Иконография на ангелския свят

Автор: Дмитрий Марченко

„Иконография на ангелския свят” – в това словосъчетание има някакво противоречие, защото иконографията е самото изписване на образа. Възпроизвеждането на образа на Господ Иисус Христос, съгласно мислите на светите отци, е обусловено и оправдано от това, че Спасителят наистина се е въплътил, имал е земен образ и съответно е бил изобразим. Но как може да се възпроизведе в художествен образ безплътния и невидим Ангел?

СИМВОЛИ

Разбира се, че в Свещ. Писание се упоменава явяването на ангелите в някакъв образ. Така Иисус Навин е видял архангел Михаил като войн с меч (Навин 5:15), жените-мироносици след Възкресение Христово на Гроба Господен са видели юноша, облечен в бяла одежда (Марк. 16:5) и т.н. Но тези явления от индивидуален характер (макар те също да са отразени в иконографията) са били именно видения, а всеки човек ги е виждал по своему. С помощта на такива явявания не може да се реши проблемът с изобразимостта на невидимия ангелски свят. Така че как да възпроизведем невидимото?

Тук на помощ на художника идват символите. Както пише Дионисий Аеропагит в своя труд „За небесната йерархия”: „Всички действия, принадлежащи на небесните същества, по самата тяхна природа, са ни предадени в символи”[1]. Защото нашият земен ум може да съзерцава небесната йерархия само посредством символи.

В раннохристиянските времена ангелите са се изобразявали основно като участници в Свещ. история както останалите персонажи, т.е. като хората. Да се разбере, че пред нас стои ангел можело само в контекста на самото изображение.

НИМБ И КРИЛЕ

За раннохристиянските времена такива обикновени и общоприети днес атрибути като нимб и криле, предизвиквали негативна асоциация с езическите култови изображения (тъй като нимбът присъствал както в античната елинистическа езическа традиция, така и в зороастризма, индуизма и другите религии). И само след известно време образът на ангелите в християнското изкуство приел обичаен за нас облик.

Символиката на ореола и крилете за по-голямата част от християните е разбираема. Може да припомним, че: „Що се отнася до сиянието във вид на кръг, което се прави на иконите на светците, то показва благодатта, сиянието и действеността в тях на безначалния и безкраен Бог” – пише св. Симеон Солунски[2]. Крилете символизират полета и скоростта, което е ясно в контекста на служението на ангелите като вестители на Божията воля.

АНГЕЛСКИТЕ ДРЕХИ

Що се отнася до дрехите и предметите, те са по-сложни. Трябва да отбележим, че символиката на иконописта винаги се е основавала на реалиите на културата, в която се е създавала (в дадения случай на действителността при късноримската и византийската култури). Например предметите, свързани с императора и неговия двор символизират такива понятия като власт и могъщество. Всеки човек във Византийската империя веднага правел асоциация и рискът от невярна трактовка на символите бил сведен до минимум. Такъв проблем възникнал много по-късно, когато значението на тези или други предмети на византийската култура и бит започнали да се забравят и тогава се появявали алтернативни тълкувания (понякога доста абсурдни), което можем да наблюдаваме и в наше време.

И така, ангелите са посланици, служители и вестители на Небесния Цар, и за да се  предаде цялото величие на техния чин, късноримските/византийски художници се обръщали към образите на земното царство. По такъв начин пищният придворен церемониал на византийския двор намерил своето отражение в християнската иконография и ето, че ангелите вече предстоят пред нас в ризи на ромейски придворни сановници и военачалници. Разбира се, времената се променят и сега би било неразумно да изобразяваме ангелски чин в костюми на държавни чиновници или в парадна униформа на представител на Министерството на отбраната (макар и това да е по-адекватен „превод” на византийската иконография на съвременен език). Но отношението към управителите и държавните служители в наше време поразително се отличава от отношението към властта на заможните хора в древността. Поради това за античното и средновековно съзнание „осъвременяването” на реалиите на Свещената история и духовния свят е нещо съвсем обикновено (дори в епохата на Ренесанса в Западна Европа се допускало в религиозната живопис използването на съвременните за художника костюми).

Основната ангелска „униформа” били одеждите на античната аристокрация – хитон, химатий и хламида. Не е излишно да припомним, че хитонът е най-долната дреха , наподобяваща подрасника на духовенството, химатият – плащ, който се намята върху хитона (при римляните аналог на химатия е била тогата), а хламидата – по същество, също е плащ, но в нея не са се увивали, а са я носили на плещите, пристегната с тока (или просто са завързвали краищата) на раменете или на гърдите. Това съчетание на долната и връхната дреха в античния свят се съхранило значително дълго, макар видът на тези елементи да можел да се променя до неузнаваемост.

Така хитонът, в зависимост от своята дължина, наличие на разрези, ръкави – широки или тесни, къси или дълги, с нашивки или други детайли, може да се нарече по различен начин: далматика, скарамангий, дивитисий, коловий и т.н. На определен етап от развитието на византийската култура едновременно са могли да се обличат два хитона в различен стил (което между другото се е съхранило и до днес в някои богослужебни одежди: епископите обличат сакос върху стихара, макар и едната и другата одежда да произлизат от хитона).

Хламидата, както вече казахме е вид плащ във вид на наметало на раменете, което е било достатъчно широко. На хламидата в областта на гърдите се пришивала четириъгълна тъкан, която се различавала от хламидата – това е т.нар. тавлион. Цветът на хламидата и тавлиона може да указва и мястото на неговия носител в придворната йерархия. Почетният цвят на тавлиона е бил златен. Хламидата била в пурпурен цвят, а  златен тавлион е можел да носи само императорът (като пурпурната дрехата на Христос, бел. прев.).

За военните е бил предвиден подходящ плащ, който се наричал сагий. Той се отличавал от хламидата само по лекостта и по-малките размери. На него при висшите чинове се пришивал тавлион. Сагият е по-характерен за иконите на архангел Михаил, който като архистратиг (главнокомандващ) Небесните войнства се изобразява двояко – или във вид на служител на Небесния Цар (за това ние говорихме по-горе), или в доспехите на византийски пълководец, със сагий на раменете.

Следващият интересен атрибут в дрехите на ангелите е т.нар. лор – парадно облачение на византийските императори и на най-висшите придворни (неслучайно този атрибут присъства в изображенията на висшите ангелски сили). Аксесоарът представлявал дълга широка тъкан на ленти, драпирана и спускаща се по фигурата. В особено тържествени церемонии са го обличали вместо хламидата.

Лорът произлиза от одеждите на римските консули. Консулите, както и всички граждани на Рим, носили тоги, но за разлика от другите римляни, тяхната тога била украсена с широка пурпурна ивица. Драпировката тогава била цяло изкуство, но с времето неудобната тога се смалила по размер и драпировките станали по-семпли (макар с такава украса да били значително по-пищни). Този вариант на консулската тога започнал да се нарича трабея (къс плащ, който при етруските бил символ на царската власт, бел. прев.). Тя цялата била вече пурпурна и украсена с различни орнаменти.

С течение на времето и самата трабея се стеснила и еволюирала в някакво подобие на шито злато и украсен с драгоценни камъни шарф; тогава започнала да се нарича и лор (λωρος на гръцки означава лента). Лоросът се драпирал, както вече казахме, по доста сложен начин: предният му край се провесвал ниско към гърдите, почти до подгъва, а връхният кръстообразно опасвал гърдите и гърба, излизайки зад гърба и се премятал през лявата ръка. Тази чисто историческа римска дреха се вписвала подходящо в системата на ангелската иконография още и поради това, че в Писанието може да се срещне такова видение на Небесните Сили: „След това видях: ето, на небето се отвори храмът на скинията на свидетелството. И излязоха от храма седемте Ангели, които държаха седемте порази, облечени с чисти и светли ленени дрехи и опасани през гърдите със златни пояси” (Откр. 15: 5–6).

Във Византия този вариант не се е утвърдил, а лорът е бил опростен. В края на краищата, той започнал да се използва в няколко части: мантия (с широка яка; на гръцки език μανδύη означава „царствен плащ“, бел. прев.), полос, който висял  на гърдите, откъм гърба. Полосът бил по-дълъг, опасвал талията и се премятал през лявата ръка. Понякога в една и съща композиция от предишен период може да се наблюдават ангели с лор в различни варианти. Най-характерен и интересен пример е мозайката от XII век в купола на Палатинската капела – дворцовия храм на сицилианските крале, изпълнена от византийски майстори.

СИМВОЛИТЕ НА ВЛАСТТА

Главите на ангелите са увенчани с диадема. В своето изначално антично значение диадемата е женско украшение с брилянти, не както ние я знаем, а само лента, вързана около главата. По принцип бялата лента в елинистическо време се е считала за една от царските регалии. При това е била един от атрибутите на жреците. В късноримската епоха императорите също са започнали да носят диадема, която е била украсена с перли и скъпоценни камъни, а в центъра на диадемата на челото обикновено се е поставял най-големият камък. Именно тази диадема с развяващи се краища на лентата (наричани в руската традиция тороки или тороки-ремни) ние виждаме в иконографията на ангелите.

Когато античното значение на този аксесоар било забравено, в Русия се появяват наивни опити за неговото свободно тълкуване. Но дори сега в популярната литература по „богословие на иконата” може да се прочете следното: „Тороките са ленти в косите на ангелите, символизиращи техният слух към Бога”. Трудно е да се разбере, защо лентите на главите им трябва да символизират „слушане”, още повече, че това никак не е отразено във византийската писменост, а и не е логично е да се свежда функцията на един от най-древните символи на властта до „антена”, приемаща своя сигнал.

Случва се и друго: централният камък в диадемата (обикновено в ромбовидна форма, който може да се срещне на някои икони), някои днес наричат „трето око”, което символизира вече не „слух”, а „видение”. Това е явно влияние на източните мистически практики. Но все пак диадема са имали дори и жреците.  В ръцете на ангелите ние често виждаме жезъл – още един от символите на властта. Той също има място сред регалиите на византийския двор. Жезли в тази или друга конфигурация имат не само императорите, но и придворните чинове, например, церемониалмайсторите.

Жезълът може да бъде и във вид на скиптър – дълга пръчка с богато украсен връх, както и във вид на лабарум. Лабарум есе нарича древен римски войнски стандарт, който представлявал тънко дърво с напречна греда, на която висяло правоъгълно парче тъкан. На лабарумите на ангелите често се изобразява трикратното: „Свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава”(Ис. 6:3).

Както и в случая с диадемата, смисълът на жезъла постепенно се забравя и вече в късните руски иконописни подлинници, жезълът се нарича мерило, което понякога се трактува като „символ на измерението на чистотата на човешките души, отишли във вечността”.

Третият символ на властта, присъстващ в иконографията на ангелите, е символът на властта –  топка, която при римските императори означавала властта над Вселената. Често в ръцете на ангелите тя е украсена с кръст или монограм на Христос, което напомня, че силата и могъществото на ангелите е дар от Господа. Този символ на средновековната държава след падането на Византия и загубването на връзката с древното антично наследство, загубва и своя първоначален смисъл, а в някои късни източници започнала да се нарича „огледало”. Той получил поредното произволно тълкувание: „Във византийската и древноруска иконография, изображението на прозрачната сфера в ръцете на архангела е символ на предначертаното, предвиденото, предаденото на архангела от Бога[3]. Както се вижда, ако диадемата внезапно е започнала да „играе роля” на антена, то властта тук е едва ли не кристална топка за гадаене. Има още едно странно тълкуване: оказва се, че „огледалото” е „прозрачна топка-сфера, чрез която ангелите могат да съзерцават отражението на Бога, не смеейки да се взират в Него”… В гръцката митология се среща известен аналог – огледалния щит на Персей, който той използвал, когато се сражавал с горгоната Медуза, защитавайки се от нейния смъртоносен поглед. Какво общо има това тук с ангелите и Господ?

Трябва да припомним, че символите при иконите се създавали с целта да облекчат разбирането на обикновения човешки разум за реалиите на невидимото на земния взор към Царството Небесно, а не за да ни оплетат в мистична мъгла. Трябва да отбележим, че за „разшифроването” на символиката на иконите не е нужна фантазия, а само разбиране на контекста на епохата, в която се е приписвало едно или друго символично значение. А такова знание не оставя място за празни псевдоблагочестиви помисли.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Православная жизнь

---

Бележки на автора:

[1] Св. Дионисий Аеропагит „За небесната йерархия”, гл. 1,3. Спб: Сатись, 1995.

[2] Писания свяых отцов и учитилей Церкви, относящиеся к истилкованию православного богослужения. Т. III, СПб, 1857.

[3] Языкова И. К. Богословие иконы. М.: Общедоступный Православный Университет, 1995.