За „църковния развод“ – към един римлянин

Първото, което непременно трябва да отбележим е, че „църковен“ развод в собствен смисъл не съществува. Думата „църковен“ в случая се явява terminus technicus (технически термин), посредством който този развод се разграничава от светския такъв. Това е така, защото дефакто и деюре Църквата не извършва развод, а просто констатира неговото наличие. С развода Църквата нито прекратява тайнството на брака, нито го „девалидизира“, нито го унищожава, а единствено констатира края му. С други думи, църковният развод се явява като един вид смъртен акт, който единствено констатира настъпилата смърт. Нали никой не би казал, че лекарят, написал смъртния акт на някой човек, всъщност го е убил?! Но ще попиташ и с право – може ли човешкото действие или бездействие да убие Божието действие? Тук навлизаме в една друга област. Да припомним, че при нас в Православието тайнството не действа Ex opere operato , т.е. по силата само и единствено на правилно извършеното действие. Ние различаваме действителна и действена страна на тайнството. С други думи, за да бъде тайнството действено, за да подейства Божията сила в нас, се иска и човешко съдействие – синергия. Ако бяхте послушали навремето св. Йоан Касиан Римлянин, сега нямаше да се лутате постоянно между св. Августин и Пелагий. И може би нещата между нас биха изглеждали различно, защото човекът е именно онзи камък сътворен от Бога, който Той не може да помръдне. Спомни си онова място в Евангелието, където Христос не извърши много чудеса поради неверието на хората (Мат. 13:58). И така, бракът може да умре поради неверието на единия или на двамата съпрузи. Нека си спомним, че в пасажа за разводното писмо и жестокосърдието на юдеите Господ казва, че единственото основание за развод е прелюбодейството. И го казва, защото съществуващата по това време юдейска практика е била такава, че можеш да се разведеш, защото не харесваш миризмата от устата на жена си.

Но какво представлява прелюбодейството? Тук ще оставим встрани всякакви сексуални тълкувания, защото буквата убива, а духът животвори. Духът на прелюбодейството е изневяра – из-не-вяра, т.е. действие вследствие на неверие. Но неверието, изневярата нямат само сексуален контекст. Принципно изневярата е съществувала много по-рано от конкретното действие, което е причинила. Но изневяра може да бъде също така това, че предпочиташ своята кола пред жена си, или пък да ходиш на риба и много други неща. Изневярата не поражда само сексуални действия. Един мъж може да изневери на жена си дори с това, че отказва да бъде това, което трябва да бъде – глава на семейството. По същият начин и една жена може да изневери по много начини на съпруга си, не само и задължително с любовник. Следствието на всичко това е, че бракът бива убит,  унищожен от единия или от двамата съпрузи и Църквата просто констатира този факт, а не отменя тайнството на брака.

В древност е съществувало едно много жестоко смъртно наказание. Завързвали са наказания за труп. Така с гниенето и разлагането, соковете на смъртта се просмуквали в живото тяло и клетникът умирал в неистови мъки. Но Христос победи смъртта и ни дарува живот. Водена от тази си вяра, Църквата предпочита в своята икономия, която е и Божия, да позволи на двамата съпрузи да се разведат, за да не би соковете от смъртта на техния брак да убият единия или двамата от тях. Не е ли е по-добре недъгави да влезем в Царството Божие, отколкото цели да умрем (това последното преносно приспособих към разглеждания въпрос)? Такива са накратко основанията за съществуването на така нареченият „църковен“ развод.

Колкото „ … докато смъртта ни/ви раздели … ” – или признаваме брака за тайнство или не. Ако бракът не е тайнство, то и досегашния ни разговор бе безсмислен. Но ако бракът е тайнство, то съобразно действащата в него Божия сила, следва да признаем неговия, както и на всяко тайнство, есхатологичен характер. А това означава, че той произтича от Есхатона и води към Есхатона, новия Еон, 8. Невечерен ден – „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си.” (Мат. 26:29). С други думи, като всяко тайнство, бракът е явяване на Божието царство тук и сега, проявление на континуума на Царството Божие във време-пространствения такъв. Понеже нали „царството Божие е правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17), затова и се молим за действието на Св. Дух, на светата Троица – от Отца, чрез Сина в Светия Дух – защото „царството Божие е не в думи, а в сила” (I Кор. 4:20). А това претворява всеки естествен смисъл и цел на брака, било то желанието за наследник, майчин инстинкт, страхът от самотата, сексуалния нагон, дори желанието да остарееш с някого и прочие и прочие. Претворява го в „Искам да бъда с теб в Божието царство, искам да бъдем двамата с теб заедно в Царството Божие, искам ти да бъдеш в Царството на нашия Бог”, защото нали „сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта” понеже „любовта никога не отпада” (I Кор. 13 гл.). Затова и при нас няма „ … докато смъртта ни/ви раздели … ”, защото любовта е по-силна от смъртта и Любовта победи смъртта. Обаче любовта може да оскъднее. Но човекът е немощен и провиждайки тая наша немощ, светият апостол позволява последващ брак, при смъртта на един от съпрузите. Но че сам той разбира този последващ брак като икономия се вижда ясно от указанията му за това, че служителите в Църквата, която е Тяло Господне и Царство на Отца и Сина и Св. Дух, трябва да бъдат „мъж на една жена” (I Тим. 3:2,12). Иначе, ако екстраполираме до крайност, то при щастливо стечение на обстоятелствата, ако единият от съпрузите умира, да кажем на всеки три години, то другия би могъл да има 10-15 „законни” спътници в живота. Дали това е има предвид апостолът, когато е казал, че единият „е свързана чрез закона, докле е жив” другият?! Не, и това се вижда от продължението на мисълта му – „ … свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне.” (I Кор. 7:39). Но нашата дума е за „църковния” развод. И колкото и парадоксално да звучи, то именно есхатологичния характер на брака е основание за съществуването на „църковния” развод. Защото, ако аз съм пречка за някой да влезе в Божието царство, то не е ли по-добре да се отстраня от този човек, за да може той да влезе там и евентуално, пак да бъдем двамата там?! Тук отново може да се досетим за аналогията с отрязания член на тялото, който те съблазнява. Както виждаш, всички основания за съществуването на „църковен развод” са от домостроителен характер, т.е. от желанието да се спаси всеки човек и да дойде до познание на истината, а това иска и Бог (I Тим. 2:4).