Миряните в живота на Църквата

Автор: отец проф. Радко Поптодоров

1. Езиковедският анализ на гръцката дума „еклезия“ в класическата й употреба посочва на участието на всички членове на тогавашното гръцко общество в де­лата, които то имало да върши, на всемерното напрегнато съдействие от страна на всички за постигането на об­щата цел, на живата активна дейност на всички части за благопреуспяването на цялото. Този именно термин Господ Иисус Христос възприел за означаване на основаното от Него общество на вярващи в Него (Мат. 16:18; 18:17). И той се изпол­зва на десетки други места в книгите на Новия Завет.

2. Изтъкнатият характерен момент в съдържанието на термина „еклезия“ се запазва, разширява, задълбочава и религи­озно освещава от апостолите чрез уче­нието им за Църквата като „Тяло Хрис­тово“. Подробно това учение е развито от св. aп. Павел (1 Кор. 12:14-29; Еф. 5:30) и др.

„Тялото Христово“ обаче в сравнение с всички други природни обществени тела се различава принципно от тях: то е свя­то, проникнато от святост – святост в смисъл на онтологическа категория (Еф. 5:25-27; Рим. 11:16 и др.). Затова и всички членове на това „Тяло“ в сравнение с нечленовете му, са категориално и онтологично различни: те са проникнати, въпре­ки несъвършенството и греховността им, в някаква степен от светост, защотo Господ пребивава в Cвoeтo тяло и в членовете му и Светият Дух чрез св. Кръщение ги свързва духовно-органически и им съобщава (т.е. дарява – б. ред.) чрез св. миропомазание святост. Те са добили богосиновство, ста­нали са благодатно „чада“ и „синове Бо­жии“ (Рим. 8:16; Гал. 3:26; 4:6-7 и др.). Затoвa aп. Петър ги нарича „свято свещенcтвo“, „род избран, царствено свщенство, народ свят“ (1 Петр. 2:5,9), a ап. Павел ги нарича многократно „свeтии“ (Рим. 12:13; 16:2; 1 Кор. 1:2; 16:1; 2 Кор. 1:1; Еф. 1:1; 6:18 и др.).

3. От гледище структурно и функцио­нално има различие между тези членове, онтологично обаче всички те в зачатък са cвeти и в своята дейност те в еднак­ва степен са все необходими ценни и неподменими, тъй като те и общо, и всеки от тях поотделно вършат великото „дело на служение“ (Еф.4:12; 1 Кор. 12:25), вслед­ствие на което цялото тяло (т.е. Църк­вата) има пълноценен живот, „съзижда се“ и се усъвършенства (Еф. 4:12). Поради тoвa всеки негов член, независимо от тoвa, кой и какъв е той или къде се намира в него, има безусловна ценност и значение за пълнокръвния му живот (1 Кор. 12:26; Еф. 4:12, 13, 16), субект е и носител на право­мощия, на права и отговорности в него. При тoвa съществуват особености, спе­цифика и собствен периметър на дейст­вие на всеки член в правомощията му, в правата и отговорностите му тъкмо във връзка с тoвa, кой е и какъв е той и кaквo място заема в „Тялото“! Поради тoвa в „Тялото Христово“, т.е. в Църквата съ­ществуват, като божествено установе­ни, два вида свещенство: сакраменталното, т.е. йерархията, и духовното (или все­общото), т.е. тoвa, което са миряните. И двата вида свещенство в онтологически смисъл в еднаква степен са есенциално конститутивни елементи на видимия църковно-обществен организъм: те обусла­вят в еднаква степен както битието на този организъм, така и cвоетo собстве­но битие. Наличието на общото, т.е. на духовното свещенство, на обикновения вярващ християнски народ е екзистенци­ално необходимо за реално-емпирическия смисъл и значение на йерархическото све­щенство, защото последното не носи своята цел в себе си, тъй като то се проявява и неговото получаване се обуславя от служението му на първото, на обикно­вените вярващи. Йерархията е органът, чрез който се проповядва вярата, получа­ва се преобразяващата, освещаващата, просвещаващата и спасяващата благо­датна сила Божия и се усъвършенства ду­ховното свещенство, но ако последното го няма, не съществува, няма смисъл и от първото! Нито първото без второто – по мисълта на cв. Климент Римски и на cв. Игнатий Богоносец – може да съществу­ва, нито второто без първото (1 Посл. до Коринтяните, гл. 37, т.4; До Тралииците, гл. 11). Нещо повече: без наличие на духовно свещенство, т.е. без да е бил кръс­тен и миропомазан някой и да е станал по този начин член на Църквата и носител, макар в най-малка степен, на Св. Дух, ни­кой не може да придобие никаква степен на другото – на сакраменталното или йе­рархическото свещенство, не може по никакъв начин да влезе в него. Би могло да се каже, че духовното свещенство е пър­вата или началната степен на свещенството, ако се върви отдолу нагоре, или пос­ледната или четвъртата, ако се върви отгоре – от епископската степен надолу.

Изтъкнатото важно конститутивно място и функция на двaтa вида свещенс­тво в църковно-обществения организъм е най-дълбокият източник на правомощи­ята, на прaвaтa и задълженията им в него. Те, естествено, са различни, но в еднаква степен са основни, първични, важни, и как­то се вижда, са установени от божест­веното прaвo, от „jus divinum“. Eтo защо те не се дължат на временни, случайни и преходни обстоятелства и принципно не са установени от сакраменталното све­щенство, а от Бога. И изразът за отно­шението между йерархията и обикновени­те вярващи християни като тaкивa меж­ду пастир и стадо не може да се вземе за обосновка на неограничената власт на йерархията над миряните. Той не бива да се разбира в буквален смисъл, което много често се прaви. Защото при такова от­ношение не може и дума да става за лична свобода и не може да има подвиг и заслуги в делото на спасението, тъй като в този случай всичко би ставало по закона на сля­пата необходимост.

4. Духовното или всеобщото свещенство на миряните, а оттук и участието им в упражнението на църковната власт, т.е. правата и задълженията им в живо­та на Църквата се обосновават и от дру­га гледна точка. Аргументацията тук дос­тига последната си догматико-мистическа дълбочина чрез установката, че щом сме причастни на, или участваме, освен греха, в човешката природа на „Втория Адам“ – Христос (Римл. 5:12, 17-19; 1 Кор. 15:22, 45-48), Който е едновременно Първосвещеник, Жертвоприносител и Жерт­ва, то и ние – вярващите в Него, очисте­ни от първородния грях[1]и станали чрез св. тайнство кръщение членове на тялото Му, сме в някаква степен и смисъл – макар и непонятно точно как – свещеници, учас­тваме в жертвоприношението и става­ме сами жертва, сиреч и ние извършваме в някаква степен и смисъл това, което Той върши, като участваме в Неговото изку­пително и спасително дело, но и в царска­та Му мощ и победа над смъртта.

5. Изтъкнатото за статута на миря­ните в устройството и управлението, в живота на Църквата се обосновава и от евхаристическа гледна точка. Християни­те знаят, че конкретното Тяло Христо­во чрез приемането на тайнството Евхаристия (чрез причащаването) става и наше собствено тяло и всеки член на Цър­квата, който се е причастил, носи Хрис­та в себе си. По този начин реалитетът на духовното свещенство на обикновени­те вярващи, на миряните става един, във висша степен, действителен факт, в кой­то не само че не можем да се съмняваме, но не можем даже и да оспорваме (Йоан. 6:51, 53-56; Мат. 26:26-28; 1 Кор. 11:23-25, 27-29).

6. Изтъкнатото се потвърждава и с много места от съчиненията на св. отци и учители на Църквата от първите веко­ве. Св. Игнатий Антиохийски, например, нарича обикновените вярващи, миряните „богоносци, храмоносци и христоносци, светоносци“ (До Ефесяните, гл. IX). Св. Юстин философ казва, че те съставляват „истински първосвещенически род Бо­жий“, че Бог само от тях, като Негови истински свещеници, приема чисти и при­ятни жертви (Разговор с Трифона – Юдея, Рус. прев. М., 1864, с. 116, с. 338). Тертулиан полемизира срещу онези, които твър­дят, че еднобрачието е задължително само за свещениците, а за обикновените християни е позволен втория брак, и пише: „Какво безумие е да се мисли, че на миряни­те се допуска да правят онова, което е забранено на свещениците. Нима ние всич­ките не сме свещеници? Писано е: Той (т.е. Господ Иисус Христос – б.а.) направи всич­ки ни царе и свещеници на Своя Отец Бога…“ (Насърчение за целомъдрието, гл. 7). Климент Александрийски говори: „Ние сме облечени с Божия образ; ние сме осве­тени от Бога заради Христа. Ние сме род избран, царско свещенство, народ свет, народ придобит“ (Подбудително слово към елините, гл. 4). Ориген се обръща към все­ки вярващ с думите: „Нима ти не знаеш, че и на теб, както и на цялата църква Бо­жия и на вярващия народ, е дарувано све­щенство? Чуй по какъв начин говори Пе­тър за вярващите: род – казва той – изб­ран, царско свещенство, народ свет, на­род взет в дял. Поради това ти имаш све­щенство, тъй като ти си свещенически род… Всички помазани с маслото на св. помазание са станали свещеници“ (Тълку­вание на кн. Левит, Хомилия IX, т. 1, т.9). Св. Йоан Златоуст пита: „Кой е Онзи, Който ни е помазал, а също и запечатал?“ И отговаря: „Той е, Който… ни е направил едновременно и свещеници, и пророци, и царе. Само в тези чинове в древност са били помазвани. Но сега ние имаме не едно от тези достойнства, но по преимущес­тво всичките три… Ти в купелта на кръ­щението ставаш и цар, и свещеник и про­рок“ (Тълк. на 1 посл. до Кор., 1:21. Хом. III, гл. 5 и гл. 7). Бл. Августин, тълкувайки кн. Откровение, 20:6, пише: „Това във всеки случай е казано не само за епископите и презвитерите, които в настояще време изключително се наричат в Църквата све­щеници. Както ние наричаме християни всички по причина на тайнственото помазание, така назоваваме всички и свеще­ници, защото те са членове на Единия Све­щеник. За тях aп. Петър говори: народ свет, царско свещенство“ (За Божия град, кн. 20, гл. X). Така разсъждава и пише папа св. Лъв Велики: „Всички ние сме в Христа едно, възлюбени – казва той – нашето об­щество е неразделно в единството на вярата и кръщението, и общо е достойн­ството… Защото знамението на кръста прави всички възродени в Христа царе, помазанието пък на Св. Дух освещава в све­щеници, тъй че освен частното служение на нашата длъжност всички духовни хрис­тияни се признават за причастници на царския род и на свещеническото служе­ние“ (Слово III), и т.н.

7. Ако се опитаме по-конкретно и по­нятно да изясним границите на властта, произтичаща от духовното свещенство на миряните, в Църквата, на техните пра­ва и задължения в нея, ще трябва да ка­жем, че по своята същност и обхват тях­ната власт, техните права и задължения се приближават до онези на най-низшата или най-долната степен на йерархическо­то свещенство, т.е. дяконската степен. Това значи, че те упражняват припадаща­та им се власт в църковния обществен организъм, или принадлежащите им права и задължения, не сами, независимо от йе­рархията, самостоятелно. Поради това по своята същност и характер, както и по обхват тяхната власт, права и задъл­жения в Църквата е власт, права и задъл­жения за съдействие, за съработничество, за съвместна дейност със сакраменталното свещенство, т.е. с йерархията. Една промяна на тази същност, характер и граници на споменатата власт в плюс или минус би накърнила норми на божест­веното право относно устройството и управлението на Църквата, би било нара­няване на самата й същност. Силно огра­ничение, достигащо почти до пълно опраз­ване на съдейственото участие на духовното свещенство в упражнението на цър­ковната власт от йерархията, довежда до крайностите на автократическия клерикализъм, в който през Средновековието бе изпаднала Римокатолическата църква. Своята грешка тя до голяма степен сега е преодоляла, а най-напоследък има в това отношение голям успех. Прекаленото раз­ширяване на съдейственото участие на духовното свещенство, на миряните дори до степента на самостоятелното дейс­твие на йерархията води към това Църк­вата да загуби характера си на Божест­вена институция и да се превърне в свет­ско религиозно дружество, в религиозно-демократическа общност. От тази край­ност се стреми да се освободи протестантизмът. Посочените отклонения още веднъж показват и доказват, че властта на духовното свещенство в Църквата, т.е. на миряните не е фикция, а истинска реалност. И още, че за да запази екзистенцията си на Църква, на „Тяло Христово“, в Църквата е необходимо да има структур­но и функционално различие между члено­вете му.

8. Тази реалност става още по-осезаема, ако не забравяме нито за миг вътреш­ното съдържание и характер на църков­ната власт, както и методите на нейно­то осъществяване. По своята същност и характер църковната власт не се със­тои в началствено, господарско и прину­дително заповедничество над другите, в каквото преимуществено се състои свет­ската власт, а в саможертвеното им слу­жение. Основателят на Църквата дава наредба с характер на позитивна юриди­ческа норма на своите апостоли, а в тях­но лице на приемниците на тяхното слу­жение:

„Знаете, че князете на народите господаруват над тях и велможите властвуват върху им; между вас обаче няма да бъде тъй, но който иска да бъде между вас големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб; както Син Човеческий не дойде да Му служат, но да послужи и да даде душата си откуп за мнозина“ (Мат. 20:25-28).

При втори подобен случай Господ пак казва на учениците си:

„Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благо­детели се наричат; а вие недейте тъй, но по-големият меж­ду вас да бъде като по-малкия, и който началствува да бъде като оня, който слугу­ва“ (Лук. 22:25-26).

При трети случай Господ, като измива краката на учениците Си, им казва:

„…знаете ли какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви омих нозете, то и вие сте длъжни да омивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан. 13:13-15).

По-късно един от тези ученици на Гос­пода, към който църковното съзнание отправя епитета „първовърховен“, отп­равя наредба до епископите, като направо казва:

„Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доб­роволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петр. 5:2-3).

Ясно става от изложението, че църков­ната власт коренно се различава от свет­ската. Тя не е началствуване, господаруване, владетелствуване над вярващите, но е самоотвержено и всеотдайно служение, което, като трикратно провъзгласе­но от Самия Основател на Църквата Гос­под Иисус Христос, има значение на поло­жителен закон!

9. Що се отнася до методите на упраж­няване на тази власт-служение, те сто­ят съвсем далече от методите, по които се упражнява светската власт, които се доминират обикновено от страха, запла­хата и принудата. Те са методите на братската любов и на свободата:

а) „Нова заповед ви давам – казва Гос­под на учениците и на последователите Си, – да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Йоан. 13:34).

На въпроса на книжника, коя е първата от всички заповеди, Господ отговаря:

„Възлюби Господа Бога твоего от всич­кото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила;… Втората, подобна ней, е: „възлюби ближния си като себе си. Друга заповед, по-голяма от тия, няма“ (Марк. 12:31).

Заповедта за любовта е най-превъзходната, най-великата, най-съвършената за­повед: тя обхваща в себе си всички оста­нали:

Защото заповедите не прелюбодействувай, не убивай – не кради, не лъжествидетелствувай, чуждо не пожелавай, и вся­ка друга заповед се съдържат в тия думи: възлюби ближния си като себе си (Cрв. 1 Кор. 13:13).

Тя стои дори по-горе от вярата и на­деждата:

„А сега остават тия три: вяра, надеж­да и любов, но по-голяма от тях е любовта“ (1 Кор. 13:13), затова и Господ заповядва на ученици­те си преди всичко да пребъдат в Негова­та любов:

„…пребъдете в Моята любов“ (Йоан. 15:9).

При спазването на тази най-важна за­повед, на този най-важен закон, на тази основна норма в отношенията си към ду­ховното свещенство, към миряните при тяхното съдействено участие в упражне­нието на църковната власт, йерархичес­кото свещенство би стояло далеч от вся­каква възможност за стеснение, погазва­не, унищожение на техните права и задъл­жения в църковния живот, и само така Църквата, т.е. „цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й би могло да нараства, за да се съзижда…“ (Еф. 4:16) и усъвършенст­ва. Иначе, както многовековният опит и на Запад и на Изток очевидно показва, Църквата се наранява, страда, боледува и се препятствува изпълнението на Божес­твената й мисия в света.

Изтъкнатият метод на упражнение на църковната власт, на правата и задълже­нията както на сакраментално свещенство, т.е. на йерархията, така и на духов­ното (или всеобщото) свещенство, т.е. на миряните в духа на изтъкната най-важна Господня заповед, или закон, или основ­на норма, представя Църквата в земната й и видима част като едно общество, в което всеки служи всекиму във всеотдай­на любов и отношенията между ръково­дители и ръководими, между пастири и пасоми, между клир и народ стават взаи­моотношения семейни, братски, милосър­дни, любовни; те се подхранват от Духа Господен, а „гдето… е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17)

б) Отношенията между йерархическо­то свещенство и духовното (или всеоб­щото) свещенство, се изграждат – спо­ред плана на Божествения Основател на Църквата – върху принципа на любовта, т.е. където всеки служи всекиму чрез сво­ята харизма свободно до степен на само­жертва. А където има „свобода“, не може да има принуда, насилие, тиранство и роб­ство. Затова вярващите, обикновените миряни са длъжни да стоят, по думите на ап. Павел „твърдо в свободата“ (Гал. 5:1). Като свободни „чеда“ и „синове Божии“ (Римл. 8:16; Гал. 3:26; 4:16,7) те са призва­ни да се проявяват по най-активен начин в Църквата и да упражняват в най-голяма мяра при пълна свобода своята съдействена власт на йерархията в нея. Като не­йни членове (по силата на св. кръщение) и органи (по силата на св. миропомазване) на Св. Дух, да осъществяват своите пра­ва и задължения в живота й без да бъдат стеснявани, изтласквани към периферия­та й или дори напълно елиминирвани, но да бъдат – според плановете на Божестве­ния й Основател – в най-голяма степен подпомагани от йерархията.

10. В заключение носител и упражнител на църковната власт в нейната пълнота е, всъщност, цялото тяло на Църквата: не само сакраменталното свещенство – йе­рархията, нито само духовното (или все­общото) свещенство – миряните, но и две­те заедно, съответно различието им в структурата на „Тялото Христово“ и във функциите им в живота му. Затова и пред­ставителите на Източните църкви в пос­ланието си до папа Пий IX (1848 г.) пишат: „При нас нито патриарсите, нито събори­те могат да въведат нещо ново във вяра­та, защото у нас страж на вярата (благо­честието) е цялото тяло на Църквата, което ще рече, целият вярващ народ.“

Из списание „Богословска мисъл“, 1996, кн. 1, с. 20-25

---

[1] В православен контекст не се говори за първороден, а за прародителски грях. Той не се разбира като унаследена вина, както е смятал св. Августин, а като наследствена повреденост на природата. Вж. по този въпрос новоиздадената книга на о. Йоан Романидис „Прародителският грях“ (Варна, 2017) – б.ред.