Пътят, по който любовта върви

Posted на 02/09/2017 in Есеистика, Изпратено от вас, Култура, Философия // 0 Comments

Автор: Ангел Димитров

Защо(то) земята ми е плоска

След като написах есето „От сърцето на едно дете”, в което се опитах да обясня как съм станал християнин, някои хора с право отбелязаха, че „как” не стига, трябва да кажа защо съм станал такъв. Чувствам се длъжен да отговоря. В миналото си есе казах, че християнството е Царството на Духа, което е самата реалност, единството на реалността, и не е зависимо в идеята си от никое частно постижение на човешкия дух – никакво ограничено знание за нашата действителност (която, както ще стане дума, не е действителност-в-своята-истина). Т.е. приемането на Царството Божие не може да стане чрез знание, защото нашият разум „по природа разглежда онова, което за нас е действителност, разчленявайки я (действителността) и събирайки я отново” (Соловьов).

Но Царството, сиреч самата реалност, е повече (качествено, идейно) от разума ни, той не може да я обхване, нито да я разчлени. Затова приемането на Царството е отскок, напускане на измерението на тази действителност чрез акта на любовта и вярата. Защо любов? Защото е единственият начин да се превъзмогне егото, което търси себе си. Егото нарушава целостта. Любовта ни вади извън нас самите и ни целеустремява към другото. Постигнали другото, ние по друг начин гледаме на себе си – по-пълно, по-разностранно, в цялост (като това „друго” изобщо може да е друг човек, природата и т.н.). Защо вяра? Вярата е пътят, по който любовта върви. Вярата показва на любовта къде трябва да се насочи. Те са пропорционални. Мисля, че това е липсвало винаги на критиците на християнството – любов. Любов към живота, рвение* към него. Затова, когато говоря с такива хора, те гледат да се надсмеят на възвишеното, да се подиграят. Липсва жажда за него, няма го огънят на любовта, който да пресуши мътната вода и да остави място за живата вода на Духа.

По своята същност отрицателите на християнството са нихилисти. Сартр в „Погнусата” казва, че всичко се е появило без причина и се удържа без воля. Т.е. битието е глухота и мъртвост само по себе си. После Сартр ще каже, че човекът пуска нищото в битието. На мене това винаги ми се е струвало декадентство от живота. Това е липса на любов и вяра. Няма как обичащият човек да не види красотата и идеалното в тревата и слънчевата светлина и да не каже: „Ах! Господи, благодаря Ти!” – няма как обичащият да не благодари за това, че изобщо е жив, и че има възможността да види слънцето и тревата, духът да излезе извън себе си в любовта и във вярата да отправи зов към Повечето на това битие, към самата Красота: „Ах, Боже!”. Битието на мене никога не ми се е струвало безсмислено, мъртво, студено. Тази действителност винаги ме е водила към положителното единство – Духа, към Оня, Който е Любов и ще придаде в тази Любов изпълненост на най-малката тревичка, която чрез своето безгрешно житие Го слави (по Достоевски). И това чудо се случва в човешкия дух, който е способен да се отнесе към себе си като към друго, който е способен да оцени красотата и любовта, който може да вярва. В човека се срещат Бог и Всемирът. Човекът трябва да се издигне от плоскостта на привидно случайното и безволевото (материята) и да я въздигне (бидейки сам част от материалната действителност) в любовта на Любовта Божия. „У нас, у нас самите, а не в небесните звезди и не в дълбоката преизподня пребивават вечните сили на цялото мироздание” (Овидий).

Това означава ли, че човекът не може да проводи нищото в битието? Напротив, вярвам, че точно той и само той може да го направи. Св. Павел казва, че тварите не по своя воля са се подчинили на суетата (суета и на еврейски – hebel, и на латински- vanitas, идват от думате за празност). Т.е. нищото е навлязло и навлиза в битието като следствие на отказа на човека да бъде с Бога (т.нар. първороден грях). Нищото, липсата на Духа, в природата се проявява като тление и смърт, а във вътрешния живот на човека като липса на добро, етическа изпразненост. И лошото е, че за тази празнота малко хора си дават сметка. Тази регресия на духа ни – първо към животинското, липса на възвишеното в него, а оттам и смърт, се преживяват като нещо нормално. Затова и в Писанията положението на такъв човек се сравнява със сън („стани ти, който спиш” и пр.) За спящия наистина битието е глухо и черно.

„Какво трябва да сторя, Учителю, за да се спася” отново и отново ехти в заспалите духове. Есенцията на цялото християнство за мене е събрана в думите на Хайдегер: „Трябва ни Бог, Който да ни спаси”. Какво ще рече това спасение? Soteria на гръцки означава не само спасение, но и из-цел-ение, „правя цял” (sos, sozos e цял). Цялост на духа – т.е. пробуждане, навлизане в истинския модус на битието на духа ни, след това цялост на духа с битието-вън, с природата. За духа в сън битието е смърт, но това не е самото битие в истината на неговата действителност, истината му се открива пред духовния взор на събудилия се. След тази цялост на духа и битието идва това: „Ах, Боже!”, за което говорих. Това връща нещата отново в нашия дух, защото връзката с Бога е Аз – Ти отношение. Така кръгът се затваря, имаме наистина цялост. Но как духът се буди? Затова предписание не мога да ви дам. Мога да ви обясня цялата християнска философия, но не мога да събудя духа ви. Това са врати затворени отвътре.

„Ето, стоя пред вратата и хлопам, ако някой отвори, ще вляза и ще вечерям с него и той с Мене”, казва Господ Иисус. Дори Бог е в условие от нашата свободна воля. Но знам, че има хора, които са готови да се събудят, искат го искрено. На тях мога нещо да дам. И то е един въпрос – не ви ли е плоска земята? Не ви ли е тясно тука? Не се ли уморихте над небето да няма Небе, не се ли уморихте в жилите ви да тече кръв, а не душа, не се ли уморихте от скотския живот, който светът ви предлага? Не искате ли повече, не се ли измъчвате от малкото, което имате? Не бъдете като Исав, косматия, уподобил се на козите и овцете, готов да продаде своето духовно първородство за паница леща! Бъдете като Яков, който цяла нощ се борил с Бога и победил! Победил е себе си в тази борба. Духът е борба, духът е криза! Той вечно ламти, той вечно търси и желае Абсолюта, Духа. Нима не го чувствате? Не сте ли малки за самите себе си? Не искате ли да споделите Вечността? Не потрепервате ли, когато някой спомене думата „Бог”? Не ви ли е близка и позната? „Не рекох ли: богове сте вие”, пита Христос. Ние всички сме загубени синове на Един Отец, всички ние сме богове по образа на Бога. А вие искате да станете евтино огледало на дрехите си, да запълните бездната в сърцата си с евтини удоволствия и малки луксове. „Пробуждането на духа е свързано с отнасянето към тотален, безкраен и необозрим мащаб; към абсолютното, което превишава всеки реален опит на крайното съществуване; получават шанс онези, повярвалите, защото са извършили акта на самонапускане на крайността и наличността и са отпратили себе си в неизвестността на абсолютността, явена чрез Христос” (Цветина Рачева). Път има. Пътят е Христос. „Христос разкрива, че Той е безпощадното, лишеното от жал към Себе Си навлизане на безкрайността в крайността, защото показва и спуска абсолютността…” (Ц. Рачева). Самият Дух и Самата Любов в природата на човек. Човекът вече е станал дух и любов! Но, за да се разкрие във всеки един от нас Духът, се иска воля. Имайте дух за Духа! За да бъдете наистина себе си трябва да се погубите за себе си и да се придобиете в Христа като абсолютният човек, пълнотата на човека. В Богочовека. Християнският Бог е личност и Той търси личности, лица, не маски.

„Аз съм пътят, истината и животът”, „Аз съм светлината на света”, „Аз давам преизобилен живот”, „Аз победих света и смъртта”, „Аз съм дух и любов”. Е, не е ли Христос добро основание да си християнин?

* Рвение – дума от старобългарски език, която означава голямо усърдие, силен стремеж за извършване на нещо, бел. ред.