Мисията на Българската православна църква днес

13445443_10209914729884102_2117293848480390266_n


Автори:
Атанас Ваташки, Ренета Трифонова


Какво представлява мисионерството за Църквата

Ние много често говорим за живота в Християнската църква, за дейностите й сред вярващите и невярващите, но отдавна спряхме да говорим за мисията на Църквата и за това, че в процеса на мисионерство, тя трябва да е активната страна. Това е заложено от Господ Иисус Христос чрез подготовката и изпращането на апостолите първо в Юдея, а след това до краищата на земята. Ако се върнем на значението на думата апостол, то това е пратеник. Църквата е пратеничество, упълномощено от Бога, което трябва да предаде Евангелието, сиреч Божията вест за спасение в Иисус Христос; тя е пратеничество, което трябва да обхване целия свят.  Христос казва: „идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк 16:15). Христос призовава апостолите да бъдат активната страна в мисионерското дело. Те трябва да отидат, те трябва да потърсят, те трябва да свидетелстват за Него.

„Терминът „мисия” произлиза от латинския глагол mittere в значението му на „изпращам, отправям” и означава „задача, поръчение”. Първите християнски мисионери са апостолите (букв. „посланици”), изпълняващи дадената им от Самия Господ и Спасител Иисус Христос заповед: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал…” (Мат. 28:19-20). В Символа на вярата Църквата е наречена „апостолска”, което насочва не само към апостолската приемственост на вярата и ръкоположенията, но и към призванието на Църквата винаги да проповядва християнската истина. По такъв начин, мисията е присъща на самата природа на Църквата: Христовата църква е мисионерска Църква”.

Използваме част от документ за външната мисия на Руската православна църква, приет през 2013 г. от Синода на РПЦ, който е част от цялостната Концепция за мисията на РПЦ. В документа, както се вижда, мисията на Църквата се дели на външна и вътрешна, мисия на присъствието (информационна, културна, лична) и форми на нейното разпространение (средства за масова информация, образователни беседи, дискусии, печатни издания, личен пример и т.н.). Документът е интересен и точно отразява начините, по които Християнската църква може и е длъжна да свидетелства за Христовото учение сред своите и сред иноверците.

Българската православна църква също има подобен документ, наречен „Стратегия за духовна просвета, катехизация и култура на БПЦ-БП”, в която се казва:  „Специално внимание в нея се отделя на пълноценното и действено интегриране на православните християни в литургичния и социалния живот на енорийската общност, както и на манастирската, епархийската, поместната и вселенската църковна общност”.

В същата стратегия по-надолу е посочен и смисълът на църковната мисия: Църковната мисия е благовестието и свидетелстването за вярата, отправени към света и отделния човек. Тази мисия е призвана да пробуди вярата в човека, да съдейства за обръщането му към Христос и Неговата невеста – Църквата, както и да му помага да се покайва, очиства и освещава…Стратегията се стреми адекватно на българските условия да открои всички конструктивни идеи и практически предложения с оглед на това тя да бъде православно-църковна по своя дух, прозрачна, приложима, полезна, църковно и обществено приета, и най-важното – реализирана”.

По-нататък се запознаваме и с „Приоритетите на духовната просвета, катехизация и култура на БПЦ-БП”, цели и задачи. В раздел „Задачи” стратегията засяга медийното отразяване на дейността на БПЦ-БП, религиозното образование и възпитание, диалогът с институциите за въвеждане на предмет Религия, провеждане на инфомационни кампании в детските градини и училища с цел повишаване интереса на децата и т.н. Следват и основните индикатори, според които мисията на БПЦ-БП може да се счита за успешна. Един от тях е брой на учениците-семинаристи, брой на поклонническите пътувания, брой и тираж на издадени заглавия, брой на материали… Всичко е по брой. След това са засегнати и начините на финансиране, епархийските духовно-просветни фондове, а още по-нататък – резултатите от цялата тази стратегия – придобиване на християнски светоглед, приобщаване към Църквата като Тяло Христово, участие в тайнствата, въцърковяване и приобщаване към енорията, лична отговорност и пример в служението, „засилване авторитета на БПЦ-БП в България и сред останалите православни църкви-сестри”.

Цитатите от Стратегията за мисия на БПЦ-БП са достатъчно, а който иска, може да се запознае с нея и да прецени сам дали тази стратегия се изпълнява и какви са нейните преки резултати в неговата енория, епархия и въобще в цялата Българска православна църква. Да видим, обаче едни тревожни данни, които официално не са засегнати в цялата тази стратегия и които са налице въпреки нея и посочените резултати.

Къде сме ние?

Изходна точка на всеки опит за мисионерска дейност трябва да бъде анализ на текущото състояние. Не едно изследване показа, че българите, при все че в по-голямата си част се деклалират като православни (един намаляващ процент, според националните преброявания, паднал от 85.7 през 1992, 82.6 – 2001, до 76 % през 2011 г.), масово имат някаква много смътна представа за Бог просто като някаква „сила“ или „енергия“ или дори не вярват в Него, почти не посещават богослужение, а половината не вярват в живота след смъртта. Масовият „православен“ чувства принадлежността си към Църквата във връзка с националната си идентичност, или във връзка с тайнства и обреди като кръщение, венчание и опело. В контекста на подобни факти се ражда понянието „православен атеист“ –  човек, който по силата на традицията, национално-културната идентичност и навика, се определя като православен, но не вярва в Бог, не ходи на църква (освен на няколко големи празници), не се изповядва и причастява. Въобще освен на декларативно ниво, няма нищо общо с Православието. В тази връзка Българската Църква трябва много ясно да заяви, че религиозната ни идентичност се определя не от национално-културната и историческата роля на Църквата, а от нашето отношение към Господ Иисус Христос. Само в Него ние можем да бъдем православни християни. Според нас една от основните причини за липсата на мисия сред невярващите е, че се приема по презумпция, че народът ни е православен, когато е очевидно, че той е такъв само по силата на традицията.

Външна и вътрешна мисия

Мисията на Църквата бива два вида – външна (сред невярващите, непросветените) и вътрешна (сред вярващите, верните). Всъщност, ако трябва да бъдем точни, онова, което наричаме тук „вътрешна мисия“, въобще не би трябвало да се счита за мисия. И самият факт, че ние говорим за вътрешна мисия (която би трябвало да се нарича катехизис или духовен живот в Църквата), говори за сериозен проблем с организирането на духовния живот, на напредването в Христос; проблем който е довел до това, че термин, използван към делото на Църквата към неповярвалите, да се използва към онези, които (уж) са считани за нейни членове.

Вътрешната мисия е предусловие за външната мисия. Няма как да има външна мисия при празни храмове и осезаемата липса на свещенослужители, при нерешени вътрешно-организационни въпроси в Православната църква (като тези за даването на автокефалия или този за православната диаспора); няма как тя да е факт без здрави енории, без редовно участие в тайнствата и молитвен живот, без желание и възможност за напредване в Иисус Христос.

През месец октомври, 2017 г, излязоха тревожните данни, които изнесе представителят на българските свещеници в КТ „Подкрепа” свещеник Никола Ризов: „От началото на 90-те години до днес броят на свещениците е намалял почти 4 пъти. Най-много богослужители има в Софийска митрополия, следвана от Пловдивската и Варненската. Около 30% от свещениците у нас са пенсионери. Отец Никола Ризов обясни още, че ако през 70-те години на миналия век кандидатите за Софийската духовна семинария са били 100, то тази година са кандидатствали едва 12…. Експертите се опасяват, че скоро свещениците ще са изчезващ вид. „Ние ще се изправим пред една ситуация, в която българската църква, която има добре изградена енорийска мрежа, след време ще бъде по принуда изправена пред апостолска дейност”.

Според изнесената информация, в България има над 8000 храмове и манастири и едва 800 свещеници, като броят им трябва да е поне 2500. За монашество у нас е трудно да говорим, защото по-голямата част от манастирите ни или се рушат, или имат по един, а някъде по няколко монаси, като по-големите от тях са превърнати в туристически обекти, т.е. не приличат на това, за което са построени – място за духовен подвиг и спасение извън света. На практика ние отдавна знаем, че в БПЦ положението с клира е изключително тревожно, въпреки обширната стратегия на БПЦ-БП и описаните цели, задачи и резултати, които би трябвало да последват от нея. Ако трябва да бъдем честни, от пръв поглед се вижда, че зададените цели и задачи в стратегията не отговарят на резултатите, особено в частта, в която клирът е длъжен да извършва своята мисия сред хората. Тук някъде нишката се къса и се разминаваме между думи и дела. А думите на апостола в Евангелието са, че вяра без дела е мъртва: „Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:26).

По отношение на трудностите в мисията на БПЦ извън граница, те са добре обобщени от Западно и Средноевропейския митрополит Антоний (тук).

В една анкета, която направихме експериментално във фейсбук-групата на сайта Задругата, зададохме на читателите си два въпроса по темата за мисионерството на БПЦ-БП и ето как отговориха те:

Първи въпрос: „Мисионерства ли БПЦ днес?”
 
Не 76%
Антимисионерства 11%
Не мога да преценя 8%
Да 6%
Въздържам се от мнение 6%
 

Сумата на процентите надвишава 100, защото анкетираните са посочвали повече от един отговор.

Въпрос1

 

Втори въпрос: „Какви според вас трябва да са основните дейности, чрез които БПЦ да изпълнява успешно своята християнска мисия и благовестие?”  
 
Евхаристията да бъде център на енорийския живот 68%
Църквата чрез духовниците да говори високо и ясно по всички обществени проблеми 46%
Да преведе богослужебните книги на разбираем съвременен  език, за да е разбираемо богослужението 45%
Митрополитите да изискат навсякъде да има енорийски училища 34%
Да се промени кадровата политика 32%
Да се приеме и въведе в действие стратегия за развитие на духовно-просветната дейност на ниво енория 24%
Да се засили социалната мисия сред болни, страдащи, бедни, бездомни, гладни , затворници, сираци 22%
Да прави всичко възможно предмет Религия да се учи в училище под някаква форма 16%
Да се правят повече социални кухни за бедни хора 13%
Богословските факултети да приемат студенти с по-висок успех, независимо от техния брой 12%
Във всеки храм да има свещеник 7%
Достатъчно е всяка епархия да направи свои катехизационни програми и да ги прилага 7%

Сумата на процентите надвишава 100, защото анкетираните са посочвали повече от един отговор.

Въпрос 232

Във втория въпрос за целите и задачите на мисията, кадровият проблем в БПЦ-БП е поставен на четвърто място, а на първо място е поставена Евхаристията като център на енорийския живот. Гласувалите християни, които имат енорийски храмове, са поставили като център на енорийския живот общата Чаша, около която всички се събираме. Проблемът обаче идва в този момент, в който хората трябва да отидат до Чашата. Те трябва да намерят свещеник, който да им обърне внимание, да ги научи, да ги образова, за да ги задържи в Еклисията (събранието). Хората, които поставят Евхаристията като център, вече са изминали този път или това са християните, към които е насочена т. нар. „вътрешна мисия” –  верните.

Днес е особено важно Българската Православна Църква да привлече външните (неповяралите) да дойдат до храма, а когато дойдат,  да ги задържи, за да останат верни. Тук се сблъскваме вече с т.нар. кадрови проблем – изключително важен и основен в БПЦ-БП. Защо това е проблем в мисията на Българската православна църква днес?

Кадровият проблем

Оказва се, че има връзка между намаляващия брой свещеници и неграмотността сред християнското население по въпросите на вярата. Тя е действително тревожна, но за съжаление БПЦ-БП не взема отношение по този изключително важен въпрос, въпреки своята стратегия, в която основен индикатор за успешността на мисията е броят. Според посочените данни на свещеник Никола Ризов пред КТ Подкепа, БПЦ е изправена отдавна пред кадрови проблем. Какво представлява той и защо е толкова важен?

Основна причина за намаляващия брой свещеници е несправедливостта в кадровата политика на БПЦ. Свещеници без необходимия стаж и опит и без необходимото образование и ценз (а на много места и без необходимия морал), са назначавани в храмове на възлови места, включително и като архиерейски наместници. Такива свещеници с лека ръка пръскат паството заради материални изгоди и трябват дълги години, за да се възстановяват такива енории. Липсата на високи критерии към личността на духовника нанася трудно поправими вреди върху християнския живот. Много от християните преминават в други деноминации поради безразличието и безхаберието, проявявано към тях. Вредна практика е също така назначаването на един свещеник от митрополита в енория, която не го е избирала и въобще не го познава. Днес един свещеник бива назначаван в храм, без да се имат предвид неговите възможности. При такава „кадрова политика” няма как да не сме изправени пред огромен кадрови проблем, защото на практика такива свещеници няма как да създадат паство от верни.

Един от посочените отговори на второ място в анкетата е Църквата чрез духовниците да говори високо и ясно по всички обществени проблеми”. Във връзка с горесопосоченото можем да отбележим, че Църквата не присъства в живота на по-голямата част от хората в България посредством своите духовници – не общува с хората, с отделните социални групи, липсва от тяхната ежедневна среда. Затова и храмовете ни не се пълнят с хора – Църквата остава встрани от техния живот и проблеми и те не намират интерес, за да дойдат до храма. Сайтовете на митрополиите са се превърнали в лични блогове на митрополитите, които отразяват богослуженията, които те са извършвали и това често се превръща в част от тяхната лична изява, но далеч не обхващат целия епархийски живот. От друга страна много от митрополитите не познават проблемите на енориите и на свещениците.

Както посочихме и по-горе, кадровият проблем се състои и в това, че свещениците като цяло не само не са на достатъчна висота в своето служение, но в много случаи отблъскват хората от храмовете и те не се завръщат повече в тях, вместо да ги задържат в Църквата, за което говори и игумен Пьотър Мещеринов в своя доклад „Мисия и антимисия”. Ето какво казва той пред Архиерейския Синод на Руската православна църква (даваме този откъс, тъй като той е абсолютно валиден и за нашия църковен живот):

„Основните качества на клира в очите на народа (нецърковния народ) са алчност и изнудвачество, не се страхувам да го кажа. Разбира се, не всички свещеници са такива, дори мнозинството не са. Но твърдото убеждение на хората не е пренесено на руска земя от враговете, за съжаление то има своите корени във всекидневния живот. Далеч съм от осъждане на свещениците – наясно съм, че всички те трябва да се хранят, да обезпечават жизнените си потребности, да се грижат за деца и т. н. Говоря само за това, какво мисионерско или по-точно антимисионерско, впечатление предизвиква тази страна на църковния ни живот в нашите сънародници (и това е само един от проблемите, има и други – гордостта, коравосърдечието и равнодушието на клириците; прословутите „храмови старици”, които независимо от своята прословутост продължават да бъдат съществен проблем за прекрачващите прага на Църквата и др.). Сега границите са отворени и хората могат да сравнят положението в нашата Църква и в останалите поместни Църкви: в Гърция, Румъния, в инославните изповедания. Завърнал се от Европа мъж, който обича Църквата и своето православие, ми разказва: „В католическите епархии епископите изискват скромен живот от свещениците и строго следят за това. Самите епископи също живеят скромно, нещо повече – всички в епархията получават еднаква заплата: 700 евро получава и епископът, и най-последният кюре (ставаше дума за една френска епархия); средствата на епархията са прозрачни и са обществено достояние. Всички могат да видят как живеят техните пастири и епископи. Със завист и, както се казва, с „обида към властта” ми сподели това моят събеседник”.

Образът на съвременния духовник

Така стигаме до образа на съвременния духовник в БПЦ-БП. Културният, възпитан и образован свещеник може да направи много повече с държанието и проповедта си за привличането на хората в храма, отколкото всички тези задачи и цели, описани в стратегията на БПЦ-БП. Личността на свещеника е изключително важна за неговата мисия в света, а и християнството неслучайно отдава такова важно и първенстващо значение на личността на човека.  Липсата на елементарна култура, ниската грамотност, невъзпитаното и арогантно поведение на една част от свещениците, требничарството и отношението към храма като към бащиния, много често не само гонят хората от Църквата, но и дават погрешна представа за православното християнство в сравнение с останалите християнски деноминации. Така дори и да говорим колко е правилна нашата вяра, да цитираме светите отци и жития на светци, ако нямаме живот в Христа и личен пример, мисията ни ще бъде неуспешна и ще се первърне в антимисия. На неукрепналите във вярата хора не може да се говори все още за пост, евхаристия, богословие и т.н., защото те се влияят повече от външни признаци, които виждат в духовниците и християните – любов и милост към ближния, честност, примерен живот в Христа.

Св. Синод на БПЦ-БП трябва да обърне сериозно внимание върху този основен проблем на нашата християнска мисия днес и с бащинска загриженост да намери начин да го реши. В противен случай съвсем скоро ще бъдем изправени пред задачата повторно да евангелизираме българския народ. А това е невъзможно днес, не само поради недостатъчния брой свещеници, но и поради липса на достатъчно личности с нужните качества сред тях.

Предметът Религия и Богословските факултети

С известна доза съжаление можем да констатираме, че едно от средствата за имитиране на някаква мисионерска дейност от страна на БПЦ-БП (средство, залегнало в  мисионерска й концепция), е нейната инициатива за изучаване на предмет Религия като задължителeн в българското училище. Този предмет в никакъв случай не е някаква морална панацея, нито пък целите на Църквата са единствено в моралната област. Предметът Религия далеч не може да изчерпи проблема с липсата на мисия и отношение към съвременния човек, но по-големия проблем е, че така се създава погрешното впечатление, че мисията е в ръцете на държавата, че Църквата прави каквото трябва, но не зависи от нея. В действителност зависи само от Църквата, не от държавата. Мисията е била винаги задача пред Църквата, която трябва да разпространи словото на Христос до краищата на земята. Ако беше обратното, Христос щеше да предаде да се разпространява Евангелието не на апостолите Си, а на Пилат Понтийски или на римския император. Единствените училища, в които трябва да се учи за Христос, са неделните училища към църквите, не държавните (светски) такива. Ако Светият Синод беше употребил енергията си за изчуване на религия към създаването на едно неделно училище към всяка енория, биха били постигнати значително по-добри резултати, защото би се дала много повече свобода да се говори за Християнството, съчетана с възможността за воденето на активен енорийски живот от децата. Това е и начин да бъдат реализирани немалкото завършили богословие млади хора, които не работят по специалността си поради липса на реализация.

За целите на мисията е нужно и тясно сътрудничество между Църквата и богословските факултети и катедри в България. Вярно е, че последните са държавни, т.е. светски, но също така е вярно, че в тях се изучава православно богословие с православни християнски преподаватели, за нуждите на Православната Църква. За учащи се в тях се записват млади хора, движени най-вече от мотивите да научат повече за православната си вяра и да служат на Църквата. Между другото фактът, че се стига дотам хора да записват богословие във висше училище, за да научат повече за вярата си, като предварително знаят, че практическо приложение на тази специалност извън Църквата няма, говори за наличието на проблем в образователната мисия на Църквата. Това е проблем, който Св. Синод е длъжен да реши, ако иска мисията на Църквата ни да бъде успешна.

Но да се върнем на темата за сътрудничеството между Църквата и богословските школи или по-скоро за недостатъчността на такова сътрудничество. В началото на тази година Светият Синод не подкрепи включването на богословието в защитените специалности1 при условие, както вече казахме, че те подготвят кадри за Църквата. Друго негативно (според нас) свидетелство за политиката на Св. Синод към богословските школи, е създаването на т. нар. „Духовна академия“ в Пловдив. Създаването й отнема от и без това все по-намаляващите студенти, изучаващи богословие. Предвид статута на същата академия, чийто дипломи не се признават от държавата (понеже няма акредитация), откриването й е удар и по желанието на Синода за изучаване на предмет Религия в училище. Защото от бъдещите учители ще се изисква богословска и педагогическа дипломи, признати от държавата, каквито от Пловдивската академия, поне засега, не могат да дадат. Редно е Св. Синод да заяви ясно има ли неща, които не одобрява във вида и дейността на богословските школи у нас, ако има – какви са те, и да започне диалог със същите, така че, ако е възможно, тези проблеми да намерят своето решение. Защото от неразбирателството между Св. Синод и тези духовно-научни звена, не печели никой, още по-малко Православието в България.

Отказът от въвеждане на вероучение и прехвърлянето на отговорността на държавата, е отказ от мисията на Църквата, отказ от благовестие и евангелизация, отказ от Христовата заповед: И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.” (Мат. 28:19-20). Като ги учите… Христос ни дава заповед да учим и проповядваме на всички за Него, като целта е спасението на всички хора, но не ни е давал заповед само да строим храмове и да „усвояваме” пари. Христос смята първото и най-главното в нашата мисия – да научим другите, да им преподадем словото, да посеем семето и то да падне на добра и плодородна почва. Не можем постоянно търсим помощта на държавата и да се оправдаваме с нея, когато имаме неуспехи в християнската си мисия. За пример можем да дадем св. апостоли, които не само, че не са имали подкрепа на държавата в своята проповед, но са били преследвани, затваряни, бичувани, съдени, мъчени, разпъвани. А днес ние не само, че не сме гонени, но и Църквата ни е ухажвана от властта по всякакъв начин. В същото време не само липсва всеобща политика за ограмотяване на децата и възрастните, но губим дори и в частичното си мисионерстване поради липса на авторитет и поради това, че когато се борим срещу нещо лошо, трябва да предложим нещо по-добро, някаква алтернатива. А такава ние не предлагаме. На нас не ни се позволява да учим децата на единствената алтернатива – Христос.

Въпреки, че е включен в стратегията на БПЦ-БП, днес предмет Религия не се възприема като част от мисията на Църквата за ограмотяване и евангелизиране на населението. Както посочихме и по-горе, в България Църквата разчита на държавата да се погрижи за нещо, което би трябвало изцяло да бъде в нейните функции и приоритети. Вярно е, че без намесата на държавата такъв предмет в училище не би могъл да се изучава, но е вярно също така, че на Църквата след 1989 г.  никой не пречи да проповядва и мисионерства – няма гонения и пречки да изповядваме вярата си. Отделни съвестни духовници изпълняват отговорно своята мисия и правят всичко по силите и възможностите си, но обща политика по въпроса за образованието и катехизацията на православните християни няма и няма изгледи да има. Същото се отнася и за мисията сред инославните и етническите малцинства – за тези хора разчитаме на други християнски вероизповедания.

Богослужението

Един, за съжаление, забравен начин за мисионерство в Българската Църква, е богослужението. Всъщност, то е най-съкровеният метод за евангелизация в Църквата, и ако напоследък започват да се организират различни катехизационни курсове, това е белег, че не се възползваме достатъчно от езика на богослужението. То се разглежда и де факто е нещо като представление, а присъстващите са зрители и слушатели, които се възхищават на наистина чудесните църковни песнопения и молитви, но не се учат от тях, защото не ги разбират. Богослужението ги вдъхновява, но не ги преобразява, защото се моли духът им, но не и умът. Богослужението се отделя от нуждите на човека, за да удовлетвори нечии потребности от фалшива „сакралност“. То се „секуларизира“ от нуждите на църковния народ, от езика на молитвата  – българския, за да бъде принесено в жертва на една нецърковна идеология. Крайно време е Св. Синод като върховен орган, зает с управлението на Църквата в България и наш Синедрион, да вземе присърце този проблем и да инициира превеждането на богослужебните книги на съвременен и разбираем език. Така ще стане действителност повелята на апостол Павел, вярващите да участват в богослужението не само чрез духа си, но и чрез ума си, и то да им служи за духовна полза (срв. 1 Кор. 14).

Елемент от богослужението и съответно от мисията чрез същото, е и ежедневното четене на Свещеното Писание в храма, което е свидетелство за Бога, дадено на езика на човека. То съдържа всички основни истини за нашето спасение, които трябва да знаем, и значението му за православния християнин е неоценимо. Тази сериозна духовна полза е била оценена от светите отци, които са написали множество тълкувания върху него, а членовете на Църквата, по време на богослужение се покланят на Евангелието, сиреч на истините на Откровението за Иисус Христос, разкрити в него. По думите на св. Юстин Попович „чрез четенето на Библията ти сееш Божиите слова в душата си“. В тази връзка нещо, което може да направи Църквата, е да въведе правила, така че процесът на четене да води до възприемането на тези Божии слова в душите на слушащите. За тази цел би било добре четенето да се извършва не напевно, нито пък да се превръща в повод за демонстриране на дълбокия и „меден глас“ на свещениците или четците, но да се извършва с равномерна реч, бавно и ясно, така че прочетеното да е разбираемо за хората, и те да могат да приложат чутите истини на Божието слово в живота си. В същия дух трябва да се припомни, че езикът на Синодалното издание на Библията от началото на миналия век, съдържа вече доста архаични и отпаднали думи от езика ни, които го правят неадаптиран към съвременните реалности. Още от 2013 г. е готов превод на Библията от оригиналните езици, извършен от православни богослови от Богословския факултет на Софийския университет, за който превод обаче Синодът на БПЦ-БП все още не е взел отношение, нито пък е ясно дали въобще има намерение да взема такова.

Проповедта

Презвитерът има особена роля и сред повярвалите, тоест спрямо т. нар. вътрешна мисия. Той е този, който определя посоката, в която ще поеме енорийската църква. Ако същият гледа на църковната общност не като паство, което му е поверено от Бога, което той трябва да поведе към спасението, а като група от хора, пред която той трябва чисто формално да изпълни своите „задължения“, които са източник на доходи от треби или аудитория, пред която трябва да демонстрира своите певчески и ораторски способности,  тогава няма как да съществува жива общност в Христос. Впрочем един от основните методи в полза на вътрешноцърковната мисия е проповедта. За съжаление мнозина свещеници неглижират този елемент от Литургията, говорейки общи приказки или правейки преразказ на Свещеното Писание, вместо да го използват като най-силен метод за борба срещу непознаването на вярата и суеверието. Друг такъв метод са извънбогослужебните занимания – от срещи на кафе и чай, до занимания с катехизационни или социални цели. Това е начин за сплотяване на общността, която се оформя като такава не само в храма, но и извън него. Тези дейности трябва да бъдат винаги ръководени и подкрепяни от местния свещеник.

Съзнаваме, че някои смятат, че проповядването (в смисъл на изясняване на основните истини на Християнството пред невярваща аудитория и обръщането на големи групи от същата към Християнството) е останало безвъзратно в миналото и сега е ненужно. Но ако е останало в миналото, то в миналото е останала и една заръка на Христос към неговите ученици. Една заръка не само към 12-те апостоли, но към всички следващи ученици. Защото, да си припомним, че първото название за последователите Му не е „християни“, а „ученици“ (срв. напр. Деян. 6, 9 и цялата книга). Това проповядване, тази мисия не е останала в миналото, не е умряла, защото нуждата от нея е жива, защото нашият народ е само по име християнин. Всъщност е спорно доколко той е бил някога християнски в истинския смисъл на думата. В неговите убеждения православната му вяра е преплетена с фатализъм, астрология, врачуване, следване на различни окултистки учения и авторитети, както и низ от всевъзможни суеверия, които често в духа и практиката си отричат Християнството.

„Църквата не е социална институция“ 

Тук ще споменем и за една друга пренебрегвана дейност на Църквата – социалната. Нерядко липсата й в Българската Църква се аргументира с това, че „Църквата не е социална институция“ и че нейната цел била вътрешно да преобразява хората, а не да задоволява материалните им нужди. Тези твърдения са само частично верни. Тя не е социална институция, защото природата и задачите й не се припокриват със социалните институции, а не защото въобще не съществуват допирни точки между Църквата и последните. Църквата наистина има за цел да преобрази хората, но това по никакъв начин не противоречи на твърдението, че тя може да помага в задоволяването на материалните им нужди. Членовете на Йерусалимската църква, единни и сплотени в учението за Иисус Христос, Евхаристията, молитвите, и които „бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата“, силно биха се изненадали от такъв възглед. За тях тази социална функция на Църквата е била част от живота им в Христос, от Неговото учение, в което именно се наблюдава такава връзка (срв. напр. Мат. 25:34-40). Не по-малко изненадан от горепосочения възглед би бил св. Юстин Философ. Според него Църквата определено има социална функция: „Заможните и желаещите, всеки по своя воля, дават каквото искат, и събраното се пази у предстоятеля, а той има грижа за сираците и вдовиците, за всички нуждаещи се поради болест или друга причина, за затворниците, за странниците от далечни места и за всички намиращи се в нужда“. Такъв възглед би бил новост и за св. Василий Велики, основал т. нар. „Василиада“ – „селище от благотворителни заведения, като безплатни трапезарии, болници и приюти, които Василий бил създал още когато бил презвитер и помощник на своя предшественик Евсевий. Това бил същински град на милосърдието с разкошен храм в неговия център“(житие на св. Василий). Би бил новост и за Гръцката и Румънската Църкви, които обгрижват множество старчески домове, центрове за деца, медицински центрове, социални кухни и др.2 Така че социалната грижа не е чужда, но е присъща на Църквата. Тя е начин за изразяване на вярата ни в Христос и средство за достигане до онези, които не Го познават – т.е. тя е тясно свързана с мисията. Човек е по-склонен да приеме Христос, когато Го види първо в нас и в проявата на милост към ближния.

Грижата за Църквата трябва да е на самата Църква

Всяка мащабна дейност в света и в Църквата (мисионерска или социална), има нужда от своето материално обезпечаване. Това не е въпрос, който трябва да се избягва. Има епархии, в които дори изплащането на заплатите на свещениците е затруднено, поддръжката на храмовете – също, затова е трудно в такива епархии да се говори за една социална или мисионерска задача. Според нас, както може да се види и от написаното до тук, основната грижа за Църквата трябва да е на самата Църква. Не бива на външни субекти, като държавата например, да им се отреждат задължения, които не са техни собствени. Църквата не е само средство за идентификация на част от обществото. Тя е посвещение, отдаденост. Когато си отдаден на нещо или на някой, ти правиш всичко възможно, така че той да е добре, да има това, от което се нуждае. Делата ти отговарят на вярата ти, както твърди св. Яков (срв. 2:14-26). И всеки би трябвало да даде като бедната вдовица своята лепта, за осъществяване на целите на Църквата. За да се гарантира някаква регулярност в това даване, една такава възможност би била опредялящите се като православни (стига да имат възможност), да дават на Църквата определен процент от месечните си доходи, които същата да използва за финансиране на своята дейност – вътрешна и външна. Само така, чрез всеобща съпричастност, чрез всеобщо разбиране за Църквата като единен организъм, тя може да бъде наистина такъв.

В заключение можем да кажем, че на практика БПЦ-БП няма църковна политика, която да следва по отношение на своята мисия, освен цитираната стратегия, за която трудно може да се каже, че е изпълнявана на дело.  Успешната дейност на отделни свещеници е мисия, да, но не е активна и успешна мисия на цялата Църква. Една голяма част от нашето духовенство не желае никакво мисионерство. Същото се отнася и за вероучението – то се изучава в някои храмове, ако отделни свещеници бъдат така добри и съвестни да проповядват и учат своите енориаши.

На онези, които ще ни обвинят, че само говорим, а не действаме, бихме искали да кажем, че тази статия е всъщност един мисионерски проект, който цели да постави проблема, да посочи някои от неговите предпоставки и да търси възможни решения. Мисионерски проект е и сайтът Задругата. Той съществува с ясното убеждение, че само в Иисус Христос – Пътят, Истината и Животът, се разкрива на човечеството пълната и окончателна истина за смисъла на неговия живот и средствата за неговото спасение. И всеки член на екипа дава според силите си, така че чрез Божията помощ „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), да достигнат до „единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13).

Графики и обработка на анкетите: Христо Георгиев


 

1 Тоест онези специалности, които въпреки слабия интерес към тях, могат да продължат да бъдат изучавани във висшите училища поради своята важност.

2 По темата, вж.: Гръцката църква представи статистически данни за социалната си дейност през 2009 г. ; Социално-милосърдна дейност на църквата. Стратегически насоки. София, 2014, с. 47-71.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: