Вярата като познание и действие

„Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25)

Природата на вярата е неразбираема за онзи, на който същата липсва у него, за онзи, чийто поглед отвън желае да наблюдава и разбере в пълнота нещо, което е вътре. Това е неосъществимо желание, ако сме застанали на прага, и гледаме само фасадата, но не сме навлезли във вътрешната стаичка. Вярата може да се разглежда като увереност и доверие, но доверие не толкова във фактите и събитията, колкото в Една Личност, именно заради Която съществуват факти и събития, Личност много по-велика от човешкото неверие, в чието присъствие и въздействие вярващият се е уверил лично и непосредствено. Към онези, които все още не са станали част от тази връзка можем да кажем заедно с Писанието: „дойди и виж” (Йоан 1:46). „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”(Псал. 33:9).

Най-пълното описание на вярата, което имаме в страниците на Новия Завет, е това на апостол Павел: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Вярата е определена като жива представа, защото Бог е жив. Той е Личност, а не понятие, идея, спекулация. Бог е Живот, Който Живот Той дарява на вярващите, тоест на онези, които живеят в Него, и на Когото се отдават напълно. Вярата е определена като „разкриване”, защото тя е повече от суеверието, предположението и сляпата увереност. Чрез и във вярата се вижда Бога. С нея се разкрива онова, което не се вижда, защото чрез нея се осъществява духовно-опитно познание на онова, което е недостъпно за сетивата на мнозинството. Вярата е устремена към Божието царство, а то, макар че се разкрива в пълнота в края на времената, в бъдещия век, частично се разкрива още сега, в душите на онези, които живеят в Бога. Затова тя е увереност и познание, породени от опита на съприкосновението с Бога. По думите на св. Василий Велики: „Този, който вярва, той също и познава”. А св. Григорий Палама казва: „вярата не е безумие, а знание, превъзхождащо всяко разбиране“. При вярата въпросът с познанието на истината е обусловен от чистота на сърцето: колкото повече човек напредва в процеса на очистване от греха, толкова по-добре познава. Обектът на нашата вяра – Бога, е невидим в Неговата същност за физическите ни очи, но е осезаем за онези, които са почувствали Божията благодат, любов и грижа.

Вярата е посвещение, себеотдаване на Бога, при което взорът ни се отмества от нас самите към Него. Вече не живеем за себе си, но отваряме себе си за Божествения живот, правда и мир. Вярата в Бога не изолира човека, а го отваря. Променен е начина, по който той гледа на света, на хората. Те вече не са разглеждани като средства за постигане на егоистичните му цели, но като уважавани личности, обекти на Божията любов, създадени по Божий образ, какъвто е самият той.

Вярата не се ограничава единствено във вътрешния свят на човека, тя не е просто чувство, макар че е и това. Вярата притежава и насоченост навън. Тя изисква и действие, ръководено и вдъхновявано от нея. Вярата е неотделима от делата. Тя не е просто умствено съгласие с дадени истини, а делата не са самоцелен активизъм. Вярата придава цел и смисъл на делата, а делата свидетелстват, че вярата наистина я има, те са нейна проява. Затова в Писанието се твърди, че вярата без дела е мъртва (срв. Яков 2:17). Вярата не е статичен, а динамичен процес, в който израстваме в уподобяването ни на Христос. Вярата е и доверие. Тя е доверие в Личността на Христос, който е източник, цел и завършек на вярата. Вярата е нещо лично, но не и нещо индивидуалистично. Тя е и една от трите най-големи добродетели (срв. 1 Кор. 13:13), заедно с надеждата и любовта като последните две са в тясна връзка с вярата. Вярата, проектирана в бъдещето, съчетана с несъмнена увереност, наричаме надежда. Самата вяра има стойност единствено, когато е съчетана с любовта (срв. 1 Кор. 13 гл. ; Гал. 5:6). Вярата довежда от егоистичното и утилитарно съществуване към живот, изпълнен и воден от неегоистична любов към ближния, която „не дири своето“ (1 Кор. 13:5). Любов, която притежава самия Иисус Христос, Който пожертва Себе Си за другите, давайки ни пример за самопожертвователна любов, готова да пострада за другите. Вярата касае и човека и неговото съединение с Бога, Който вече не е „Той“, а „Ти“. Чрез вяра в Бога човекът влиза във вечния живот. В това отношение „изискването“ за вяра се явява не израз на Божествен каприз или излишна преграда, която Той налага към човека, а същинското средство, чрез което човекът усвоява този живот. (срв. Йоан 6:47, 11:25). Защото човекът е същество със свободна воля и неговото спасение е резултат от избора, който направи – Бог ни е оставил сами да решим, при все че Той иска да се спасят всички човеци. Както пише Павел Евдокимов „Бог може всичко с изключение на едно: да принуди човека да Го обича“.

Автор: Атанас Ваташки

Използвана/Допълнителна литература:

Атанас Ваташки. Вярата и науката – същност, методи, обхват
Радован Бигович. Църквата в съвременния свят. София, 2013, с. 15-19.
Георгиос Мандзаридис. Вяра и дела

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: