо не знае за тях. Отговорът на важни екзистенциални и етични проблеми за човека и за вечния смисъл на неговия живот и свят не могат да бъдат намерени без наличието на духовен подход“ (Енциклика на Светия и Велик събор на Православната църква: www.pravoslavie.bg/Документи/енциклика-на-светия-и-велик-събор-на-пр/ )

[64] Срв. Уайтхед, А. Религия и наука/ Съвременник, бр. 4, 2006, с. 277.

[65] Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука, с. 198.

[66] През миналия век това е направено от Борис Маринов в негова подробна статия. Срв. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата „Библия и наука“/ ГСУ, т. 23, 1946, с. 1-30. В по-ново време, в значително по-кратък обем, методология е предложена от протестантския автор Тодор Велчев (срв. неговата статия „Scientific Apologetics“/ Orthodox theology and the sciences… p. 195-202).

[67] 50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога, с. 114.

[68] Срв. Триади. I, 1, 11.

[69] По този въпрос, вж. стойностният материал на свещ. Дмитрий Кирянов „Принципът на допълнителността и проблемите на съвременния диалог между науката и богословието“: https://dveri.bg/9q99r

[70] Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, с. 31, 161.

[71] По този въпрос вж. Велчев, В. Вяра и наука, с. 146-152; Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога?… с. 58-66; Георги Драгас – Антропичният принцип и човешката природа на Христос. В: Християнство и култура, 2011, с. 63-73.

[72] Би могло да се спомене, че действията на Рим не представляват задължително останалите християни, но по-добрият вариант според нас е да се покаже, че те нямат богословски основания в учението на Христос.

[73] Някои съчинения по въпроса: 50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006; Панчовски, Иван. Религията на естествениците, София, 1941; Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов. В: ГСУ, т. 4, 2000, с. 191-327; Блез  Паскал. Разум и вяра, София, 2010; Серафим, Монах. Пътят от човека към Бога у Паскаля. София, 1941; Макс Планк. Религия и природознание. В: Богословска мисъл, 1997, с. 49-60; Макс Хартман. Природознание и религия. В: Богословска мисъл, 1997, с. 27-37; Светлов, Павел. Религия и наука. СПб, [1914]: http://e-heritage.ru/ras/view/publication/general.html?id=46940017

[74] Срв. Калистос Уеър. Как да четем Библията: https://kallistosware.wordpress.com/2014/02/06/как-да-четем-библията/

[75] Срв. Маринов, Б. Из методологията… с. 29. За примери за погрешни убеждения относно Писанието, които с развитието археологията и историята са преосмислени, както и за библейски данни, пояснени чрез тези науки, срв. Макдауъл, Джош. Доказателства, които изискват присъда. София, 2004, с. 63-68; 94-97; 101-104; 105-115; 119-126; 371-372; 375-376; 380-381;  Имаме някои забележки към част от посечените места, но като цяло сме съгласни с мнозинството примери и авторови идеи.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: