Морализмът е рана за обществото и Църквата

Интервю на Катерина Милона с отец Харалампос Пападопулос за критския вестник „Патрис”:

– Във Вашата книга „Китаецът, Бог и самотата” се питате дали съществува живот преди смъртта. Забелязвате ли, че все повече хора разпиляват живота си?

– Повечето от нас имаме една много лоша връзка с времето. Разпиляваме живота си или в миналото, изпълвайки се с вини, или в бъдещето, формирайки един въображаем живот с проекции на ума върху това, което навярно се случва, печелейки само тревога, страх и душевна умора. Като резултат от това губим уникалната «зестра» на нашето битие, която е настоящето на живота. Сегашният момент.

Израстваме в една цивилизационна среда, която постоянно отлага радостта на живота, като че ли някой чувства угризения и вини спрямо събитието на радостта. Съществува една система, която формира и по някакъв начин претендира да сме нещастни. Тоест иска да бъдем окаяни, клети, злочестиви и безсилни да се разпореждаме с живота ни. Така се превръщаме в лесна плячка на всяка една власт.

Научихме се дори и в религията да прехвърляме срещата с Бога и радостта в  „отвъд” на живота, в метафизиката, забравяйки обаче, че църковният опит  преживява всички спасителни събития за човешкия живот тук и в настоящето». «Днес се ражда от Девица». . , «Днес виси на дърво», «Днес е началото на Божието благоволение»

Дори  в момента, в който опитът на Църквата говори за есхатона на времето и царството Божие, тя го актуализира, пренася го като вкус, опит и преживяване в настоящето на евхаристийното събрание. На всяка св. Литургия преживяваме непосредствено бъдещата реалност. Така в литургичното време на Църквата миналото и бъдещето стават абсолютно настояще като жизнен смисъл в сърцата на хората.

«Съществува един живот, който ни е даден като дар и сме призвани да го живеем. Ако искаме да попитаме себе си за живота след смъртта, трябва живеем преди да умрем. Не съществува метафизично уреждане с нарцистична наслада, а продължаване на един неразделен живот в безкрайното битие на Бога»

Затова въпрос на анархистите «Съществува ли живот преди смъртта?» е актуален духовен въпрос. Не живееш, когато твоите жизнени органи функционират добре и задоволително, нито когато просто оцеляваш. Живеем само когато съществува цел и смисъл в нашия живот. И можем да кажем, както поета, «събуди ме сутринта с една цел, която да казва халал на живота, който живея»

– Констатирате ли, че хората, и поради кризата, са започнали да се отдалечават от Бога или се случва обратното?

– Човекът при кризи винаги преживява своите екзистенциални граници. Всички битки на живота, дори и тази за хляба, са духовни и много дълбоко екзистенциални битки. Колкото и мнозина да са се опитвали да фрагментират човека, той пребъдва цял и непокътнат в битката на живота. Така всяка криза докосва по-дълбоките нужди на човека за смисъл и живот. Човекът се чувства „на границата”, несигурен, и търси границата и определянето на своето битие. Голяма грешка на много религиозни хора е да подценяват борбата на човека за «хляба», смятайки я за материална. Те забравят, че приемането на храна е нашата „архаична” връзка със света и битието (майчината гръд)

Чувствам, че и тази криза, както всички в нашия живот, ни задълбочават като битие и когато се задълбочаваш в себе си, е не е възможно да не срещнеш Бога.

– Във Вашата книга наред с други неща говорите за анархисти, хора от периферията на обществото, блудници, алкохолици. Църквата опитва ли се да ги доближи?

– Не искам да говоря за това какво прави Църквата. Не съм компетентен да съдя делото на цялата Църква. Не забравяйте, че съм един прост свещеник в село от вътрешността на страната. Със сигурност се вършат много и ценни пастирски дела във всички митрополии и могат да станат още повече. Това, което мога да кажа, е, че Църквата не спасява с това, което прави, а с това, което е. Ако Църквата е наистина Църквата, т.е. общност от личности, с име и презиме, където се споделят животът на хората, радостите, мъките и въжделенията, харизмите и страстите, а не едно място, където, както казва един съвременен богослов, хората се грижат всеки за себе си, там, където всеки задържа за себе си своите блага, радост, сила, надежда, вяра, добродетел и не ги споделя с другите, тогава всичко това, което наричаме „периферия” (т.е. хората от периферията) не просто се побира, а се изцелява и спасява (в Църквата).

В текстовете ми наистина доминират и хора от „периферията”. Не знам, но аз много ги обичам. В тях намирам една чистота, която не съществува в очите на много „изрядни” граждани. Смятам, че в душите им до голяма степен цари искреност и смирение. В един свят, който мисли, че знае всичко, те ти казват: „не зная нищо“. В едно общество, което най-малкото през последните десетилетия се чувстваше „успяло”, защото е направило „бързи пари”, те ти казват: „аз съм едно нищо“. Ние обаче, виждате, предизвикателно забравяме, че Христос каза: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие” Защо ли? Ами защото Христос различил в сърцето им такава чистота и непорочност, която не намираш в душите на „моралните” и „спазващите закона” граждани от онази епоха.

Знаете, че в Екзархия (атински квартал) живя един велик трагико-комичен представител на интелигенцията Николас Асимос (автор на стихове и певец на гръцки, рок, балади и народни песни. Починал през  1988 г.). Една от многото негови „щуротии”, която правеше, бе да носи две вратовръзки на врата си и да предизвиква преминаващите с думите: „Погледнете, аз нося две вратовръзки, аз съм два пъти господин!” По този начин заклеймяваше общественото лицемерие и фарисейството на управляващата класа.

Вижте, морализмът беше и остава една голяма рана както за обществото, така и за Църквата – защото формира един човек, който е мъртъв, без „нерв, мирис и вкус”, и най-вече лъжлив и лицемер.

Не забравяйте, че в сърцето на един (Христов) ученик се  крие предател и в сърцето на една блудница – светица.

превод: Константин Константинов