Камъкът на Църквата: светоотеческо изяснение на Мат. 16:18

Автор: проф. Илия Цоневски

Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците — Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоана Кръстителя, други — за Илия, някои — за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: „А вие за кого Ме мислите“? Симон Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камьк), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на зе­мята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде раз­вързано на небесата (Мат. 16:13—19; срв. Марк. 8:27—29; Лук. 9:18—20).

На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. ап. Петра над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. ап. Петра. Така, във вероопределението на първи Ватикански събор (от 18 юли 1870 г.) между другото се казва: „Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения ап. Петра непосредствено от Господа Иисуса Христа … Тия особени права и предимства, дадени на ап. Петра, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес, и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. ап. Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателствува и управлява Църквата чрез римските епископи . . .“ (гл. I и II)[1].

Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в гл. III на това постановление между другото се казва: „Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал св. Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Йоан. 20:21), и поис­кал техните приемници, т. е. епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петра и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петра, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог . .“[2].

Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че „това ясно учение на Св. Писание (за главенството на св. ап. Петра над другите апостоли, б. м.) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и противоречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадена не само на ап. Петра, ио и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на ап. Петра, а на Църквата и чрез нея на нейните служители“.

Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спасителя, отправени към св. ап. Петра, древната Църква в лицето на своите най-видни представители—св. отци? Приемали ли са св. отци, че св. ап. Петър е мистическият краеъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. ап. Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелствува, че „краегълният камък” е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4—7); ако св. ап. Павел също свидетелствува, че Църквата има за краеъгълен камък Самия Иисуса Христа (Еф. 2:20; срв. I Кор. 3;11 ), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Мат. 21: 41; срв. Марк. 12:10; Лук. 20:17), св. отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Св. Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Христовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Св. Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?

Мнозинството от св. отци под „камък” разбират не св. ап. Петра като личност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св ап. Петра.

Св. Атанасий Beлики (295—373) подчертава, че „когато ап Петър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: „Блажен си ти, Симоне…” Тази именно вяра нищо не ще я надделее”. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: „Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, —на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали св. апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин“[3].

Св. Иларий Πоатески (+367) пише: „Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата—вероизповедта на св. ап. Петра: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“[4]. И другаде: „Върху камъка на това изповедание („Ти си Христос, Синът на Живия Бог”) е съградена Църквата . . . Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…“[5].

Св. Амвросий Медиолански (+397) пояснява: „Вярата, която изповядал ап. Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петра, а за вярата е казано, че портите адови не ще й надделеят; обаче изповяданото побеждава ада”[6]. „Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата й и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее”[7].

И според св. Йоан Златоуст (347—407) думите на Христа: „на този камък ще съградя Църквата Си” означават вярата, изповеданието на Петра[8]. „Като казал на Петра: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин”, Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата”[9]. И наистина, под­чертава св. Йоан Златоуст, „Иисус Христос съградил Църквата върху изповеда­нието на Петра и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не й надделеят”[10].

Св. Епифаний Кипърски (315—403) пише: „Ап. Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколе­бима вяра ще съградя Царквата Си”[11].

Св. Кирил Александрийски (+444) подчертава, че „камък Спасител[ят] е нарекъл непоколебимата вяра на Петра, върху която е съгра­дена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава не­пристъпна”[12]. И на друго място: „Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: „Ти си Петър, и на тоя камък ще съг­радя Църквата Си”, при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоко­лебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова”[13].

Блаж. Августин (354—430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: „Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си” и отговаря: „Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог”[14]. И другаде: „Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петра, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда”[15].

Св. Йоан Дамаскин (ок. 650—754) в беседата си на Преображе­ние Господне възкликва: „Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти из­повяда по призива на Христа, тази непо[ко]лебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, т. е. ересите, не ще могат да надделеят Църквата”[16].

Други св. отци и учители на Църквата думите „на тоя камък ще съградя Църквата Си” са отнасяли към Самия Христа, като са насочвали вни­манието към изповеданието на Петра: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”.

Евсевий Кесарийски ( + 339) пише: „Камъкът беше Христос, както учи и ап. Павел: „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос” (1 Кор. 3:11) …”[17]. И на друго място: „Христос е ка­мъкът, върху който е съградена Църквата. Той е планината, скалата и основният камък на Църквата . . .”[18].

Според св. Кирил Александрийски „основата на всичко и непоколебимата опора е Христос, Който подкрепва всичко, за да бъде то здраво утвърдено. В Него именно ние се съзиждаме в духовен дом, съединявани стройно чрез Духа в света Църква, в Негово жилище (Еф. 2:21—22). защото Той пребъдва в нашите сърца чрез вярата”[19]. И на друго място: „На Църквата може да се причини вреда, обаче тя не може да бъде надделяна. Защото тя е съградена върху скала и нейната опора е Христос, нейната непоколебима основа, нейната трайна сигурност, нейният Изкупител и Спасител”.[20]

Блаж. Августин пише: „Църквата не ще загине, защото е съградена върху оная основа, от която Петър е получил името си. Защото не от Петра произлиза Камъкът, но Петър е от Камъка, както Христос не произлиза от християнин, но християнин — от Христа. Затова именно Христос казва: „на тоя камък ще съградя Църквата Си”, защото Петър изповядал: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”. На тоя Камък, следователно, Който ти си изповядал, ще съградя Църквата Си. Камъкът е бил именно Христос (1 Кор. 10:4). Върху тази основа е съзидан и сам Петър . . .”[21]. И другаде: „Искаш ли да знаеш защо Петър е наречен камък? Слушай Павла: „Камъкът беше Христос” . . . Оттук Петър е получил името си . . .”[22]. И още: «Камъкът е Христос, а Петър е християнския народ… И тъй, казва Христос, ти си Петър (камък), и на Тоя Камък, Който ти изповяда и призна с думите: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ще съградя Църквата Си, т. е. ще съградя Църквата Си върху Мене Самия, Сина на Живия Бог. Върху Себе Си ще съградя тебе, а не Себе Си върху тебе. Защото човеците, които искат да бъдат съградени върху човеци, казват: аз съм Павлов, аз — Аполосов, aз – Кифин. А които не искат да бъдат съградени върху Петра, а върху Камъка, казват: аз съм Христов . . . Тъй че Петър е съграден върху Камъка, а не Камъкът върху Петра . . .”[23]. И още: „Аз съм Камък, говори Христос, а ти Петър. Камъкът не е от Петра, а Петър е от Камъка … И на Тоя именно Камък ще съградя Църквата Си”.[24]

Трета група църковни отци и учители отнасят думите на Христа «на тоя камък ще съградя Църквата Си”, към всички апостоли.

Св. Киприян Картагенски (+258), като обосновава единството на Църквата, пише: „Господ говори на Петра: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си . . .” (Мат. 16:18). И отново Той му говори след Възкресението: „Паси Моите овци” (Йоан. 21:16). По такъв начин основава Църквата Си на едного. И макар след Възкресението Си Той да преподава еднаква власт на всички апостоли . . . (Йоан. 20:21—23), обаче, за да изтъкне ясно единството на Църквата, Нему било угодно да започне с едного това единство. Разбира се се, и другите апостоли са били това, което и Петър — имали са еднакви с него достойнства и власт; но в началото посочва едного за обозначаване на едната Църква . . .”[25].
Ориген (+253) пояснява: „Ако и ние кажем като Петра: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, при което не плът, не кръв са ни открили това, но светлината е възсияла в нашите сърца от Небесния Отец, ние ще станем Петровци, и нам тогава може да бъде казано със словото Божие: „Ти си Петър . . .” Защото камък е всеки ученик Христов . . . Ако пък ти мислиш, че Господ само върху Петра е съградил Църквата Си, то какво ще кажеш за Иоана, сина на гръма, или за все­киго от апостолите? Нима ще дръзнеш да кажеш, че портите адови само Петра няма да надделеят, а другите апостоли ще надделеят? Нима казаното не се от­нася към всички и към всекиго от тях . . .” [26]?

Св. Василий Велики (ок. 330—379), като изяснява думите на прор. Исаия (2:2): „И ето, в последните дни планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините”, говори, че всеки ученик Христов, който има твърдата като камък вяра на св. ап. Петра, може да има същото значение в из­граждането и в живота на Църквата, каквото е имал и св. ап. Петър[27].

В същия смисъл изясняват думите на Христа още и св. Кирил Иерусалимски[28], св. Амвросий Медиолански[29], блаж. Иероним[30] и др.

Блаж. Августин тълкува тези думи още и в този смисъл, че св. ап. Петър е бил представител на всички апостоли, тъй че, което е дадено нему, е дадено на всички тях: „Когато били запитани от Христа всички апостоли, отго­варя само Петър и нему се казва: „ще ти дам ключовете на царството небесно”, като че ли само той получил власт да вързва и развързва. Обаче и тези думи един казал от името на всички, и това обещание той получил заедно с всички, олице­творявайки единството. И така, един говори от името на всички, защото един­ството се намира във всички”[31]. И другаде: „И така, тези ключове е получил не един човек, а единството на Църквата . . .”[32]. И още: „Петър се появява в много места на Писанието, защото той олицетворява единството на Църквата, особено пък там, където е казано: „ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си . . И ще ти дам ключовете на царството небесно . . .” (Мат. 16:18—19). Но нима Пе­тър е получил тези ключове, а Павел не ги е получил? Петър ги е получил, а Иоан и Иаков не са ги получили? Или тези ключове не са в Църквата — там, къ­дето ежедневно се прощават греховете? Но тъй като според вътрешния смисъл Петър е олицетворил Църквата, то, което е дадено нему, е дадено на Църквата”[33].

И тъй, от приведените светоотечески изяснения се вижда, че св. отци и учи­тели на Църквата не са тълкували и разбирали думите на Спасителя, отправени към св. ап. Петра („Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си”) в по-сетнешния римокатолически смисъл. Те не са приемали, че обещанието, дадено чрез св. ап. Петра на Църквата, е указание за негово главенство и признание, че той е мистическия камък, на който е съградена Църквата. Св.отци ясно изповядват, че Църквата е основана не върху личността на св. ап. Петра, а върху неговата твърда вероизповед. Почти всички св. отци приемат, че камъкът, на който е съг­радена Църквата, е онази вяра, която св. ап. Петър тържествено изповядал, като изтъкват ту Самаго Господа Иисуса Христа за нейна основа, ту всички апостоли, съгласно вярата, която те са изповядали чрез устата на св. ап. Петра. И затова думите на Спасителя според светоотеческите изяснения трябва да се разбират в този смисъл: „Ти си Петър, т. е. камък, заради твърдостта на вярата ти и на из­поведанието ти. Ти си Петър-камък дотолкова, доколкото е твърда вярата ти”. Затова всеки, който има вярата на св. ап. Петра, заслужава да бъде наречен камък, защото получава своето място в строежа на Църквата[34]. Както подчертава св. Киприян Картагенски[35], тук става дума не за някакво главенство на св. ап. Петра, а за единството на Църквата. Св. ап. Петър е само символ, изява на това единство, а не негова основа. Основа на единството на Църквата е Сам Господ Иисус Христос, Когото св. ап. Петър изповядал от името на всички апостоли кат Син на Живия Бог. Чрез св. ап. Петра е изявена вярата на всички апостоли, чрез него говори гласът на цялата Църква[36].
Така са разбирали думите на Спасителя св. отци и учители на Църквата. Защото те са знаели много добре, както подчертава бележитият римокатолически богослов Иохан Адам Мьолер, че „не трябва само един, нито всеки поотделно да иска да бъде всичко: само всички могат да бъда[т] всичко и единството на всички може да бъде едно цяло. Това е идеята на Вселенската църква”[37].

Из списание „Духовна култура“, 1967, кн. 7-8, с. 7-12. Заглавието е на Задругата

---

[1] Henr. Dеnzingеr et Clem. Bannwart, S. J., Enchiridion Symbolorum. Definitionum et declarationum der rebus fidei et morum. Editio decima quarta et quinta. Friburgi Br. 1922, p. 482 sq.
Дим. В. Дюлгеров, Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история. Историко-богословско осветление на въпроса за главенството и непогрешимостта на римските епископи в съчиненията на католическите богослови от епохата на Ватиканския събор, София 1924, стр, 6 сл.

[2] Das II. Vatikanische Konzil, Köln 1966, S. 52. — Священный Вселенский Ватикански събор II. Догматическое постановление о Церкви, 1966. стр. 22.

[3] Послание до Серапиона, I, 28.

[4] За Троичността, 2, 23.

[5] За Боговъплъщението, 33 сл.

[6] Тълк. на Лук., 6, 9.

[7] Пак там, 6, 68.

[8] Тълк. на Мат., 54, 2.

[9] Тълк. на Гал., I, I.

[10] Тълк. на Мат., бес. 82, 3.

[11] Писмо 59, 7.

[12] Диалог за Троичността, 4.

[13] Тълк. на Псал., 44, 23.

[14] Размишл. върху посл. на Иоан., 10, I.

[15] Слово 270, 2.

[16] Беседа на Преобр. Господне, 6.

[17] Тълк. на Псал., 17, 15.

[18] Пак там, 47, 2.

[19] Тълк, на Мат., 7, 10.

[20] Тълк. на Псал., 44, 23.

[21] Размишл. върху Иоан., 124, 5.

[22] Слово 295, 1.

[23] Слово 76, 1.

[24] Слово 270, 2.

[25] За единството на Църквата, 4.

[26] Коментар на Мат., 12, 10.

[27] Срв. Коментар на прор. Исаия, 2, 66.

[28] Катехеза 11, 3.

[29] Коментар на Лук., 6, 8, 64.

[30] Против Иовиана.

[31] Размишл. на Иоан., 18.

[32] Слово 292, 2.

[33] Слово 149, 6.

[34] Срв. Ерм, Пастир, вид. III, 5. – Проф. д-р Илия К. Цоневски, Ерм и неговият „Пастир” (Год. на Соф. Университет, Богосл. фак., т. ХХУ), София 1948, стр. 15 сл., 29.

[35] Вж. Д-р Илия К. Цоневски, С. Киприян Картагенски. Възглед за Църквата, София, 1941, стр. 98 сл.

[36] Срв. Prof. Dr. Joseph Langen, Das Vatikanische Dogma von dem Universal. Episcopat und der Unfehlbarheit des Papstes, Bonn 1871, S. 12 f. – Проф. архим. д-р Никодим Милаш, Славянските апостоли Кирил и Методи и истината на Православието, София, 1903, стр. 164 сл. – Дим. В.  Дюлгеров, пос. съч., стр. 104 сл.

[37] Johann Adam Mohler, Die Einheit in der Kirche oder das Prinzip des Katholizizimus dargesellt im Qeiste der Kirchenvater der drei ersten Jahrunderten, Mainz 1925, S. 176 f.